Определение № 266 от 28.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1246/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Т. Б. от [населено място] - чрез пълномощник адв. И. К., срещу решение № 1485 от 20.12.2023 г., постановено по в. гр. д. 2485/2023 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 106 от 15.05.2023 г. по гр. д. № 483/2022 г. на Окръжен съд - Враца. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от П. Б. против „Юробанк България“ АД искове с правно основание чл.124, ал.1 вр. чл.439 ГПК за признаване за установено, че П. Б. в качеството на солидарен длъжник по договор за банков кредит не дължи на „Юробанк България“ АД поради изтекла погасителна давност сумата 48 840.14 лв. - главница, сумата 2 557.69 лв. - договорна лихва за периода от 21.02.2010 г. до 16.08.2010 г., ведно със законна лихва от 20.08.2010 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата 3 341.40 лв. - разноски за държавна такса и възнаграждение за адвокат, за които суми са издадени изпълнителен лист от 27.01.2011 г. и заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 749 от 27.01.2011 г. по ч. гр. д. № 20101210102585 по описа на PC - Благоевград, както и сумата 3 001.51 лв. - разноски по изпълнителен лист от 04.02.2016 г., издаден въз основа на влязло в сила решение по т. д. № 77/2011 г. на Окръжен съд - Враца. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради наличие на основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и уважаване на предявения иск с присъждане на разноски или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендира се и присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА на адв. И. К.. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което е заявено искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са съществени за изхода на делото и че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВСК и в решение № 523/19.07.2012 г. по гр. д. № 1496/2010 г. на ВКС, IV г.о., както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „ 1. Когато по изпълнително дело са предприети само две изпълнителни действия, между които периодът е по-дълъг от 5 години, следва ли да се счита, че вземанията на взискателя от длъжника са погасени по давност, съответно давността не е прекъсната на основание чл.116, б. „в“ от ЗЗД; 2. Когато по дадено изпълнително дело в дълъг период от време има множество молби от взискател с еднотипно съдържание следва ли да се приеме, че взискателят е уведомен за резултата от всяка една предходна молба, като със следващата такава цели да поддържа висящността на изпълнителния процес като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи; 3. При овластяване по чл.18 от ЗЧСИ следва ли ЧСИ да предприеме незабавно действия по депозирани молби от взискателя, без да е необходимо авансово внасяне на разноските по изпълнението; 4. Изискванията на чл.426, ал.3 ГПК свързани ли са единствено и само с първата молба на заинтересованата страна за пристъпване към изпълнение на основание изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на изпълнение; 5. ЧСИ следва ли да провери редовността само на първата молбата за образуване на изпълнително дело по реда на чл.129 от ГПК или следва да проверява редовността на всяка следваща молба; 6. Развитието и висящността на изпълнителния процес следва ли да се следи и поддържа от взискателя по депозирани от него молби, включително и какви действия се предприемат по процесните молби; 7. Нередовна ли е молбата на взискател с искания за предприемане на изпълнителни действия, която нередовност се изразява само в невнасяне на авансово дължимата такса; 8. Ако срещу солидарен длъжник по изпълнително дело не са предприемани изпълнителни действия повече от 5 години, погасени ли са вземанията на взискателя по отношение на този длъжник“. Допускането на касационно обжалване по поставените въпроси се поддържа и на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК с твърдение, че въззивното решение противоречи на „практиката на съдилищата и на практиката в решение № 153/22.03.2023 г. по в. гр. д. № 580/2022 г. на Окръжен съд - Благоевград“. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Юробанк България“ АД, в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК против решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да потвърди решението на Окръжен съд - Враца, с което са отхвърлени предявените от П. Т. Б. против „Юробанк България“ АД искове, квалифицирани с правно основание чл.124, ал.1 вр. чл.439 ГПК, Апелативен съд - София е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и е достигнал до извод, че исковете са неоснователни, тъй като правото на принудително изпълнение на ответника за удовлетворяване на вземането му не е погасено по давност. При постановяване на решението въззивният съд е съобразил безспорните между страните факти, че: За принудително събиране на вземането, за което са издадени изпълнителен лист от 27.01.2011 г. и заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК с № 749 от 27.01.2011 г. по ч. гр. д. № 2585/2010 г. на Районен съд - Благоевград, както и изпълнителен лист от 04.02.2016 г. за разноски по т. д. № 77/2011 г. на Окръжен съд - Враца, по молба на ответника „Юробанк България“ АД е образувано изп. д. № 715/2011 г. по описа на ЧСИ Г. Ц. с рег. № 702 срещу П. Б. и други солидарни длъжници, посочени в заповедта за изпълнение. С молбата за образуване на делото ответникът е възложил на съдебния изпълнител правомощията по чл.18 ЗЧСИ да проучи имуществото на длъжниците и да определи способ за принудителното изпълнение на вземането му. След образуване на изпълнителното дело, във връзка с подадени от взискателя молби, на 16.08.2011 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на П. Б., а на 19.07.2016 г. е наложена възбрана върху Ѕ идеална част от самостоятелен обект в сграда с предназначение „жилище, апартамент“, собственост на солидарния длъжник С. Ц.. В хода на делото взискателят е подал и молби за предприемане на изпълнителни действия срещу длъжника П. Б. от 13.12.2017 г., 31.01.2019 г., 12.05.2020 г., 09.09.2021 г. и 04.04.2022 г., върху които частният съдебен изпълнител е поставял резолюции за внасяне на такси, дължими за извършване на поисканите от взискателя справки и за налагане на запори. Въз основа на доказателствата по приложеното изпълнително дело въззивният съд е установил, че до ответника не са изпращани съобщения за резолюциите за внасяне на такси и че за всички дадени указания относно таксите ответникът е уведомен с общо съобщение едва на 15.04.2022 г. Дължимите такси са внесени на 16.04.2022 г., след което със запорни съобщения от 26.10.2022 г. частният съдебен изпълнител е наложил запори върху банкови сметки на тримата солидарни длъжници и върху трудовото възнаграждение на ищцата. Съобразявайки процесуалните позиции на страните, поддържани във въззивното производство, въззивният съд е приел, че спорът между страните е концентриран върху въпроса дали предприетите от взискателя изпълнителни действия са довели до прекъсване на погасителната давност за вземането, предмет на принудително изпълнение, доколкото частният съдебен изпълнител не е предприел поисканите изпълнителни действия по причина на невнесени авансови такси. За да разреши спора, въззивният съд е изходил от разрешението в Тълкувателно решение № 3/2020 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, респ. че за вземания, предмет на такива висящи дела, давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., откогато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. В съответствие с цитираното тълкувателно решение съдът е приел, че до 26.06.2015 г. за вземанията на „Юробанк България“ АД към ищцата не е текла погасителна давност, доколкото изпълнителното дело е образувано преди тази дата, и от 26.06.2015 г. е започнала да тече погасителна давност, която е прекъсвана многократно с всяко изпълнително действие, предприето от взискателя - така, както е разяснено в т.10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд, въз основа на доказателствата по делото, е направил извод, че в качеството на взискател по изпълнителното дело ответникът е поддържал активност в рамките на производството като периодично е сезирал частния съдебен изпълнител с искания за предприемане на действия на принудително изпълнение, препятствайки по този начин изтичането на погасителната давност. Изводът е аргументиран със съображения, че въпреки констатираната от съдебния изпълнител нередовност на част от молбите за извършване на конкретни изпълнителни действия (невнесена такса за изпълнение), молбите са били подадени своевременно и поради това са годно средство за прекъсване на погасителната давност, тъй като разпоредбата на чл.426, ал.3 ГПК, препращайки към чл.129 ГПК, задължава частния съдебен изпълнител да извърши проверка за редовност на молбата и да даде подходящ срок за отстраняване на нейните нередовности; Бездействието на съдебния изпълнител да приложи правилата на чл.101 ГПК като укаже на взискателя в какво се състои нередовността на молбата му и да предостави съответен срок за нейното отстраняване не може да се тълкува в тежест на взискателя и да доведе до неблагоприятни за него последици; Давност не тече, ако кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител е бездействал и по независещи от взискателя причини не е предприел поисканото изпълнение. Предвид установените по делото факти, че след образуване на изпълнителното дело са извършвани изпълнителни действия срещу солидарните длъжници, а в периода 13.12.2017 г. - 15.04.2022 г. ответникът е подавал молби с искания за извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител не е предприемал изпълнение поради констатацията за невнесени такси, без да дава указания на ответника за заплащане на таксите в определен срок, въззивният съд е формирал извод, че след 26.06.2015 г. по делото не е настъпила перемпция и не е започнала да тече погасителна давност за вземанията по приложените изпълнителни листове. Въззивният съд е преценил като неоснователен довода на ищцата, че молбите не са били нередовни с оглед овластяването на частния съдебен изпълнител по реда на чл.18 ЗЧСИ. Изложил е мотиви, че независимо от овластяването, след като съдебният изпълнител е изискал внасяне на такса, взискателят би могъл да понесе неблагоприятни последици заради бездействието си само в случай, че е бил надлежно уведомен за указанията по чл.101 ГПК и в предоставения срок не е внесъл дължимата такса. След като е установил, че частният съдебен изпълнител не е дал указания на ответника да внесе такси в определен размер по конкретното дело, съдът е приел, че своевременно подадените молби за предприемане на принудително изпълнение са породили прекъсващ ефект по отношение на погасителната давност. Условно съдът е приел, че дори молбите да се счетат за редовни с оглед овластяването по чл.18 ЗЧСИ, бездействието на съдебния изпълнител да извърши поисканите от взискателя изпълнителни действия не следва да е в тежест на взискателя. В заключение въззивният съд е направил крайния решаващ извод, че с оглед поддържаната от взискателя - ответник активност в хода на изпълнителното производство и момента на последното извършено по изпълнителното дело действие на принудително изпълнение - 26.10.2022 г., погасителната давност за вземанията на „Юробанк България“ АД към П. Б. не е изтекла, поради което е потвърдил решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения по делото отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т. 1 ГПК въпроси, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване, нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Формулираните в т.1, т.2 и т.8 въпроси не съответстват на мотивите към обжалваното решение, а отразяват поддържаната пред инстанциите по същество защитна теза на ищцата - сега касатор, за липса на предприети от взискателя - ответник действия на принудително изпълнение, годни да прекъснат погасителната давност за вземанията, предмет на образуваното изпълнително дело. Въззивният съд не е възприел тази теза, тъй като след преценка на фактите и доказателствата по делото е достигнал до извод, че в качеството на взискател по изпълнителното дело ответникът е проявявал активност и е поддържал висящността на изпълнителния процес, сезирайки своевременно частния съдебен изпълнител с молби (искания) за предприемане на действия за принудително изпълнение, които имат за последица прекъсване на погасителната давност (т.10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Несъгласието на касатора с извода, направен от въззивния съд, не може да предпостави допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. В мотивите към решението съдът е посочил изрично, че преди 15.04.2022 г. ответникът не е уведомяван за „резултата“ от подадените молби, по повод на които не са предприемани изпълнителни действия, а предвид тази констатация задаването на въпроса по т.2 е лишено от логика. Въпросът по т.3 от изложението е свързан с развитите в касационната жалба доводи на касатора, че в случаите на овластяване по чл.18 ЗЧСИ частният съдебен изпълнител следва да предприеме дължимите изпълнителни действия, дори взискателят да не е внесъл авансово дължимите такси за изпълнението. В практиката на Върховния касационен съд, в т. ч. и Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е възприето разрешението, че съгласно чл.116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (от категорията на тези, годни да прекъснат давността), независимо дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ; Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи. За да приеме, че в случая погасителната давност не е изтекла, въззивният съд е съобразил, че давността е прекъсвана многократно като последица от молбите на ответника, задължаващи частния съдебен изпълнител да предприеме съответния изпълнителен способ, като бездействието на съдебния изпълнител, мотивирано с необходимост от предварително заплащане на такса за извършване на поисканото изпълнително действие, не следва да е в тежест на взискателя. Поставеният от касатора въпрос не кореспондира с произнасянето на въззивния съд, което е съобразено с относимата практика на ВКС, и не удовлетворява общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Поставените въпроси по т.4 и т.5 отразяват разбирането на касатора, че правомощията на частния съдебен изпълнител по чл.426, ал.3 вр. чл.129 ГПК се отнасят само до първата молба на взискателя, с която се поставя началото на изпълнителното производство. По начина, по който са зададени, въпросите предполагат проверка на правилността на извода на въззивния съд, че частният съдебен изпълнител е бил длъжен да приложи правилата на чл.426, ал.3 вр. чл.129 ГПК по отношение на подаваните от ответника - взискател в хода на изпълнителното производство молби за извършване на действия на принудително изпълнение (след като ги е счел за нередовни поради липса на заплатена такса) и че бездействието на съдебния изпълнител да изпълни произтичащото от процесуалния закон задължение по чл.101 ГПК не лишава молбите от прекъсващ погасителната давност ефект. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното въззивно решение, нямат характер на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не се допуска. Дори да се приеме, че въпросите по т.4 и т.5 от изложението са обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, те не могат да предпоставят допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл по тях в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 127/12.07.2022 г. по гр. д. № 2884/2021 г. на ВКС, III г. о., и решение № 423/20.01.2016 г. по гр. д. 391/2015 г. на ВКС, IV г. о. В първото решение е прието, че в случаите, когато искането от взискателя за предприемане на изпълнително действие (в т. ч. и в хипотезите на възлагане съгласно чл.426, ал.4 ГПК и чл.18 ЗЧСИ) е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство; Във всички случаи на нередовност се изисква „надлежно указание на органа“ и предоставяне възможност на взискателя да отстрани последната - чл.426, ал.3 ГПК, според който съдебният изпълнител проверява редовността на молбата за принудително изпълнение като прилага правилата на чл.129 ГПК; Бездействието на съдебния изпълнител да приложи правилата на чл.129 ГПК - да даде надлежни указания в какво се състои нередовността и съответен срок за отстраняването й, не може да се тълкува в тежест на взискателя и да доведе до негативни за него последици; Давност не тече, ако кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по различни причини, независещи от волята на кредитора, в т. ч. и когато при нередовност не приложи правилата на чл.129 ГПК. Във второто решение е изразено становище, че когато не е внесена авансово такса за поисканото изпълнително действие, частният съдебен изпълнител е длъжен да изпрати съобщение до взискателя за заплащането й, в което да е определен размера на дължимата такса и да е посочена сметка по чл. 79 ЗЧСИ, в какъвто смисъл са и изводите на въззивния съд в обжалваното решение. Цитираните решения дават отговор и на въпросите, формулирани в т. 6 и т.7 от изложението, които също са разрешени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС. По изложените съображения решението по в. гр. д. № 2485/2023 г. на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е обвързано и с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Позоваването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е бланкетно, без да е обоснована нито една от предпоставките за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, разяснени в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това и като се има предвид съществуващата практика на ВКС - задължителна и казуална, по значимите за изхода на делото въпроси, касационно обжалване на въззивното решение на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не може да бъде допуснато. Поддържането на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК с твърдение, че въззивното решение противоречи на практиката на „други съдилища“ и в частност на решение на Окръжен съд - Благоевград, е неудачно, доколкото не е съобразено с актуалната редакция на чл.280, ал.1, т.2 ГПК от ДВ бр.86/2017 г., според която допълнителното изискване за допускане на касационно обжалване е значимият за делото правен въпрос (чл.280, ал.1 ГПК) да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. Разноски за производството по чл.288 ГПК не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,