Определение № 474 от 09.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4947/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Д. А. срещу решение № 260141/12.04.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 117/2021 г. на Пазарджишкия окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено частично в обжалваната част първоинстанционното решение № 112/19.06.2020 г. по гр. дело № 809/2019 г. на Велинградския районен съд (ВРС), е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу Н. П. А., иск за изменение на определения с решение № 150/25.04.2014 г. по гр. дело № 267/2014 г. на ВРС, режим на лични отношения на бащата (ответника) с децата на страните Е. Н. А., [дата на раждане], и П. Н. А., [дата на раждане] Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката М. А., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли преценката, дали да се промени режимът на лични отношения, да се извърши след съвкупен анализ на всички обстоятелства, които са от значение за интересите на децата; 2) длъжен ли е съдът да се произнесе въз основа на всички събрани по делото доказателства; 3) кога е налице промяна в обстоятелствата, при която следва да се променят мерките относно режима на лични отношения спрямо малолетните и непълнолетните деца; 4) следва ли да се осигури възможност на отглеждащия децата родител, на когото са предоставени родителските права, да контактува необезпокоявано с децата в почивни дни, по време на ваканциите и официалните празници; 5) кои са критериите, от които следва да се ръководи съдът при определяне на режима на лични отношения между родителя и детето; 6) следва ли при определяне режима на лични контакти между родител и дете да се преценява доколко определения режим ще повлияе благоприятно развитието на детето и да се преценят всички обстоятелства на конкретния случай; и 7) следва ли за всеки конкретен случай да се прецени дали установените обстоятелства се отразяват на положението на детето и на ефикасността на мерките на лични отношения с родителя. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с т. ІV и т. V от ППВС № 1/12.11.1974 г., решение № 131/14.06.2016 г. по гр. дело № 4490/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 176/30.10.2019 г. по гр. дело № 3993/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 217/27.05.2015 г. по гр. дело № 6851/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 26/02.03.2010 г. по гр. дело № 598/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 291/07.11.2012 г. по гр. дело № 115/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Ответникът Н. А. в отговора на касационната жалба излага становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. За да се произнесе по наведените основания за допускане на касационното обжалване, съдът съобрази следното: Окръжният съд е бил сезиран с подадените пред него въззивни жалби, освен с иска на майката за изменение на действащия (установен със споразумение между страните, утвърдено с бракоразводното решение от 25.04.2014 г.) режим на лични отношения между бащата и двете деца, още и с насрещен иск на бащата за предоставяне упражняването на родителските права по отношение на непълнолетното дете Е.. За да се произнесе по двата иска, въззивният съд подробно е обсъдил в мотивите към решението си всички събрани по делото доказателства (писмените такива, показанията на разпитаните свидетели, заключението на съдебно-психологичната експертиза), както и данните, съдържащи се в социалните доклади и в изявленията на страните при тяхното изслушване и това на по-голямото дете, като въз основа на тяхната преценка поотделно и в съвкупност е установил релевантните и за двата иска обстоятелства по делото. Настоящият съдебен състав намира, че с това въззивният съд е разрешил втория формулиран от страна на жалбоподателката процесуалноправен въпрос (длъжен ли е съдът да се произнесе въз основа на всички събрани по делото доказателства) в пълно съответствие с трайно установената практика на ВС и ВКС (включително посочената от жалбоподателката такава), която дава положителен отговор на въпроса. За да постанови обжалваната част от решението си, въззивният съд най-напред е изложил следните принципни съображения: Целта на режима на лични отношения е родителят, комуто не е възложено да упражнява пряко, трайно, постоянно и непосредствено родителските права, да може чрез него да осъществява в някаква степен непосредствена пряка връзка с децата, да има възможността да общува лично с тях, а децата да се чувстват в достатъчна степен защитени, сигурни и обгрижвани и от него, да имат силна емоционална и душевна близост и връзка и с този родител, по начин и със средства, които да допринасят за пълното израстване на децата; те да не чувстват липсата на този родител, да могат да разчитат на него и да имат самочувствието, че техните родители ги обичат и правят всичко възможно за тяхното правилно, нормално и пълноценно израстване като личности, независимо, че родителите не живеят заедно; целта е и празнотата в отношенията между родителите по възможност да не оказва влияние върху отношенията на децата с родителите. Естествено за децата и за техния най-голям интерес е те да могат да общуват пълноценно и повече, и с двамата си родители, включително с този, който има на разположение само режима на лични отношения, който по принцип е ограничен. В тази връзка е и ролята на родителя, който упражнява родителските права – да дава възможност на децата широко да контактуват с другия родител, което е и непосредствената цел на режима на лични отношения, за да не се чувстват децата, по една или друга причина изоставени или пренебрегнати от този родител, или да избягват контакт с него. Изхождайки от тези принципни съображения за целта на режима на лични отношения, въззивният съд е обсъдил и конкретните, установени по делото обстоятелства, релевантни за произнасянето му по иска на майката, а именно: Бащата не пребивава постоянно в България, той трайно се е установил в Н., където живее постоянно повече от 4 години, има успешен и печеливш бизнес в областта на строителството, реализира сериозни доходи; създал е емоционална връзка с друга жена, с която съжителства, както и с двете ѝ деца; в България се завръща заедно с тази жена и децата ѝ само за около месец през лятото, и около Нова година и зимната ваканция на собствените си деца; бащата няма осъзнато и категорично взето решение и намерение да се завърне окончателно в България, като не е предприел и такива фактически действия. Действащият режим на лични отношения на бащата с децата, одобрен от съда със съгласието на майката (по споразумение между страните) когато бащата още се е намирал в България, е изключително широк: всяка събота и неделя, от 18 ч. в петък – с преспиване, и връщане на децата в 18 ч. в неделя, както и през времето на ваканциите и официалните празници, без ограничения. Реално обаче бащата не може пълноценно да се възползва от този разширен режим поради трайното си отсъствие от страната по посочените обективни причини, които са известни на другия родител и на децата. На практика, ефективността на този разширен режим и възможността той да бъде реално осъществяван е под 10 %, което е напълно недостатъчно както за децата, така и за бащата, за да се изгради и поддържа една трайна, непосредствена, стабилна и сигурна емоционална и психологическа връзка помежду им. Фактически бащата присъства пряко, лично и непосредствено в живота на децата си само около 45 календарни дни в годината, от които около 30 дни през лятната ваканция и още 15 дни през зимната ваканция, когато децата реално живеят при него. През останалите 10 месеца непосредствена и пряка връзка между бащата и децата няма, като всъщност през всеки един от тези месеци режимът е заменен само с телефонни и видео разговори, което изобщо не е достатъчно за изграждане, поддържане и развитие на пълноценна връзка между бащата и всяко от двете деца – контактуването между тях е епизодично, непълноценно и не може да доведе до изграждане на стабилни отношения родител-дете поради посочените обективни причини. Предвид така установеното, въззивният съд е приел, че ако бъде уважена исковата претенция на майката (която предлага значително ограничен и рестриктивен режим), това означава тази, така поначало непълноценна и некачествена връзка баща-деца, да стане още по-непълноценна, още по-ограничена и би довело до отчуждаване на децата от бащата поради липса на нормален начин за личен непосредствен контакт на този родител с децата. Съдът е посочил и че предлаганият от майката режим би бил по-подходящ, ако бащата например живееше в същия град или в близко населено място, където живеят децата и където контактите с тях биха се осъществявали без каквито и да било проблеми и условности. Въззивният съд е отговорил на всички доводи на майката, като е изтъкнал, че по делото не се установява тя да е затруднена да упражнява пълноценно родителските права при действащия режим на лични отношения, тъй като както на нея, така и на децата е напълно известен периодът от време, през който бащата идва във Велинград – той е постоянен и неизменен – през лятото – август месец, както и за Нова година със зимната ваканция. Съдът е съобразил също, че през останалото време от годината, включително през останалата част от лятната ваканция, както и през другите ученически ваканции и празници, както и всяка събота и неделя от месеца, двете деца са при майката и не съществува пречка от обективен или субективен характер тя да планира както почивките с децата, така и всякакви други форми на съвместни прояви с тях – излети, посещения и други, защото бащата не е в състояние да реализира тогава режима на лични отношения поради отсъствието си от страната; той явно няма против майката да използва тези дни за децата, като данни за обратното и възражения от негова страна в тази насока не са заявени по делото, нито майката съобщава за такива. Също в тази връзка въззивният съд е намерил, че формалното позоваване на майката, че определеният режим на лични отношения на бащата с децата не ѝ позволявал да организира пълноценно почивка с тях, е само недоказано твърдение, при положение, че този режим е определен още през 2014 г., като майката не е посочила нито едно конкретно обстоятелство – тя да е планирала нещо в интерес на децата (като почивка, екскурзия, посещение на забележителности, пътуване в друга държава) по време на определения режим на лични контакти, и тези дейности да не са се осъществили по вина на бащата – той да е решил в този момент да се възползва от правото си на лични контакти. Окръжният съд е приел също, че предвид трайната невъзможност на бащата да упражнява целогодишно режима на лични отношения с децата, тъй като той живее в далечна държава, то няма правна логика режимът да бъде още по-рестриктивен за него и за децата, което в конкретния случай би довело до обезсмисляне на режима, а това в никакъв случай не е в интерес на децата. Също в отговор на доводите на ищцата по делото, съдът е изложил и съображения, че този извод не може да бъде променен от установените обстоятелства, че бащата в известна степен дава по-голяма свобода на децата за времето, през което те са при него предвид редките лични контакти с тях, занижил е в някаква степен родителския си контрол, като има наченки на неглижиране на проблемите на по-малкото дете П. (установените случаи на проблеми със съня при преспиването на това дете в къщата на бащата, неотделяне на достатъчно време на интересите му), като съдът е посочил, че това в известна степен е упрек и сигнал към бащата и влияе негативно на отношенията им, но е намерил, че от друга страна следва да съобрази факта, че децата са много привързани към баща си, и той е този, който в техен интерес да се коригира и да създаде възможно най-благоприятна, спокойна, сигурна и пълноценна среда, в която да пребивават децата при него, под угрозата в противен случай да се стигне до синдром на родителско отчуждение, което би било фатално за развитието на децата, в частност – за П.. Също в тази връзка окръжният съд е намерил, че наличието на тези прояви от страна на бащата, които не са в най-добрия интерес на това дете (също случаите на лошо спане, влошени отношения със съжителката на бащата, пренебрежение към оценката му по математика, неизпълнени обещания и несвоевременно лекуване на болния му зъб), не са системни и не са проява на целенасоченост в поведението на бащата, а по-скоро са резултат именно от липсата на преки лични контакти с децата и на възможност за прекарване на повече време заедно с тях. Предвид така приетото, въззивният съд е достигнал и до решаващия си извод, че на настоящия етап не са налице такива важни, съществени, обективни, сериозни и значими факти, които да налагат изменение на режима на лични отношения на бащата с децата в посока на неговото ограничаване и редуциране, като е заключил, че следва да остане същият режим, освен ако не настъпят други сериозни обстоятелства, при които той да бъде променен. Окръжният съд също така е възприел напълно мотивите на районния съд и е препратил към тях по реда на чл. 272 от ГПК; като те от своя страна са също подробни и аргументирани, като в тях първоинстанционният съд се е позовал на т. V от ППВС № 1/12.11.1974 г. и решение № 291/07.11.2012 г. по гр. дело № 115/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, на които се позовава и ищцата в изложението си към касационната ѝ жалба. Настоящият състав на ВКС намира, че с така изложеното в мотивите към обжалваната част на въззивното решение (както принципните съображения на въззивния съд относно целта на режима на лични отношения, така и обсъждането на конкретните релевантни обстоятелства по делото и изведените въз основа на тях правни изводи, а също и препращането по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение чрез което те са приобщени към мотивите на въззивното такова), окръжният съд не е разрешил в противоречие с цитираната от жалбоподателката (а и със служебно известната на настоящия съдебен състав) практика на ВС и ВКС който и да било от останалите шест (без втория, отношение по който беше взето по-горе) правни въпроса, формулирани в изложението към касационната жалба, които по смисъл и съдържание, и обобщени от съда (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) на практика се свеждат до първия въпрос – следва ли преценката, дали да се промени режимът на лични отношения, да се извърши след съвкупен анализ на всички обстоятелства (критерии), които са от значение за интересите на децата. На този въпрос константната практика на ВС и ВКС (включително задължителната такава) несъмнено дава положителен отговор, като съдът намира, че обжалваната част на въззивното решение е постановена в пълно съответствие с нея. В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. При извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на ненавършилите пълнолетие деца на страните, настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание и за служебно допускане на касационното обжалване – в нито една от хипотезите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – по непосочени и неаргументирани такива от страна на жалбоподателката. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в касационното производство, а именно – сумата 500 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение