Определение № 152 от 02.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 2321/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ОЗК- Застраховане“, подадена чрез адв. И. И., против решение № 344 от 6.07.2022 г. по т.д.№ 700/2021 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6 от 21.04.2021 г. по т.д.№ 158/2020 г. на Хасковския окръжен съд, в частта, с която по искове с правно основание чл. 432 от КЗ касаторът е осъден да заплати на Т. Ж. С. и Д. Л. С. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на сина им Б. Д. С., настъпила на 24.12.2017 г. при пътнотранспортно произшествие, предизвикано от водача на лек автомобил марка „Ауди“, модел „А6“, ДК [рег.номер на МПС], чиято отговорност е застрахована от касатора, съответно за разликата над 90 000 лева до присъдените с първоинстанционното решение суми от по 160 000 лева за всеки от тях, както и в частта, с която е уважен предявеният от Ж. П. Л. иск за обезщетяване на неимуществените вреди, понесени от настъпване на същото застрахователно събитие за разликата над 5000 лева до размер на сумата от 10 000 лева.

С касационната жалба е оспорен като неправилен и противоречие с данните по делото изводът на въззивния съд за липсата на принос на починалия за настъпването на вредоносния резултат. Твърди се, че съдът не е съобразил, че с поведението си пострадалият Б. Д. С. е допринесъл във висока степен за причиняване на вредите, като е приел да пътува в автомобил, управляван от видимо нетрезвен водач, употребил значително количество алкохол, с което сам се е изложил на риск, намиращ се в пряка причинно-следствена връзка с нанесените му травми. Касаторът счита, че съдът не е съобразил практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК относно презумпцията за знание на пътниците при употреба на алкохол от страна на водача, според която тя има видими последици върху държанието на употребилия го, въз основа на чието проявление е достатъчно да се предположи знанието на пътника за това обстоятелство. Наведен е довод, че с позоваване на заключението на съдебно-медицинската експертиза, което е кредитирал, въззивният съд неправилно е преценил, че поставянето на предпазен колан не би се отразило върху причинените на пострадалия травми. Поддържа се, че използването на предпазния колан значително би намалило травмите на С. и би спасило живота му, а твърдението на експерта, че използването на колана е могло да причини вреди, е оспорено като основаващо се на предположения. Наведен е довод, че след като увреденият е починал от травми, получени вследствие на свободното движение на тялото му, ако същият е бил с предпазен колан, те не биха настъпили, тъй като той щеше да е здраво закрепен за седалката. Твърди се, че размерът на присъденото обезщетение е неоснователно завишен, както и че касаторът не оспорва понесените от ищците болки и страдания от смъртта на сина им, но счита, че обезщетението не отговаря на действително претърпените вреди като при определяне на неговия размер не е съобразено социално- икономическото равнище на страната към датата на настъпване на процесното събитие, размерът на минималната работна заплата, както и наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия. Поддържа се също, че решението е неправилно в частта, с която е уважена претенцията на ищеца Ж. П. Л., тъй като по делото не е доказана твърдяната изключителна близост между него и починалия му внук, съобразно изискването на TPОСНГТК 1/2016 г. на ВКС. Счита, че дори да се приеме наличието на изключителна връзка между Л. и починалия, застрахователното обезщетение следва да бъде съобразено с разпоредбата на § 96 ал. 1 от п.з.р. на ЗИДКЗ, според който, до влизане в сила на наредба за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2, обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 се определя в размер до 5000 лева.

В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК достъпът до касационен контрол е обоснован със следните въпроси:

1. Налице ли е принос за настъпването на вредоносния резултат от страна на починалия вследствие на пътно транспортно произшествие, ако починалият пасажер съзнателно се е качил в моторно превозно средство, управлявано от нетрезвен водач?

2. Задължен ли е въззивния съд да обсъди всички доказателства, събрани по делото и да посочи въз основа на кои [от тях] приема едно възражение на страната за доказано или не?

3. Ако употребата на алкохол има видими последици върху държанието на употребилия го и [при] наличието на тези проявления, достатъчно ли е това да се презюмира знание на пътника?

4. Ако е установено, че починалият получава травми, които са несъвместими с живота и са директно отражение на механизма на процесното пътнотранспортно произшествие и по-точно са вследствие на обстоятелството, че починалият пасажер е пътувал без поставен предпазен колан, налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат?

Поддържа се, че споменатите въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 60171 от 24.06.2021 г. по гр. д. № 3431/2020 г. на Върховния касационен съд, ІІІ г.о. и решение № 210 от 20.112020 г. по гр. д. № 3846/2019 г. на ВКС, ІV г.о., относно задължението на въззивния съд да обсъди съвкупно всички доказателства по делото и доводите на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; на определение № 57 от 11.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 1912/2018 г., І т. о., ТК и определение № 648 от 29.072016 г. на ВКС по т. д. № 3303/2015 г., II т. о., ТК, относно твърдяната от касатора „презумпция за употреба на алкохол от водач и знанието на пътниците“ за това.

Формулирано е искане за допускане касационно обжалване на въззивното решение, за неговата отмяна в обжалваната му част и за постановяване на друго по съществото на спора, с което исковете да бъдат отхвърлени като недоказани, евентуално, ако бъдат намерени за основателни, да бъдат уважени в „законоустановения размер“.

Ответниците по касация добри Л. С., Т. Ж. С. и Ж. П. Л. оспорват касационната жалба и обосноваността на основанията за допускане на касационното обжалване. В писмения отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК, подаден чрез адв. Е. П. от САК, оспорват инвокираното в касационната жалба оплакване за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, като се позовават на задължителните разяснения, съдържащи се в т. 7 от Тълкувателно решение № от 23.12.2015г. по т.д. № 1/2014 г., от които следва, че не е достатъчно да бъде доказано алкохолното повлияване на водача на автомобила, но и че този факт обективно е бил възприет от пострадалия и въпреки това той се е качил в превозното средство, какъвто извод не може да бъде направен от доказателствата, събрани по делото. Поддържат, че в действащото законодателство не е уредена презумпция за знание, че водачът на моторното превозно средство е употребил алкохол, поради което незнанието на това обстоятелство не следва да се вменява във вина на пострадалия, който е пътувал в автомобил, управляван от такъв водач, без да е го е узнал. Твърдят, че приносът на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат не може да почива на предположения, а намаляването на обезщетението на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е допустимо само при наличието на доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан, или че пътувайки в управляван от пиян водач лек автомобил, той е улеснил със свои действия или бездействия настъпването на неблагоприятните последици, както и че по делото няма данни пострадалият въобще да е възприел и да е знаел, че водачът е употребил алкохол. Считат, че определеното от второинстанционния съд обезщетение за всеки от ищците отговаря на критерия за справедливост, застрахователните лимити, съдебната практика, обстоятелствата, при които е извършен деликтът, възрастта на увредения, общественото му положение, степента на родство и отношенията между пострадалия и близките му, търсещи обезщетение. Твърдят, че формулираните въпроси са хипотетични, не са обусловили изхода на спора и не притежават съществената характеристика на общото основание за допускане на факултативния касационен контрол, съобразно критериите, очертани в т.1 на TP №1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Сочат, че първият и третият въпроси, не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал.1 от ГПК - да са от значение за изхода на спора, тъй като презюмират наличието на видими последици от алкохолното опиване на водача, за каквито няма доказателства по делото. Поддържат, че четвъртият въпрос, свързан с оплакването за съпричиняване на вредите, поради неизползване от страна на пострадалия на предпазен колан, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, според която за да се приложи разпоредбата на чл.51 ал.2 от ЗЗД, страната, която твърди наличието на такова следва да установи при пълно и главно доказване, че ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Направено е искане да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

По делото е установено, а това е и безспорно между страните, че на 24.12.2017 г., около 1.20 часа, в [населено място] при управление на лек автомобил „Ауди“ модел „А6“, с рег. [рег.номер на МПС], водачът В. Д. Г., чиято отговорност била е застрахована от ЗАД „ОЗК-Застраховане“ с действаща към датата на увреждането застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключена с полица № 23117002297762, е загубил контрол върху автомобила, излязъл е извън пътя и се е ударил в стоманобетонна постройка, в резултат на което е била причинена смъртта на пътуващите в него лица, вкл. и на Б. Д. С.- син на ищците Т. Ж. С. и Д. Л. С. и внук на Ж. П. Л.. Установено е също така, че към датата на произшествието водачът на автомобила е имал съдържание на алкохол в кръвта от 1.91 промила, както и че починалият Б. С. е пътувал без предпазен колан. Няма спор, че преди предявяването на иска, по образуваната пред него преписка за ликвидиране на щетата, ЗАД „ОЗК-Застраховане“ е заплатило на родителите на пострадалия Т. Ж. С. и Д. Л. С. обезщетение за понесените от смъртта му неимуществени вреди от 40 000 лв. на всеки един от тях и е отказал да заплати такова на неговия дядо Ж. П. Л..

С решение № 6 от 21.04.2021 г. пост. по т.д. № 158/ 2020 г. Хасковският окръжен съд е осъдил ЗАД „ОЗК-Застраховане“ да заплати на Т. Ж. С. и Д. Л. С. обезщетение за неимуществени вреди от по 160 000 лева на всеки от тях, а на Ж. П. Л.- в размер на 10 000 лв. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част, с която исковете на Т. С. и Д. С. са уважени за разликата над сумата от по 90 000 лева до 160 000 лева за всеки от тях, а искът на Ж. Л. - за разликата над сумата от 5 000 лева до присъдената сума от 10 000 лева, в обжалваното решение № 344 от 6.07.2022 г. по т.д.№ 700/2021 г. съставът на Пловдивския апелативен съд е взел предвид, че преди инцидента пострадалият е живял с родителите си и с дядо си Ж., както и че семейството е било изключително сплотено, а отношенията между членовете му са се характеризирали с уважение, обич и разбирателство. Въз основа на събраните в първоинстанционно производство гласни доказателства съдът е приел, че преждевременната смърт на Б. С. се е отразила изключително тежко на родителите му и на неговия дядо. Намерил е за неоснователно заявеното от застрахователя оспорване на активната материалноправна легитимация на ищеца Ж. Л. по предявените искове, като с позоваване на ТРОСНГТК № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ВКС, е посочил, че между него и починалия му внук са били установени трайни и взаимни чувства на обич, доверие, духовна близост и привързаност, свързани с принадлежността към съответната родова общност, които са оказвали благотворно влияние върху характера на Б. С., наподобяващи връзките между роднини от тесен семеен кръг и близки до отношенията между родител и дете, заради съдържанието на които дядото търпи морални болки и страдания от смъртта на своя внук, сравними по интензитет и продължителност с тези на най-близките роднини от този кръг, понасяни при същите трагични обстоятелства. Въззивният съд е преценил като неоснователни оплакванията на застрахователя за несъответствие между обезщетенията и действителния размер на причинените в резултат на деликта неимуществени вреди, като е посочил, че обезщетенията в присъдения размер са съобразени с характера, степента, интензитета и спецификата на индивидуално претърпените от всеки от ищците неимуществени вреди и са справедлив паричен еквивалент за тяхното възмездяване. Намерил е за неоснователно и възражението на застрахователното дружество за съпричиняване на вредоносния резултат в двете му форми – пътуване на пострадалия в автомобил, управляван от водач в нетрезво състояние и неизползване на предпазен колан. По отношение на първата е прието, че по делото не е установено при условията на пълно и главно доказване знанието на пострадалия, че шофьорът на лекия автомобил е бил пиян, а оттам- че това състояние ще го постави в риск, качвайки се в автомобила, а по отношение на втората - че при конкретните условия на предизвикване на произшествието, скоростта на движение, механизма на причиняване на травмите на пострадалия Б. С., вследствие на които е настъпила смъртта му, поставянето на предпазен колан не би предотвратило причиняването на несъвместимите с живота травми и оттам - на вредоносния резултат, в какъвто смисъл е и становището на първоинстанционния съд, основано на заключението на експертизите.

При горните данни, настоящият състав намира следното:

Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в решението му, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК).

В случая формулираните от касатора въпроси са изцяло свързани с възраженията на застрахователното дружество – ответник по предявените искове за съпричиняване на вредоносния резултат и като последица от това – намаляване на присъденото обезщетение.

Първият въпрос относно наличието на принос за настъпването на вредоносния резултат от страна на починалия, ако той съзнателно се е качил в моторно превозно средство, управлявано от нетрезвен водач и свързаният с него втори въпрос, а именно, дали е достатъчно да се презюмира знание на пътника за състоянието на водача, ако употребата на алкохол има видимо проявление в неговото държание, не удовлетворяват общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като нямат правен, а фактически характер. По същество твърдяното противоречие със задължителната тълкувателна практика, както и с формираната по реда на чл. 290 от ГПК казуална практика на ВКС не е свързано със съобразените от въззивния съд критерии за наличие на предпоставките, обуславящи намаляване на обезщетението, поради принос на пострадалия за настъпване на вредите, а с извършената от съда конкретна преценка на събраните по делото доказателства, относими към тяхното наличие, която е извън предметния обхват на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Съгласно задължителните указания, дадени с ТРОСТК № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г., на ВКС, единствено констатацията, че водачът на моторното превозно средство, в което пострадалият е пътник, е употребил алкохол, не обуславя автоматично намаляване на обезщетението за причинените вреди, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Съгласно т. 7, съпричиняване на вредата е налице, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения ми-нимум, ако този факт му е бил известен, като тежестта за доказване е върху страната, която се позовава на съпричиняването и която следва да установи с допустимите от ГПК доказателствени средства обективния факт на знание на увредения, респ. възможността за узнаване при проявена дължима грижа, че водачът на моторното превозно средство, в което е пътувал, е употребил алкохол. В случая, за да сподели становището на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението по чл. 51, ал. 1 от ЗЗД за намаляване на обезщетението, поради принос на увредения за настъпването на вредите, съставът на Пловдивския апелативен съд е приел, че по делото не е установено при условията на пълно и главно доказване, за което застрахователят носи доказателствената тежест, предварителното знание на пострадалия, че шофьорът на лекия автомобил е бил пиян, и че ако се качи в автомобила това състояние ще го постави в риск. Съгласно мотивите на споменатото тълкувателно решение, дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, т.е. това е фактически, а не правен въпрос, доколкото е свързан с възприемането на фактическата обстановка от съда въз основа на анализ на събраните доказателства, което съобразно ТРОСКТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., на ВКС е извън приложното поле на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Следва да се отбележи, че не съществува нито правна нито фактическа презумпция (praesumptio hominis) за знание от страна на пострадалия, че водачът на превозното средство е употребил алкохол, поради което това обстоятелство, подлежи на доказване във всеки отделен случай от страната, която се позовава на него. Макар и да не представляват практика на ВКС, по смисъла на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, (т. 2 от ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., на ВКС), в същия смисъл са и посочените от касатора определения по чл. 288 от ГПК, съответно определение № 57 от 11.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 1912/2018 г.,1 т. о., ТК, и определение № 648 от 29.072016 г. на ВКС по т. д. № 3303/2015 г., II т. о., ТК, според които доводите за неправилно приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД са извън обхвата на производството по чл. 288 от ГПК и не следва да се обсъждат във фазата на преценката за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Това се отнася и до четвъртия въпрос, формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, относим към втората форма на съпричиняване на вредоносния резултат, а именно дали е налице такова, ако е установено, че починалият получава травми, които са несъвместими с живота и са директно отражение на механизма на процесното пътнотранспортно произшествие и по-точно са следствие на обстоятелството, че починалият пасажер е пътувал без поставен предпазен колан. Тази формулировка на въпроса, предпоставя a priori, че вредите са следствие от неупотребата на предпазен колан от страна на починалия, респ., че липсата на такъв е допринесла за настъпване на леталните последици. Предмет на предявените по делото искове е претенцията за обезщетяване на неимуществените вреди, които самите ищци са понесли от смъртта на пострадалия техен родственик, настъпила в деня на предизвикване на увреждащото произшествие и като пряк резултат от него. Въпросът за ограничаване обема на уврежданията, независимо от крайния летален резултат, ако пострадалият беше взел съответната предпазна мярка чрез използване на предпазен колан, би имал значение само по иск на самия пострадал за обезщетяване на претърпените от него неимуществени вреди, евентуално продължен от наследниците му по закон, в производството по който те са конституирани ex lege по реда на чл. 227 от ГПК, като негови правоприемници, поради настъпилата в течение на производството смърт на ищеца. Доколкото в случая предмет на делото е претенцията за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от ищците от смъртта на пострадалия, възражението за съпричиняване може да обоснове приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД само при наличието на доказателства, че използването на предпазния колан с определена степен на вероятност е било от естество да предотврати леталния изход, съобразно която да бъде намалено и дължимото обезщетение. Въз основа на съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, вкл. заключенията на автотехническата и на съдебно-медицинската експертиза, въззивният съд е приел, че при конкретните условия, предвид механизма на предизвикване и протичане на пътнотранспортното произшествие, скоростта на движение и механизма на причиняване на уврежданията на пострадалия Б. С., вследствие на които е настъпила смъртта му, поставянето на предпазен колан не би предотвратило настъпването на несъвместимите с живота травми и в крайна сметка – причиняването на вредоносния резултат, като не е съществувала вероятност чрез използване на това средство за механична пасивна защита да бъде избегнат леталният изход (в този смисъл са и подробните обяснения на вещото лице, дадени при приемане на съдебно-медицинската експертиза пред първоинстанционния съд, според което е била причинена „тотална травма“, при която са били унищожени всички вътрешни органи на пострадалия по цялата дължина на торса, като при скорост по-висока от 120 км.ч., защитните системи „са безсмислени“, доколкото и при настъпване на по-малки по обем травми не може да се изключи смъртоносният резултат). Извън горното така формулираният въпрос има фактически, а не правен характер, поради което не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Вторият въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, събрани по делото и да посочи въз основа на кои [от тях] приема едно възражение на страната за доказано не е обусловил изхода на спора, тъй като по делото няма спор, че въззивният съд е обосновал извода си за неоснователност на възражението за съпричиняване поради липсата на предпазен колан, основавайки се на заключението на съдебно-медицинската експертиза в горецитирания смисъл за неизбежността на крайния вредоносен резултат, независимо от неговото използване, а по отношение на избора на пострадалия да пътува в автомобила, въпреки алкохолното опиянение на водача – на липсата на доказателства, установяващи знанието на това обстоятелство при условията на пълно и главно доказване. Извън заключенията на споменатите експертизи по делото не са ангажирани други доказателства, относими към възражението за принос на пострадалия за настъпване на вредите, от естество да обосноват извод в противен смисъл, които не са били обсъдени от въззивния съд.

Неотносими към производството по чл. 288 от ГПК са инвокираните в касационната жалба оплаквания на касатора за неправилност на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение по отношение на уважената с него претенция за обезвреда на ищеца Ж. П. Л., с довода, че по делото не е доказана твърдяната близост между него и починалия му внук, надхвърляща обичайните рамки на взаимна обич и морална подкрепа, която да е довела до морални болки и страдания, превишаващи по интензитет нормално присъщите такива от загубата на близък човек. Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране, като съдът се произнася по допускането да касационно обжалване в рамките на посочения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който следва да е изрично формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и не може да се извежда от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая, в представеното с касационната жалба изложение на основанията за достъп до касация не е формулиран въпрос, относим към инвокираното в нея основание за неправилност на въззивното решение по предявения от Ж. Л. иск, което е достатъчно основание да не бъде допуснато касационното му обжалване в тази част.

Що се отнася до заявеното при условията на евентуалност искане за намаляване на обезщетението, претендирано от ищеца Ж. Л. до размер на 5000 лв., съгласно § 96, ал. 1 от п.з.р. на ЗИДКЗ, освен че касаторът не е формулирал въпрос, свързан с приложението на тази норма, налице е и трайна практика на ВКС, че установеното с нея ограничение противоречи на изискванията, произтичащи от чл. 3, § 1 от Първата Директива 72/166/ЕИО и чл. 1, § 2 от Втората Директива 84/5/ЕИО, кодифицирани с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 344 от 6.07.2022 г., пост. по т.д.№ 700/2021 г. на Пловдивския апелативен съд.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, на ответниците по касация следва да бъдат присъдени направените по водене на делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, съобразно сключените с всеки от тях договори за правна защита и съдействие, съдържащи и клауза за действителното му заплащане, с характер на разписка по чл. 77, ал. 1 от ЗЗД.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,