Определение № 3158 от 10.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 2096/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ответника “ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, ЕИК[ЕИК], против определение № 444/08.08.2025 г. по в.ч.гр.д. № 355/2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определение № 605/12.06.2025 г. по гр.д. № 612/2024 г. на Окръжен съд – Габрово. С първоинстанционния съдебен акт е оставено без уважение искането на настоящия частен касатор за изменение по чл. 248 ГПК на постановеното първоинстанционно решение № 103/02.05.2025 г. в частта за разноските – освобождаване на банката от отговорност за разноските при условията на чл. 78, ал. 2 ГПК, евентуално намаляване на присъденото на насрещната страна адвокатско възнаграждение до 360 лева.

От частния касатор се въвеждат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Излагат се доводи за прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал.2 ГПК, регламентираща възлагане на разноските върху ищеца, тъй като ответникът не е дал повод за завеждане на делото и е признал иска своевременно с отговора на исковата молба. В този контекст се оспорва възприетото от апелативния съд, че поддържането на изпълнителния процес, започнал по искане на банката, и съществуването на изпълнителен титул сочат на извод, че ответникът е отговорен за завеждане на делото. Изразява се несъгласие и с мотива, че само по исков път длъжникът може да оспори изпълнението и да отрече правото на взискателя на принудително изпълнение срещу него. Оспорва се и определеният размер на адвокатското възнаграждение на насрещната страна, който е потвърден от апелативния състав с аргументи за съобразяване с решението на СЕС по дело С-438/22, както и с фактическата и правна сложност на делото, ограничения доказателствен материал и обема на процесуалното представителство. Развива се тезата, че в случая следва да се приложи чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ и на адвоката на ищеца да се присъди възнаграждение в размер на 360 лева – делото е приключило в едно съдебно заседание, при признание на иска и не се характеризира с усложнена фактическа и правна страна. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящото производство от 100 лева.

Допускането на касационен контрол се обосновава с твърдението, че обжалваното определение съдържа произнасяне по следните значими за изхода на спора въпроси:

1. “Кой нормативен акт следва да се приложи при определяне на възнаграждението за предоставена адвокатска помощ в условията на чл.38, ал. 1, т. 2 ЗА?”.

По първото питане се твърди, че обжалваният съдебен акт е постановен в отклонение от практиката на касационната инстанция – определение № 350/15.02.2024 г. по ч.т.д. № 75/2024 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 398/09.07.2024 г. по КНОХД № 371/2024 г. на ВКС, НК, II н.о. (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), както и в противоречие с акт на СЕС – решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 (основание по чл.280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК).

2. “Може ли съдът да прилага разпоредбите на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, докато в правния мир липсва подзаконов нормативен акт, издаден по реда на Закона за адвокатурата, съобразен с разрешенията, дадени от СЕС за съобразяване със забраната в чл. 101, пар. 1 ДФЕС?”.

По втория въпрос се релевира хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3, предл.1 ГПК – за развитие на правото, с аргумента, че до приемане на нов подзаконов нормативен акт в съответствие с условията, посочени в горецитираното решение на СЕС, е налице празнота в правото, която следва да бъде преодоляна analogia legis – чрез прилагане на приетия от изпълнителната власт нормативен акт за възнаграждения, заплащани от държавата на служебни адвокати.

От насрещната страна В. П. С. е подаден отговор, в който се възразява срещу искането за допускане на касационна проверка и се оспорва основателността на частната касационна жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, намира следното:

Частната касационна жалба е допустима – подадена е в срок, от легитимирано лице и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт.

С решение № 103/02.05.2025 г. по гр.д. № 612/2024 г. по описа на Окръжен съд – Габрово е прието за установено, че В. П. С. не дължи на “ОББ” АД главница от 50 000 лева и лихви от 62721,95 лева, по издаден изпълнителен лист на 04.09.2013 г. по ч.гр.д. № 2007/2013 г. на Районен съд - Габрово, предмет на изп. дело № 1297/2013 г. по описа на ЧСИ З. В., поради погасяване на вземанията по давност.

След проведено производство по чл. 248, ал. 1 ГПК, въззивният съд е сезиран с частна жалба на банката против първоинстанционното определение, с което е отхвърлена молбата й за изменение на решението в частта за разноските. Апелативният съд е приел, че искането на жалбоподателя за приложение на нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК, с което се претендира възлагане на направените разноски върху ищеца, е неоснователно, тъй като липсват кумулативно изискуемите предпоставки за това. Разяснил е, че в случая е налице само втората - признание на иска от страна на ответника. Първата обаче не е осъществена предвид инициираното от ответника изпълнително производство въз основа на издадения изпълнителен титул, което представлява повод за завеждане на исковото производство. Решаващият състав е развил съображения, че само по исков ред длъжникът може да оспори изпълнението и да отрече правото на взискателя да иска принудително изпълнение срещу него. Фактът, че взискателят (банката) не е предприемал действия по изпълнението, в резултат на което е настъпила перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, не го лишава от правото да инициира нови изпълнителни действия по същия изпълнителен лист. При тези данни е преценил, че разноските следва да бъдат присъдени в хипотезата на чл. 78, ал. 1 ГПК.

Счел е за неоснователно и възражението на банката относно размера на присъденото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА (900 лева за производството пред първата инстанция). В тази връзка е подчертал, че в случая не се прилага Наредбата за заплащане на правната помощ, след като ищецът не е ползвал такава по реда на ЗПрП. Приел е, че няма основание за намаляване на възнаграждението до 360 лева, предвид установената практика, решението по дело C-438/22 на СЕС, както и обстоятелството, че същото е под минималния размер по Наредба № 1/2004 г. При определянето му от първата инстанция е отчетена ниската фактическа и правна сложност на казуса, ограниченият доказателствен материал и обемът на процесуалното представителство. По тези мотиви е потвърдил първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК.

Настоящият състав намира, че не се обосновава допуск до касация.

Поставените от частния касатор въпроси не са коректно зададени, тъй като не кореспондират с решаващите мотиви на апелативния съд, които се свеждат до обследване повода за завеждане на делото и липсата на предпоставки за приложение нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаването на банката от отговорност за разноски. В обжалваното определение при определяне размера на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца за предоставена безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА въззивната инстанция не е приложила конкретен нормативен акт, в каквато насока са въпросите на обжалващия. Преценила е, че не може да се приложат правилата на Наредбата за заплащане на правната помощ, тъй като не е осъществена защита по реда на ЗПрП. Отчитайки установените в практиката релевантни критерии - фактическата и правна сложност на делото, ограничения доказателствен материал и обема на извършената работа, апелативният съд е споделил извода на първата инстанция за определения размер на адвокатското възнаграждение. Не може да се приеме за решаващ доводът в обжалваното определение, че хонорарът на адвоката е под минималния размер по Наредба № 1/2004 г., след като същата е послужила само като ориентир. Ето защо формулираните от частния касатор питания не удовлетворяват общото селективно изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касация. Липсата на обосноваване му прави безпредметно обследването на релевираните от страната допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.1, т. 2, предл. 2 и съответно т. 3 ГПК. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не обуславят две самостоятелни хипотези, а формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, съгласно дадените разяснения в т. 4 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационна проверка на обжалвания съдебен акт.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,