Определение № 38 от 08.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1748/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавата, представлявана по закон от министъра на туризма и по пълномощие от процесуален представител юрисконсулт, против решение № 228 от 25.04.2025 г., постановено по в. т. д. № 145/2025 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение № 1308 от 02.10.2024 г. по т. д. № 466/2024 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от Държавата - чрез министъра на туризма, срещу „ТЕО КОС 81“ ЕООД иск, квалифициран с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.92 ЗЗД, за заплащане на сумата 55 200 лв. - равностойност на 28 223.31 евро, претендирана като неустойка по т.8.11 вр. т.9.1 б.“б“ за съществено неизпълнение по договор № Т-РД-35-16/13.07.2023 г. В жалбата се прави искане въззивното решение да бъде обезсилено като недопустимо поради произнасяне по иск на непредявено с исковата молба основание и за връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд с указания за произнасяне по действително предявения иск, евентуално - за отмяна на решението като неправилно и за уважаване на исковата претенция с присъждане на разноски и на юрисконсултско възнаграждение. Поддържат се оплаквания, че в нарушение на принципа на диспозитивното начало първоинстанционният съд, а впоследствие и въззивният съд, са разгледали иск за заплащане на неустойка на основание т.8.13 от договор № Т-РД-35-16/13.07.2023 г., вместо на претендираното в исковата молба основание по т.8.14 вр. т.9, б.“б“ от договора; В резултат на недопустимата служебна подмяна на основанието на търсената неустойка искът е отхвърлен по съображения за недоказаност на елемент от фактическия състав за възникване на вземането за неустойка (изпращане на покана до насрещната страна за отстраняване на договорното неизпълнение в 3-дневен срок и последвало неизпълнение в рамките на предоставения срок - т.9.6 от договора), относим към уговорена в т.8.14 неустойка за друга форма на неизпълнение, не и към претендираната неустойка по т.8.13. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдения, че с решението си въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл.280, ал.1, т.3 ГПК), както и „за постановяване на съдебни актове, които не са в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на Върховния касационен съд (чл.280, ал.1, т.1 ГПК)“, а именно: „Допустимо ли е първоинстанционният и въззивният съд да променят предявените от ищеца главен и акцесорен искове, както и да направят произнасяне по същество в решението си (първоинстанционният съд) по исковете на основания, различни от посочените от ищеца в исковата молба, потвърдено с решението на въззивната инстанция; Допустимо ли е първоинстанционният съд да се произнася в решението си по осъществяване на елементи от фактическия състав, правопораждащ претендираното от ищеца материално субективно право, което е предмет на главния иск, различен от посочения от ищеца в исковата молба, както и допустимо ли е съдът да приема и прави изводи по представени доказателства за предявените от ищеца искове към елементи от фактически състав, различен от посочения в исковата молба“. Наред с поставените въпроси, в изложението са развити и оплаквания за недопустимост, евентуално за неправилност, на обжалваното решение, идентични с наведените в касационната жалба. В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е подаден отговор от ответника по касация „ТЕО КОС 81“ ЕООД със седалище в [населено място]. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. Производството по т. д. № 466/2024 г. е образувано пред Софийски градски съд по искова молба на Държавата, представлявана от министъра на туризма, с която е предявен осъдителен иск срещу „ТЕО КОС 81“ ЕООД за заплащане на сумата 55 200 лв. - равностойност на 28 223.31 евро, представляваща неустойка за съществено неизпълнение на договорни задължения, ведно със законната лихва от завеждане на делото до окончателното плащане. В обстоятелствената част на исковата молба са изложени следните фактически твърдения: На 13.07.2023 г. между страните е сключен договор № Т-РД-35-16/13.07.2023 г. за отдаване под наем на обект изключителна държавна собственост, обособена част от крайбрежна плажна ивица, представляващ морски плаж „Василико“ в [община]; В т.8.11 на договора е посочено, че при съществено неизпълнение на задълженията по договора по смисъла на т.9.1 наемателят дължи на наемодателя неустойка в размер на наемната цена за съответната година, независимо дали наемодателят се е възползвал от възможността да прекрати договора по т.7.2.1; Съгласно т.8.14 наемодателят налага неустойката по т.8.11 във връзка с т.9.1, буква „б“ при констатирано по реда на договора неизпълнение на едно и също задължение два или повече пъти, без значение от продължителността между отделните изпълнения; Според т.8.12 неустойката се налага от наемодателя, след като наемателят е бил уведомен за констатираното неизпълнение като е бил поканен в 3-дневен срок да отстрани неизпълнението и наемодателят установи, че наемателят не го е отстранил; На това основание министърът на туризма е отправил покана със срок за доброволно изпълнение с писмо изх. № Т-26-00-99/27.02.2024 г., получено чрез електронна поща от ответника, и след изтичане на срока е наложил неустойка на основание т.8.14 вр. т.9, ал.1, буква „б“ в размер на 55 200 лв. Първоинстанционният съд е квалифицирал предявения иск с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка по 8.11 вр. т.9.11, буква „б“ от договора за наем и след като е достигнал до изводи, че не са доказани конкретни нарушения на договорни задължения, осъществени два или повече пъти по смисъла на т.9, ал.1, буква „б“ от договора, и уведомяване на ответника с предоставяне на 3-дневен срок за изпълнение съгласно т.8.13, е отхвърлил иска като неоснователен. Решението е обжалвано с въззивна жалба от Държавата, представлявана от министъра на туризма, по повод на която е образувано в. т. д. № 145/2025 г. по описа на Апелативен съд - София. Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилна преценка от страна на първоинстанционния съд на констативните протоколи, с които са установени неизпълнения на договорните задължения на ответника - наемател, пораждащи основание за начисляване на претендираната неустойка, и на изпратеното до ответника писмо - покана за заплащане на неустойка, без да се оспорва извода в обжалваното решение за липса на доказателства за неспазване на предвидения в т.8.13 ред за санкциониране на наемателя с неустойка. С обжалваното с касационната жалба решение въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция, достигайки до самостоятелни изводи за неоснователност на отхвърления от нея иск. Въззивният съд е счел за основателни оплакванията във въззивната жалба за неправилна преценка на представените с исковата молба 3 бр. констативни протоколи, като с оглед на тяхното съдържание и неоспорването им от ответника е направил извод, че чрез тях е доказано твърдяното в исковата молба неизпълнение на едни и същи задължения на ответника в рамките на три проверки от страна на наемодателя, осъществяващо хипотезата на т.9.1, буква „б“ от договора. За да сподели крайния решаващ извод на първоинстанционния съд за неоснователност на исковата претенция, въззивният съд е приел, че не са изпълнени предвидените в клаузата на т.8.13 условия за налагане на неустойки по договора и конкретно - уведомяване на наемателя за констатираното неизпълнение и отправяне на покана по т.9.6 за неговото отстраняване в 3-дневен срок, последвана от продължаващо неизпълнение на задълженията в рамките на предоставения срок. Постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване по следните съображения: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът - ищец е обосновал приложното поле на касационното обжалване с въпроси, които кореспондират с оплакванията в касационната жалба за недопустима служебна подмяна от инстанциите по същество на основанието (по смисъла на чл.127, ал.1, т.4 ГПК) на претендираната с отхвърления иск неустойка. Въпреки, че са обвързани с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, въпросите са относими към допустимостта на обжалваното решение, за която касационната инстанция е задължена да следи служебно и в стадия на производството по чл.288 ГПК - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В изпълнение на посоченото задължение и след преценка на данните по делото настоящият състав на ВКС намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено по непредявен иск, респ. по иск на непредявено с исковата молба основание. В исковата молба касаторът - ищец е основал предявения срещу ответника осъдителен иск на фактически твърдения за констатирано съществено неизпълнение на договорни задължения, осъществяващо хипотезата на т.9.1, буква „б“ от договора за наем и пораждащо в негова полза право да начисли уговорена в клаузата на т.8.11 неустойка в размер на наемната цена за съответната година. В обстоятелствената част на молбата касаторът изрично се е позовал на клаузата на т.8.12, според която неустойките се налагат от наемодателя, след като наемателят е бил уведомен за констатираното неизпълнение и е поканен в 3-дневен срок да отстрани неизпълнението, след което наемодателят е установил, че наемателят не е отстранил неизпълнението, и е посочил, че „на това основание“ до ответника е отправена покана за доброволно изпълнение. С обжалваното решение въззивният съд е отхвърлил иска за заплащане на неустойка за съществено неизпълнение на договорни задължения по т.9.1, б.“б“ от договора за наем, т. е. неустойката, чието заплащане е претендирано с предявения осъдителен иск с правно основание чл.92 ЗЗД, а не неустойка за друг вид договорно неизпълнение, уговорена между страните. Отхвърлянето на иска не е обусловено от отричане на правопораждащите вземането за неустойка по т.9.1, буква „б“ факти, а от извода на въззивния съд, че не са изпълнени уговорените в договора условия за налагане на неустойката. Тезата, че неустойката по т.9.1, буква „б“ се налага по реда на т.8.14 - без да е необходимо отправяне на покана до наемателя и предоставяне на срок за отстраняване на неизпълнението, е развита за пръв път пред касационната инстанция. Във въззивната жалба ищецът не е навел оплаквания за неправилност на извода на първоинстанционния съд за необходимост от отправяне на покана по реда на т.8.12, идентичен с този по т.8.13 - досежно изискването за предоставяне на срок за отстраняване на неизпълнението, поради което в съответствие с разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд е възприел така направения извод и е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска като неоснователен поради неизпълнение на условията (изискванията) за налагане на търсената неустойка. Преценката на въззивния съд, че налагането на конкретната неустойка по т.9.1, буква „б“ изисква отправяне на покана до наемателя с предоставяне на 3-дневен срок за отстраняване на констатираното съществено договорно неизпълнение и последващо бездействие от страна на наемателя, е от значение за правилността на обжалваното решение, а не за неговата допустимост. В стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява дали изводите на въззивния съд са правилни - обосновани и законосъобразни, поради което доводите на касатора за погрешно подвеждане на претендираната неустойка под реда за налагане по т.8.13, вместо под приложимия според него ред по т.8.14, не могат да предпоставят допускане на обжалваното решение до касационен контрол - както на поддържаните в изложението основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, така и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК (вероятност решението да е недопустимо). Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,