Определение № 50462 от 29.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1960/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 8682/11.04.2022 г., подадена от В. Д. Д., чрез адвокат Д. П., срещу решение № 280 от 7.03.2022 г. по гр. д. № 20213100502988/2021 г. на Окръжен съд - Варна, с което въззивният съд е обезсилил решение № 262727 от 1.11.2021 г., постановено по гр. д. № 15962/2020 г. на Районен съд – Варна за отхвърляне на отрицателния иск за собственост на В. Д. Д. срещу държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, и е прекратил производството, образувано по предявения от В. Д. Д. срещу държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, иск за признаване за установено по отношение на Д., че държавата не е собственик на поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 546 кв. м, находящ се в [населено място], к. к. „Св. Св. К. и Е.“, ул. ,,*“, трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - за друг обществен обект, комплекс; стар идентификтатор - няма; номер по предходен план -17071700, при граници: ПИ с идентификатори ***, ***, ***, ***. Въззивният съд е съобразил, че ищецът твърди, че е собственик по давностно владение на описания по-горе недвижим имот, находящ се в [населено място]. Съгласно исковата молба владението върху имота било установено от Д. през 2007 г., като до подаване на исковата молба, същото било трайно и явно, и упражнявано непрекъснато и необезпокоявано. Когато през 2020 г. ищецът предприел действия по снабдяване с констативен нотариален акт, установил, че за имота е съставен акт за частна държавна собственост (АЧДС). Д. твърди, че с АЧДС е удостоверено несъществуващо право на ответника, тъй като имотът не е придобит от държавата въз основа на способите, предвидени със ЗДС. Обосновава правния си интерес от предявяване на иска с обстоятелството, че за имота, който счита за свой, е съставен АЧДС, което е пречка за снабдяването му е констативен нотариален акт. Съдът е взел предвид отговора на исковата молба, съгласно който се оспорва допустимостта и основателността на предявения иск. Ответникът оспорва да е налице правен интерес за ищеца от предявяване на иска; намира, че Д. не е посочил каквито и да е факти, които да обосновават правния му интерес; сочи, че полагането на грижи за чужд имот не е тъждествено на упражняване на власт върху вещта или намерение за своенето й, тъй като това е дейност на обикновено управление, присъщо на държателя; излага, че се легитимира като собственик на имота, за което е издаден акт за частна държавна собственост; имотът е бил придобит от държавата след като е бил конфискуван с присъда в нейна полза, която присъда няма данни да е била обезсилена. Ответникът се позовава на забраната за придобиване по давност на социалистическа собственост, а по-късно – на държавна или общинска собственост (чл. 86 ЗС), както и на спирането на давностните срокове с § 1 ЗДЗС, в сила от 31.05.2006 г. Окръжен съд – Варна е посочил, че актовете за държавна собственост нямат правопораждащо действие, а само констативно такова. Приел е, че съгласно представеното по делото копие от акт за държавна собственост № 58/15.08.1949 г. недвижим имот, бивша собственост на Ф. Ф. М., представляващ 1/2 ид. ч. от овощна градина, лозе и хавра с кьошк - вила, гараж и пристройка, находящи се в [населено място], м. „Св. К.“, съставляващи дворище № *, кв. 278 по плана на [населено място], курортно предградие „Л.“, при граници: А. П., Я. Л., К. М., арх. Й. Й. и път, целият имот с площ от 8 дка, е актуван като държавен, считано от 3.07.1947 г., като собственик на другата 1/2 ид. ч. от имота е Г. Х. Т., живущ в [населено място]. Тази 1/2 ид. ч. от имота е одържавена със съставяне на АДС № 1374/9.03.1953 г., въз основа писмо № 6913/17.11.1952 г. на Министерство на комуналното стопанство и Постановление № 736/8.09.1952 г. на Министерския съвет и протокол за продажба на бившите германски имущества в HP България. Съгласно направеното отбелязване имотът е станал държавен от 1.07.1952 г. От ръкописен текст върху двата АДС е видно, че целият имот се ползва от ОНС - В., а със заповед № 6809/21.12.1977 г. той е предаден на ГОНС - В.. На 21.04.1978 г., на основание чл. 112 ЗТСУ, е съставен АДС № 13990 за имот с пл. № *, находящ се в [населено място], Вилна зона, кв. 57, с площ от 585 кв. м, придадено по регулация към държавен имот пл. № *, парцел *, кв. 57, по актове 58 и 1374, като за същия е посочено, че е бивша собственост на Г. К. М.. Съгласно отбелязването по т. 2 от АДС, имотът се счита за държавен от 30.03.1978 г. Съдът е приел, че цитираните АДС, които не са били оспорени от ищеца като официални писмени доказателства, се ползват с материална доказателствена сила досежно удостоверените в тях факти - извършената конфискация, одържавяване въз основа на протокола за продажба на бившите германски имущества в HP България и придаване по регулация. Посочените в актовете основания са такива, които представляват придобивни основания, легитимиращи държавата като собственик на имота. Намерил е за доказана идентичността на процесния имот с част от описаните в цитираните АДС имоти, като по този въпрос е кредитирал, като обективно и компетентно, приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза. Ето защо въззивният съд е заключил, че към 9.10.2017 г. - датата на издаване на АЧДС № 9400, вписан в Служба по вписванията - Варна, вх. peг. № 27948/13.10.2017 г., дв. вх. peг. № 27732, акт № 187, том LXVIII, д. № 14548, държавата се е легитимирала като собственик на поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 546 кв. м, находящ се в [населено място], ул. „*“ № 11-6, представляващ имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-92/14.10.2008 г. на изп. директор на АГКК, с номер по предходен план 17071700, при граници: ПИ с идентификатори ***, ***, ***, ***. Посоченото в акта основание - чл. 68, ал. 1 ЗДС, чл. 104, ал. 1, т. 8 ППЗДС, е общо, поради което не изключва посочените в предходните актове основания. Окръжен съд – Варна е направил извод, въз основа на изложеното по-горе, че процесният имот е държавна собственост и от 1978 г. не е излизал от патримониума на държавата. Посочил е, че в тежест на ищеца по отрицателния установителен иск е да докаже, че не са били налице пречки спорното право да бъде придобито от него по давност. Приел е, че доколкото процесният имот е частна държавна собственост и като такъв може да бъде придобит по давност, съгласно редакцията на чл. 86 ЗС (обн. ДВ, бр. 33/19.04.1996 г., в сила от 1.06.1996 г.), която давност обаче, на основание § 1, ал. 1 ЗДЗС (ред. ДВ, бр. 46/2006 г.), е спряла да тече до 31.12.2022 г., то и с установяване на фактическата власт върху имота от ищеца през 2007 г., давността въобще не е започвала да тече. Респективно, до подаване на исковата молба давност не е текла, поради което и ищецът Д. не е установил липсата на пречки да придобие процесния имот по давност. Съдът е изложил, че ако правният интерес от отрицателния установителен иск е обоснован с твърдения, че предявилото иска лице е владяло спорния имот в срока на придобивната давност, то носи тежестта да докаже само факта на осъществяване на владение в срока по чл. 79, ал. 1 или ал. 2 ЗС, при прилагане на презумпцията по чл. 69 ЗС. Ако ответникът оспорва твърдението за наличие на правен интерес, негова е тежестта да докаже възражението си, като представи доказателства за наличието на обстоятелство, изключващо възможността за настъпване на ефекта на придобивната давност, като съдът дължи произнасяне по наличието на такава пречка, ако възражение в този смисъл е направено от ответника или ако произтича от закона. Визирал е, че още в отговора на исковата молба е направено възражение, че за ищеца не е налице интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, тъй като същият не е придобил процесния имот по давност, доколкото такава въобще не е могла да тече през посочения период върху държавен имот и не тече и понастоящем. Намерил е обстоятелството, че имотът е собственост на държавата, за релевантно към преценката за допустимостта на предявения иск, тъй като изключва възможността за настъпване на ефекта на придобивната давност. При това положение съдът е приел, че след като по делото е установено, че процесният имот е държавна собственост и при липсата на данни за промяна на собствеността, то за ищеца В. Д. не е налице правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск срещу държавата. За този си извод се е позовал на приетото в т. 1 на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което при отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. Окръжен съд – Варна е посочил, че твърдяното от ищеца в исковата молба право на собственост, придобито на оригинерно правно основание, на което същият основава правния си интерес и чиято защита търси, не съществува, тъй като се установява по делото, че са били налице законови пречки за придобиването му. Предвид постановките на цитираното тълкувателно решение, че ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява, тъй като правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането на иска по същество, въззивният съд е намерил предявения иск за недопустим. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно и необосновано. Счита, че въззивният съд не е тълкувал правилно визираното от него тълкувателно решение; оспорва изводите за доказаност правото на собственост на държавата на процесния имот, доколкото в представения акт е налице позоваване на общо нормативно основание за съставянето му. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Как следва да процедира съдът, сезиран с отрицателен установителен иск за собственост, когато правният интерес на ищеца от предявения иск произтича от претенцията му да е титуляр на правото, което отрича ответникът, при формиране на извод за недоказаност на фактите, на които се основава правото на собственост на ищеца - да прекрати производството поради липса на правен интерес или да се произнесе с решение по съществото на спора. Визира противоречие на въззивното решение по този въпрос с приетото в: т. 1 на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 9/10.02.2017 г. по гр. д. № 6320/2015 г. на ВКС, II г. о., решение № 13/12.03.2016 г. по гр. д. № 3637/2015 г. на ВКС, II г. о., решение № 15/19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г. на ВКС, II г. о. От насрещната страна е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Атакуваното решение е валидно и допустимо. Съгласно постановките на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект. С отрицателен установителен иск могат да се защитават и фактически състояния. Такъв е случаят, при който владението е смутено (но не е отнето) преди да са изтекли шест месеца от установяването му от лице, което неоснователно претендира, че е собственик. Интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. Всяка страна, независимо от процесуалното си качество, следва да установи фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. При отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. В противен случай, ищецът ще бъде освободен от това да доказва каквото и да било претендирано от него право върху вещта. Единствено ответникът ще е длъжен да доказва съществуването на отричаното от ищеца право на собственост или друго вещно право, докато ищецът ще се задоволи само с възраженията си, че такова право не е възниквало или е било погасено. Ако по волята на ищеца началото на процеса бъде поставено при условия, изискващи активност при доказването единствено от страна на ответника по отрицателния установителен иск, това би означавало да се защитава право, което изобщо може и да не съществува. Ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява. Въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т.е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Несъмнено, ищецът би могъл да предяви съдебно своето право, ако иска да получи защита чрез установяването му със сила на пресъдено нещо, но тогава би се стигнало до предявяване и на положителен установителен иск, т.е. до обективно съединяване на искове. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията - дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право. Формулираният от жалбоподателя въпрос не кореспондира на обстоятелствата по делото и на правния интерес от предявения отрицателен установителен иск. В случая е налице хипотеза, при която ищецът, предявявайки иска, има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Това е така, защото наличните актове за държавна собственост са правна пречка В. Д. да се снабди с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Следователно, не е налице твърдяната хипотеза, при която е формулиран въпросът по чл. 280, ал. 1 ГПК – ищецът да притежава самостоятелно право, което да се оспорва от ответника. Поради ирелевантност на формулирания въпрос, същият не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Същевременно практиката по чл. 290 ГПК, визирана в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е в смисъл, че производството по делото ще подлежи на прекратяване поради недоказване фактическите твърдения на ищеца, обуславящи правния му интерес, само в случай, че този интерес се обосновава с претенция ищецът да е титуляр на самостоятелно право, различно от спорното, респ. позовава се на фактическо състояние или на възможност да придобие процесния имот при отричане правата на ответника. Т.е. в последната хипотеза, относима и към настоящото дело, въпросната практика допуска прекратяване на делото като недопустимо, поради което не е налице соченото от жалбоподателя противоречие с приетото от въззивния съд. Изложеното аргументира съда да не допусне касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба има право на 100 лв. разноски по делото – юрисконсултско възнаграждение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,