Определение № 3095 от 04.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1845/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на „Скат транспорт Акционерно дружество“, [населено място], срещу определение № 1324 от 15.05.2025 г. по в.ч.т.д. № 474/2025 г. на Софийски апелативен съд. Ответната страна – „Фреш парк“ЕООД, [населено място] не заявява становище. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд е потвърдил определение № 3751 от 15.10.2024 г. по т.д. № 1603/2024 г. на Софийски градски съд. За да постанови този резултат, въззивният състав е приел, че данните по делото сочат на спазена процедура по Регламент /ЕО/ 1215/12г. на Европейския парламент и Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, съгласно който не е налице изключителна компетентност в случая, поради което и след връчване на препис на ответника от исковата молба, следва да се извърши преценка на международната компетентност в зависимост от явяване или неявяване на ответника, респ. оспорване или не на компетентността. Прието е още, че след едва след това се извършва и преценка относно наличие на пророгация на компетенст / чл.25 от Регламента/и при тази преценка първостепенният съд правилно е отчел постигнатото споразумение между страните за избор на съд и приложими право. Разгледани са възраженията на ищеца- жалбоподател пред въззивния съд, като е взет предвид характера на договора за превоз / какъвто е сключен между страните/, а освен това е отчетено, че и ответникът не е възразил срещу така уговорената компетентност на общия съд в Гданск и приложимото право на Република Полша. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението за допускане до касационно обжалване, частният касатор е цитирал части от обжалваното определение, като е обобщил, че съществения въпрос бил – „ В кой момент следва да се приеме, че ответникът не се е явил, за да може съдът служебно да прогласи, че е компетентен- дали това е при изтичане срока за отговор на исковата молба или по-късен момент?“. Страната е отговорил на въпроса, защитавайки своето разбиране за това, че липсата на отговор по чл.131 ГПК не можело да се приравнява на неявяване. Частният касатор е развил оплаквания за неправилност на определението, относно приетото за регулиране отношенията между страните като в заключение е поставен въпросът – „ … дали при постигнато общо съгласие между страните относно възможните за сезиране съдилища страните са обвързани от своя избор или независимо от направения избор всяка страна може да търси защита на своите права чрез иск съобразно правилата на чл.31,т.1 букви „ а“ и „б“?. Страната е заявила, че на основание чл.280,ал.1, т.3 ГПК, счита, че следвало да се допусне касационно обжалване по въпроса – „ Длъжен ли е въззивният съд за обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства по делото?“. Заявено е, че във въззивната жалба е изложено твърдение относно неприложимостта на полското право, като съдът не обсъдил тези аргументи. Изброена е практика на ВКС по въпроса като е посочено, че определението било постановено в противоречие с нея. Други доводи не са развити. Частният касатор не обосновава наличие на предпоставките за допускане на жалбата му до касационен контрол. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. С оглед така възприетата със задължителна тълкувателна практика дефинитивност на общото основание се налага извод, че първият и вторият поставен въпрос са хипотетични, фактически, а не правни – съдържателно обусловени от конкретно доказване на факти. Извън това и необосновани като допълнителен критерий, тъй като разбирането на страната по тях изчерпващо се с оплакванията й за неправилност на съдебният акт не е довод по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, чието съдържание също е изяснено със задължителна тълкувателна практика – т.4 ТР ОСГТК № 1 / 09г. Формулираният от частния касатор въпрос в п.3 на изложението, за да е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да бъде уточнен– по кои конкретни възражения, респ. доказателства, въззивният съд не се е произнесъл и как това се е отразило на постановения от него правен резултат. В случая, страната е поддържала, че с въззивната си частна жалба била направила възражение относно невъзможността на полският съд да се произнесе по спора, което според нея не било обсъдено от съда. Доводите са неотносими към правните изводи на съда. Съставът е обсъдил законово обусловената процедура, както и приложимото в случая право, в контекста на своята компетентност да разгледа спора, спрямо която ирелевантна е компетентността на друг съд, поради което и произнасянето по такова възражение не би променило изхода на спора. Те. тези доводи са неотносими към спора въобще, тъй като негов предмет е валидното произнасяне на българския съд, а не на другите съдилища. Следователно, въпросът не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение