Определение № 368 от 23.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 377/2015 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по съвместната частна касационна жалба с вх. № 3885/15.ХІІ.2014 г. на Е. Л. Г. и И. Н. П. – двамата от [населено място], подадена против определение № 420 на Видинския ОС, ГК, от 21.ХІ.2014 г., постановено по ч. гр. дело № 473/2014 г., с което е била оставена без уважение тяхна частна жалба срещу първоинстанционното разпореждане на РС-Видин за издаване на заповед за незабавно изпълнение № 2134/16.ХІІ.2013 г. по ч. гр. д. № 2705/2013 г. на тяхно парично задължение по договор за ипотечен кредит от 13.VІІІ.2007 г., чиято главница е възлизала на 168 787.83 лева. Поддържайки общо /бланкетно/ оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно определение, двамата частни касатори претендират касирането му и постановяване на съдебен акт от настоящата инстанция за обезсилване на издадената срещу тях в полза на [фирма]-София заповед за незабавно изпълнение на парично задължение, чиято главница е в размер на 168 787.83 лева. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частните касатори Е. и И. Гергови обосновават приложно поле на частното касационно обжалване единствено с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно определение Видинският ОС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановката по т. 18 на ТР № 4/18.VІ.2014 г на ОСГТК на ВКС, по значимия за изхода на делото материалноправен въпрос: „Дали е налице предсрочна изискуемост на банковия кредит, която да обуславя постановяването на разпореждане за незабавно изпълнение на парично задължение?” По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответната по касация [фирма]-София писмено е възразила чрез своя юрисконсулт по процесуалната допустимост на подадената от Гергови частна касационна жалба и, позовавайки се на задължителната за съдилищата в Републиката постановка по т. 8 на ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., кредитната институция претендира за оставянето й без разглеждане. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че макар и да е постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и да е подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред Видинския ОС, съвместната частна касационна жалба на Е. Л. Г. и И. Н. Г. – двамата от [населено място], ще следва да се преценява като процесуално недопустима. Съображенията за оставянето й без разглеждане са следните: Освен, че в процесния случай въобще не става въпрос за предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск, ще следва да се отбележи, че постановката по т. 18 на ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., на която двамата частни касатори основават изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК, се предшества от тази по т. 8, която гласи: „Въззивните определения, постановени в заповедното производство, не подлежат на касационно обжалване”. В процесната хипотеза е налице въззивно определение, постановено от Видинския ОС по реда на чл. 419, ал. 1 ГПК, с което се потвърждава разпореждане за незабавно изпълнение и няма съмнение, че този законов текст се намира в Гл. ХХХVІІ на Гражданския процесуален кодекс, озаглавена „Заповедно производство”. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение