Определение № 5409 от 25.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4158/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Т. М. М.-Г., подадена чрез адв. К. С., срещу определение № 2646/28.06.2024 г. по ч. гр. д. № 1019/2024 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 3324/20.03.2024 г. по гр. дело № 14834/2023 г. по описа на Районен съд – Варна, в частта за прекратяване производството по делото на основание чл. 130 ГПК по предявените от жалбоподателката Т. М. М.-Г. срещу Етажна собственост в сграда, находяща се в гр. Варна, ул. „Македония“ № 32, искове за прогласяване нищожността на решенията, взети на проведените на 07.10.2023 г. и 02.11.2023 г. Общи събрания на Етажната собственост, поради противоречието им със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. В изложението за допускане до касационно обжалване се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „допустим ли е иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, за прогласяване нищожност на взети от ОС на ЕС решения, поради противоречие с със закона, заобикалянето му и поради нарушение на добрите нрави, както и поради злоупотреба с права, когато този иск е предявен в срока по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС и е обективно съединен с иск по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС, и следва ли производството по чл. 26, ал. 1 ЗЗД да се прекрати?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с определение № 89/22.05.2017 г. по ч. гр. д. № 1464/17 г. на ВКС, І г. о., в противоречие с решение № 50408/20.10.2022 г. по гр. д. № 978/2022 г. на ВКС, II г. о. Позовава се и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с което са формулирани следните въпроси: 2. „само в рамките на предявен иск по чл. 40, ал.1 ЗУЕС, ли може съдът да прогласи нищожност на решение на ОС на ЕС, при твърдение за противоречието му със законовите разпоредби, противоречието му с добрите нрави, както и при твърдения за заобикаляне на закона и злоупотреба с права?“; 3. „следва ли при предявен в евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, за прогласяване нищожност на взети от ОС на ЕС решения, поради противоречие с със закона, заобикалянето му и поради нарушение на добрите нрави, както и поради злоупотреба с права, когато този иск е предявен в срока по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС и е обективно съединен с такъв иск, съдът да се произнесе с отделен диспозитив по предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД или следва да прекрати производството по него“, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната по-горе практика. Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ г. о., като обсъди данните по делото, намира следното: Жалбата е допустима като подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване пред касационната инстанция акт. Въззивният съд констатирал, че производството по делото било образувано по подадена от Т. М. М.-Г. искова молба, уточнена с молби от 04.12.2023 год. и от 11.01.2024 год., с която срещу собствениците на обекти в сграда в режим на етажна собственост с адм. адрес: гр. Варна, ул. Македония № 32, представлявани от управителя на ЕС З. С. И., били предявени обективно съединени в условията на евентуалност искове за прогласяване нищожността на взетите на 07.10.2023 г. и на 02.11.2023 г. решения на ОС на ЕС, поради противоречието им със закона, поради заобикаляне на закона, както и поради накърняване на добрите нрави, а в условията на евентуалност спрямо горните искове за нищожност – искове за отмяна на процесните решения на общото събрание на ЕС на основание чл. 40 ЗУЕС. Констатирано е още, че първоинстанционният съд прекратил производството на основание чл. 130 ГПК в частта му по главните искове – за прогласяване нищожността на решенията на общото събрание на ЕС, взети на 07.10.2023 г. и на 02.11.2023 г. с мотивите, че по отношение на същите не били приложими правилата на ЗЗД. За да потвърди това определение, въззивният съд приел, че решенията на общото събрание на ЕС нямали характер на сделки, а представлявали особен вид многостранни актове, насочени към постигането на обща цел, в резултат на което спрямо тях не били приложими разпоредбите на ЗЗД за недействителност на сделките. Посочено е, че предвидените в ЗУЕС правила изключвали приложението на общите правила за недействителност на сделките по ЗЗД, като преценката си по отношение пороците на атакуваните решения на общото събрание на ЕС съдът извършва при съобразяване на разпоредбите на ЗУЕС. Посочено е още, че неспазването, респ., нарушаването на други правила, различни от установените в ЗУЕС относно свикването и провеждането на ОС на ЕС и относно взимане на решенията, ЗУЕС, като специален закон, не определяло дали нарушаването им води до нищожност или до незаконосъобразност на решенията на ОС на ЕС, като тази преценка следва да се извърши от съда в рамките на производството по чл. 40 ЗУЕС. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Поставените въпроси имат сходно съдържание. Същите обобщени и конкретизирани съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се отнасят до допустимостта на иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, за прогласяване нищожност на взети от ОС на ЕС решения, поради противоречие с със закона, заобикалянето му и поради нарушение на добрите нрави, както и поради злоупотреба с права, когато този иск е предявен в срока по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС и обективно съединен с иск по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС и следва ли производството по иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД да бъде прекратено. Така поставен въпросът е обуславящ за изхода на спора, но не е налице допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По поставеният въпрос е налице трайна практика на ВКС, обективирана в решение № 39/19.02.2013 г. по гр. д. № 657/2012 г., I г. о., решение № 122/06.11.2019 г. по т. д. № 1830/2018 г., I т. о., решение № 50024/27.03.2023 г. по гр. д. № 978/2022 г., ІІ г. о., която третира решенията на общото събрание на етажните собственици като особен вид многостранни актове, взети от неперсонифицирана група лица, насочени към постигане на обща цел, които нямат характера на сделки и за тях не следва да се прилагат разпоредбите на ЗЗД, касаещи недействителността на сделките. С оглед това, правилно и в съответствие с практиката на ВКС са изводите в обжалваното въззивно определение, че защитата срещу порочните решения, включително нищожните, може да бъде осъществена само по специалния ред, предвиден в чл. 40, ал. 1 ЗУЕС. Това становище е застъпено и в решение № 50024/27.03.2023 г. по гр. д. № 978/2022 г. на ВКС, II г. о., решение № 39/19.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 657/2012 г., I г. о., определение № 157/25.09.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2621/2020 г., I г. о., определение № 151/05.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4443/2019 г., IV г. о., определение № 4176/20.09.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2689/2024 г., II г. о., определение № 482/17.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 11/2017 г., I г. о., определение № 137/04.08.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1267/2020 г., I г. о., както и в определение № 4176/20.09.2024 г. по ч. гр. д. № 2689/2024 г., ІІ г. о. Не може да се направи противоположен извод и от посоченото от жалбоподателката решение № 50408/20.10.2022 г. по гр. д. № 978/2022 г. на ВКС, II г. о. Производството, в което е постановено цитираното определение № 89/22.05.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1464/2017 г., I г. о., е имало за предмет определение на друг състав на ВКС, с което е оставена без разглеждане касационна жалба срещу въззивно решение, с което съдът се е произнесъл по иск по чл. 26 ЗЗД за прогласяване нищожността на решение на ОС на Етажната собственост. Предвид цитираната по-горе постоянна съдебна практика, настоящият състав намира, че поставеният въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, с оглед на което не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В обобщение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадената частна касационна жалба. С оглед изхода на делото жалбоподателката дължи заплащане на направените от насрещната страна разноски в касационното производство в размер на сумата 400 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,