Определение № 3566 от 16.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1571/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет против решение № 263104 от 03.10.2022 г., постановено по въззивно гражданско дело № 8750 по описа за 2020 г. на Софийския градски съд. С обжалваното решение е потвърдено решение № 90459 от 18.05.2020 г., постановено по гр. д. № 13831/2019 г. по описа на Софийски районен съд, с което е признато за установено по предявените от М. А. Д. срещу Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 266, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет дължи на М. А. Д. сумите, както следва: 245 лв. - възнаграждение за месец юни 2014 г. по Договор № 01-7624/13.06.2014 г.; 9406,25 лв. - възнаграждение за месец юли 2014 г. по Договор № 01-7624/13.06.2014 г.; 99,10 лв. – обезщетение за забава върху главницата в размер на 245 лв. за периода от 22.08.2014 г. до 15.08.2018 г. и 3689,33 лв. – обезщетение за забава върху главницата в размер на 9406,25 лв. за периода от 05.10.2014 г. до 15.08.2018 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч.г.д. № 54220 по описа за 2018 г. на Софийския районен съд.

В касационната жалба се твърди, че решението на Софийски градски съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. В приложеното към жалбата изложение като основания за допускане на касационно обжалване се сочат очевидна неправилност и чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните въпроси:

1. Приложима ли кратката тригодишна давност при повтарящи се задължения, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви? Според касатора разрешението на въззивния съд по този въпрос противоречи на ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 134/01.07.2013 г. по т.д. № 135/2011 г. на ВКС, ІІ ТО; решение № 46/30.07.2019 г. по т.д. № 1838/2018 г. на ВКС, І ТО и на решение № 93/24.06.2015 г. по т.д. № 65/2014 г. на ВКС, І ТО.

2. Как съдът следва да тълкува разпоредби от договора и може ли чрез тълкуване да измени сключения договор? Какви критерии се прилагат при тълкуване на спорна клауза от договора между страните и дали валидно сключеният договор обвързва страните и може ли да бъде изменен чрез тълкуване? Може ли съдът да измени изискванията за доказване и предаване на изпълнението, въведени с договора между страните? Сочи се противоречие с ТР № 4/2013 г. на ОСГК на ВКС; решение № 81/07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г. на ВКС І ТО; решение № 89/17.07.2009 г. по т.д. № 523/2008 г. на ВКС ІІ ТО; решение № 167/26.01.2012 г. по т.д. № 666/2010 г. на ВКС, І ТО; решение № 157/30.10.2012 г. по т.д. № 696/2011 г. на ВКС, ІІ ТО; решение № 220/31.07.2014 г. по г.д. № 6126/2013 г. на ВКС, ІV ГО; решение № 159/17.10.2014 г. по г.д. № 3605/2013 г. на ВКС, І ТО; решение № 502/26.07.2010 г. по г.д. № 222/2009 г. на ВКС, ІV ГО; решение № 100/10.08.2015 г. по т.д. № 1191/2014 г. на ВКС, ІІ ТО и решение № 137/25.06.2010 г. по т.д. № 888/2009 г. на ВКС, ІІ ТО.

3. Длъжен ли е съдът при постановяване на съдебното решение да обсъди всички твърдения и доводи на страните, длъжен ли е да изследва кои са правнорелевантните за спора факти и необходимо ли е да обоснове подробно доказателствените и правните си изводи? Поддържа се, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС; ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ ТО; решение № 94/28.03.2014 г. по г.д. № 2623/2013 г. на ВКС, ІV ГО; решение № 157/08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, ІІ ТО; решение № 344/21.09.2012 г. по г.д. № 862/2011 г. на ВКС, ІV ГО; решение № 127/05.04.2011 г. по г.д. № 1321/2009 г. на ВКС, ІV ГО; решение № 554/08.02.2012 г. по г.д. № 1163/2010 г. на ВКС, ІV ГО; решение № 194/18.06.2013 г. по г.д. № 1100/2012 г. на ВКС, ІV ГО.

Ответникът по касационната жалба М. А. Д. застъпва становището, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, като оспорва касационната жалба и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на основание проведена процедура по възлагане на обществена поръчка, между Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет и М. А. Д. е сключен Договор № 01-7621/13.06.2014 г. с предмет извършване на писмени и устни преводи от арабски или кюрдски език на български и обратно, срещу възнаграждение. В договора е предвидено, че заплащането на дължимото възнаграждение се извършва в 30-дневен срок от представяне на отчет от страна на изпълнителя. Договорът е със срок на действие една година, считано от датата на сключването му и/или до достигане на законоустановения праг. От събраните писмени доказателства и заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза е установено, че в изпълнение на договора ищецът М. Д. е извършил писмен и устен превод за месеците юни и юли 2014 г., за което му се дължат съответно 245,00 лв. за извършените преводачески услуги през месец юни и обезщетение за забавено изпълнение върху тази сума в размер на 99,00 лв. за периода от 22.08.2014 г. до 15.08.2018 г., както и 9406,25 лв. за преводачески услуги, извършени през месец юли 2014 г. и обезщетение за забавено изпълнение върху тази сума в размер на 3689,33 лв. за периода от 05.10.2014 г. до 15.08.2018 г. Съдът е констатирал, че финансовият праг възлиза на 66000,00 лв. и е достигнат на 10.10.2014 г.

При така установената фактическа обстановка съдът е достигнал до извода, че страните са обвързани от валидно облигационно правоотношение - договор за изработка. Посочил е, че договорът за изработка няма периодичен характер на престацията. За приложението на разпоредбата на чл. 110 ЗЗД или на чл. 111, б. "в" от ЗЗД по отношение на вземане за възнаграждение по договор, за който се прилагат правилата на изработката, от значение са уговорките между страните относно правопораждащия факт на вземането, повтарящия се характер на задължението и определените падежи. Съдът е приел, че изпълнителят действа ad hoc, при възникване на необходимост от извършване на превод, предмет на възлагането, която необходимост не е ритмична. При това положение е възможно, когато няма нужда от извършване на преводачески услуги в периода на действие на договора, нито една от страните да не е задължена да престира по него. Освен това възнаграждението е уговорено за постигането на определен интелектуален трудов резултат, тоест е уговорено едно общо крайно възнаграждение, чийто падеж не е предварително определен, а само определяем. Поради това съдът е заключил, че вземането на ищеца, респ. задължението на ответника в конкретния спор няма периодичен характер, не са налице повтарящи се през определен период от време еднородни задължения с конкретно посочен падеж. Въз основа на изложеното съдът е направил извод, че приложимата за процесните вземания погасителна давност е тази по чл. 110 от ЗЗД-петгодишна, поради което не е изтекла към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

Съдът е приел, че извършените преводи от изпълнителя М. Д. за месеците юни и юли 2014 г. са били надлежно отчетени на агенцията възложител. От представените бланки за извършен устен и писмен превод се установява, че извършването на всеки превод е удостоверено самостоятелно с подпис на служител на ответника, а освен това е извършена и обща заверка на целия отчет с подпис на началник отдел. След анализ на събраните доказателства съдът е посочил, че при възникване на основателни съмнения относно достоверността на вписаната в отчетите информация за извършените преводи се изготвя мотивиран доклад, а от данните по делото не е установено да е проведена такава процедура. Затова в крайна сметка съдът е приел, че възложителят не е повдигнал своевременно възраженията по чл. 264, ал. 2 ЗЗД, от което следва извод, че е проверил/прегледал работата и я е приел с конклудентни действия, тоест приложение намира презумпцията по чл. 264, ал. 3 от ЗЗД. Съдът е намерил за неоснователно възражението за формалните дефицити на представените отчети - липса на реквизити относно държавата и лицето, по отношение на което е извършен преводът. Посочил е, че тези липси са несъществени и не са в състояние да обосноват извод за неприета работа, респ. недължимост на договореното за изпълнителя възнаграждение. Представянето на отчета със закъснение също не представлява основание, годно да освободи възложителя от задължението да заплати възнаграждение за извършената работа, още повече, че страните не са уговорили в договора санкция при неспазване на този срок.

По тези съображения съдът е приел, че ищецът има субективното право да получи възнаграждението за извършената работа по договора, чийто размер съответства на сумите, изчислени от вещото лице по допуснатата счетоводна експертиза и затова е потвърдил първоинстанционното решение.

От така изложеното съдържание на решението не се констатира неговата очевидна неправилност. В случая не е налице нито една от хипотезите на този квалифициран порок – непосредствено от мотивите на обжалваното решение да е видно прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, или грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Поради това касационно обжалване не може да бъде допуснато на това основание.

Няма основания да се допусне касационно обжалване и по поставените в изложението въпроси. Първият от тях, отнасящ се до приложимата в настоящия случай давност, обуславя изводите на въззивния съд, но не е разрешен в противоречие със съдебната практика. Според разясненията, дадени в ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, периодичните плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" от ЗЗД се характеризират с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Обжалваното решение съответства на тази практика. Въззивният съд е разгледал направеното възражение и след анализ на вида на договора и характера на дължимата по него престация е приел, че изпълнителят действа ad hoc, при възникване на необходимост от извършване на превод, предмет на възлагането, която необходимост не е ритмична. Посочил е, че е възможно в рамките на периода да не възникне никаква необходимост от осъществяване на преводите, съответно задължението на възложителя за заплащане на дължимото възнаграждение няма периодичен характер. С оглед на това е заключил, че вземанията по договора нямат характер на периодични плащания, поради което се погасяват с общата петгодишна давност. Ето защо по първия въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.

Формулираните въпроси във връзка с тълкуването на разпоредби от договора и възможността на съда да измени изискванията за доказване и предаване на изпълнението, въведени с договора между страните, не са разрешени в мотивите към въззивното решение, поради което не са обуславящи правните изводи на съда, нито имат претендираното значение за крайния изход на делото, затова не съставляват основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В обжалваното решение съдът не е тълкувал клаузи в сключения между страните договор като неясни, с което да е изменил договорените изисквания за доказване на изпълнението, а е направил цялостен анализ на събраните доказателства, въз основа на който е обосновал извод за приемане на работата и за приложение на разпоредбата на чл. 264, ал. 3 ЗЗД. Цитираните в изложението съдебни актове касаят различни от фактическа и правна страна случаи, при които са тълкувани неясни уговорки в сключени между страните договори, поради което няма противоречие между тези решения и решението на въззивния съд.

По третия въпрос е налице трайно установена съдебна практика, вкл. цитирана от касатора, според която въззивният съд е длъжен обсъди всички доводи на страните и събраните доказателства, които имат значение за решението по делото, и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи. Съдът следва да направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи е съществено нарушение на процесуалните правила. В случая обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с приетото разрешение на процесуалния въпрос в константната съдебна практика. Въззивният съд е обсъдил всички наведени във въззивната жалба оплаквания, касаещи липсата на реквизити в бланките за извършен устен и писмен превод; одобрението на работата на изпълнителя и приложимата в случая давност. Обсъдил е и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, като е приел за установени фактите относно наличие на сключен между страните договор за възлагане извършването на устни и писмени преводи за период от една година; изпълнение на поетите с него задължения за процесния период; отчитане на работата и размера на уговореното възнаграждение. Затова и по този въпрос не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора в полза на адв. Е. П. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 3052,76 лева на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение