Определение № 1801 от 17.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 1009/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Р. И., чрез адв.С. П. от САК, срещу решение № 41/12.01.2026г. по възз.гр.д.№ 2017/2025г. на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено решение № 1444/12.03.2025г. по гр.д.№ 12700/2022г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният против „Юробанк България“ АД, [населено място], осъдителен иск за произтичащо от споразумение от 03.10.2016г. и цедирано на ищеца с договор за прехвърляне на вземане от 18.04.2021г., с нотариална заверка на подписите от 29.11.2022г., парично вземане за възнаграждение за довършителни СМР в магазин В102, с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.99 ЗЗД, за сумата 40 500.14лв., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба на 01.12.2022г. до окончателното изплащане,

Преди всичко касаторът изразява несъгласие с приетото, че исковата претенция се основава на споразумението от 03.10.2016г. в неговата цялост, вместо – само на инкорпорирания в него договор за изработка за възлагане извършването на описаните СМР в процесния магазин, необходими за привеждането му от „груб строеж“ в състояние за получаване на разрешение за ползване. Релевирани са оплаквания относно отказа на въззивния съд да възприеме заключението на СТЕ в производство по обезпечаване на доказателства по делото относно извършените в имота подобрения, тъй като вещото лице не е извършило оглед на имота, не е взел предвид инкорпорирания в споразумението договор за строителство и не е зачел формираната с влязлото в сила между страните решение по гр.д.№ 5948/2021г. на СГС за друг обект в същия комплекс сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на претендираното вземане. По изложените подробни съображения искането е за касиране на решението и за постановяване на друго за уважаване на иска, евентуално – за връщане на делото за повторно въззивно разглеждане със задължителни указания.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, освен основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, са въведени основанията за допускане на обжалване по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли въззивният съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, относими към правния спор, във връзка с доводите на страните и да ги изследва пълно и според действителния им смисъл; да посочи кои доказателства и защо игнорира и кои кредитира, за да направи своите фактически и правни изводи по делото? По него са релевирани оплаквания за необсъждане на удостоверение на ДНСК [населено място] и влязлото в сила между страните решение по гр.д.№ 5948/2021г на СГС.

2. При произнасяне от страна на първоинстанционния съд и последващо потвърждаване от страна на въззивния съд на решението по въпрос, с който съдът не е сезиран и който не е предмет на внесената искова молба, представлява ли същото съществено процесуално нарушение, което е основание за отмяна на решението, поради неправилност?

3. При произнасяне от страна на първоинстанционния съд и последващо потвърждаване от страна на въззивния съд на решението при неправилна квалификация представлява ли същото съществено процесуално нарушение, което е основание за отмяна на решението?

По втория и третия въпрос са релевирани доводи за неправилна правна квалификация, като според касатора, вместо по чл.266, ал.1 ЗЗД, правилната правна квалификация е по чл.61, ал.2 ЗЗД.

С писмен отговор насрещната страна, ответникът „Юробанк България“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт М. М., оспорва наличието на предпоставки за допускане на обжалване и изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 51 евро.

Съставът на I ТО, след като прецени доводите на страните и данните по делото, намира следното:

Пред въззивната инстанция е установено и безспорно, че е възникнало кредитно правоотношение по договор за кредит № 367/07.04.2008г. и анекси към него между „Банка Пиреос България“ АД и кредитополучател „Крит“ ЕООД, представлявано от ищеца Р. И., който е подписал договора за кредит и като поръчител, с предмет предоставянето на банков кредит в размер на 1 000 000 евро. Тъй като задълженията по договора за кредит не са обслужвани редовно, „Банка Пиреос България“ АД е инициирала заповедни производства, по които са издадени заповеди за изпълнение и изпълнителни листове и е образувано изпълнително дело, по което е извършена публична продан на ипотекираните недвижими имоти и „Банка Пиреос България“ АД е обявена за техен купувач, вкл. на магазин В102, и постановлението за възлагане е влязло в сила на 22.04.2016г. След това, на 03.10.2016г., е сключено споразумение между „Банка Пиреос България“ АД и „Крит“ ЕООД, в качеството му на кредитополучател – ипотекарен длъжник, представлявано от Р. И.. Съгласно чл.1, раздел I – Предмет на споразумението, същото е сключено с цел цялостно регулиране на правоотношенията по договор за кредит № 367/2008г. и анекси към него, посредством извършване на правни и технически действия, обективирани в уговорените в споразумението задължения. В споразумението страните по него са установили, че възложените на банката имоти са със степен на завършеност акт, обр.14, а общият размер на задължението по договора за кредит е в размер на 317 185.88 евро. По силата на споразумението „Крит“ ЕООД е поело задължение в срок до 31.01.2017г. да извърши СМР в придобитите от банката от публичната продан недвижими имоти, описани в Приложение № 1 към споразумението, сред които, няма спор е и магазин В102, и привеждането им в степен на завършеност с акт, обр.16, като общият размер на разходите за довършителните СМР е ограничен на 169 171.82лв. с ДДС. Уговорено е, че, след представяне на фактури за извършване и на др. посочени в споразумението документи за СМР, общото задължение по договора за кредит и анексите към него ще бъде прихванато от банката до размера от 169 171.82лв. Споразумението е със срок на валидност до 31.01.2017г., а в чл.10, ал.2 от него е уговорено автоматичното му прекратяване, без необходимост от уведомяване, в случай на неизпълнение до 31.01.2017г. на което и да е от задълженията на „Крит“ ЕООД по чл.2-чл.7 от споразумението. Разрешението за ползване на сградата, в която се намира магазин В102, е издадено на 02.10.2017г. На 12.11.2019г. е вписано преобразуване на „Банка Пиреос България“ АД чрез вливането й в „Юробанк България“ АД, която се легитимира като правоприемник на преобразуваното дружество, на осн.чл.263и, ал.2 ТЗ. С договор за прехвърляне на вземане от 18.04.2021г., с нотариална заверка на подписите от 29.11.2022г., „Крит“ ЕООД е прехвърлило на ищеца Р. И. парично вземане по отношение на „Юробанк България“ АД, като правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД, за увеличената стойност на магазин В102 в резултат от извършени от „Крит“ ЕООД подобрения на основание споразумението от 03.10.2016г. и е уведомило за цесията „Юробанк България“ АД на 29.11.2022г.

Преди всичко въззивният състав е обсъдил, но е намерил за неоснователно оплакването във въззивната жалба на ищеца за произнасяне по непредявен иск, като е изтъкнал изричното му изявление в уточнителната молба от 24.01.2024г., че оттегля претенцията на извъндоговорно основание, а поддържа единствено претенцията за възнаграждение за приетата работа, произтичащо от споразумението от 03.10.2016г., изготвения проект за доклад по делото и липсата на възражения на ищеца срещу него в първото по делото заседание, поради което е обявен за окончателен. Съставът на апелативния съд е споделил оспорения с въззивната жалба на ищеца основен извод на първата инстанция, че на заявеното договорно основание не е възникнало вземане за възнаграждение, но по различни съображения. Възприемайки извода на първата инстанция, че споразумението от 03.10.2016г. за преуреждане на правоотношенията във връзка с кредитното правоотношение като краен ефект има характер на частична обективна новация, не се е съгласил с извода, че ефектът на новацията е уговорен условно – ако довършителните работи бъдат изпълнени в срок до 31.10.2017г. Счел е, че уговореното в чл.10, ал.2 от споразумението автоматично прекратяване е при пълно неизпълнение на довършителните работи, каквото в случая не се твърди, а се твърди само забавено изпълнение. Изтъкнал е, че не са въведени твърдения за погасяване изцяло на задължението по кредитното правоотношение, посочвайки, че само в този случай би възникнала възможност за ищеца да претендира от банката реално изпълнение на задълженията й по споразумението. Същевременно, въззивният състав е намерил за недоказано изпълнението на строително-монтажните работи, предмет на споразумението от 03.10.2016г. Изложил е съображения, че представените по делото количествено-стойностни сметки са частни документи, изходящи от страната, черпещи от тях благоприятни правни последици, и не обвързват съда, показанията на св.Р. Б. са общи и неконкретизирани, съставеният акт, обр.16, не съставлява доказателство за действителното извършване, вида и стойността на довършителните работи, а заключението на СТЕ, прието в производство по чл.207 ГПК, не следва да бъде кредитирано, тъй като вещото лице не е извършило оглед на магазина и не е доказана хипотеза, в която по отношение на ответника биха могли да се приложат неблагоприятните последици по чл.161 ГПК за отказания достъп на вещото лице.

Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на обжалване.

При служебната проверка не се констатира вероятност въззивното решение да е нищожно и/или недопустимо. Предметът на спора е правилно определен въз основа на исковата и уточнителната молба от 24.01.2024г.л.165-167/, в която ищецът е посочил, че не поддържа и оттегля иска, заявен на извъндоговорно основание, а поддържа иска на договорно основание. Видно от мотивите, произнасянето е по предмета на спора – произтичащото от споразумението между праводателите на страните парично вземане за възнаграждение за извършени строително-монтажни работи, което е цедирано на ищеца, и липсва нарушение на диспозитивното начало.

Извън проверката за допустимост и валидност, допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК, правният въпрос, от значение за изхода по конкретното дело, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от касационния съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи, с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Първият процесуалноправен въпрос е принципно значим за всяко въззивно производство. В случая той не обуславящ крайния изход на спора по см. на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като касаторът не е въвел твърдения, че необсъденото от въззивния съд влязло в сила решение между страните е по иск за вземане на договорно основание, нещо повече в касационната жалба е посочил изрично, че влязлото в сила решение е по иск за вземане на извъндоговорно основание - чл.61 и сл. ЗЗД. Предвид формирания основен извод, че не е възникнало вземане за възнаграждение по силата на споразумението, не може да се направи извод, че обсъждането на посоченото от касатора неконкретизирано удостоверение на ДНСК - София би обусловило друг изход на спора. Ето защо този въпрос не може да послужи за предпоставка за допускане на обжалване.

Значимостта на втория и третия въпроси е обоснована от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК с доводи за неправилна правна квалификация, а правилната е по чл.61, ал.2 ЗЗД. Очевидно е, че с тях касаторът се стреми да обоснове тезата си, че правопораждащите факти на претендираното вземане са установени с влязлото в сила решение по иска за вземане по чл.61 и сл.ЗЗД. Същевременно във връзка с правната квалификация в касационната жалба са релевирани доводи, че исковата претенция се основава на инкорпорирания в споразумението договор за изработка, т.е., че претендираното вземане е на договорно основание. Така въведените противоречиви доводи и твърдения изключват общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по тези въпроси.

Не е обосновано от касатора и приложното поле на въведеното основание за допускане на обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК- очевидна неправилност. Очевидната неправилност, като основание за допускане на касационно обжалване, изисква да бъде релевирана и обоснована от касатора. Тя е налице, когато пряко от мотивите, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290 ал.2 от ГПК проверка за правилност, са установими особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Такива са например случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая не са релевирани доводи, че фактическите констатации на съда, от значение за правните изводи, са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Въведените доводи не обосновават някоя от хипотезите на очевидна неправилност, изведени от практиката на касационния съд, а са за неправилност на решението по см. на чл.281, т.3 ГПК.

Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване.

С оглед на този изход на касатора не се дължат разноски. В полза на ответника по касация се присъждат направените разноски за юрисконсултско възнаграждение за подаване на отговора на касационната жалба в претендирания размер от 51 евро.

Мотивиран от това, съставът на I ТО: