Определение № 300 от 02.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1569/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото “Многопрофилна болница за активно лечение - Пазарджик” АД, чрез адв. М.М. и А.П. против решение №169/25.03.2025 г., постановено по в.т.д. №798/2023 г. по описа на Апелативен съд - София. С въззивното решение в обжалваната част, след частична отмяна на решение №260216/08.06.2022 г. по т.д. №2048/2018г. на Софийски градски съд, са отхвърлени исковете предявени от касатора срещу „Фонд за енергетика и енергийни икономии - ФЕЕИ“ АДСИЦ, при участието на подпомагащата го страна „Енемона“ АД (н), да върне: 1/ разликата над сумата 10 755.61 лева до пълния предявен размер от 44 833.74 лева, платена без основание, представляваща платени на 03.10.2013 г. и 05.11.2013 г. вноски за м.октомври и ноември 2013 г., част от общо вземане в размер на 403 503.66 лева, формирано за периода 06.06.2012 г. -10.11.2013 г., представляващо част от възнаграждение за осъществено изпълнение на енергоефективни мероприятия по Договор с гарантиран резултат от 13.06.2011 г., сключен между „МБАЛ - Пазарджик“ АД и „Енемона“ АД, които са му прехвърлени с Договор за цесия от 26.04.2012 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска - 03.10.2018 г. до окончателното плащане на главницата и 2/ разликата над сумата 10 953.95 лева до пълния уважен размер от 45 660.49 лева, платена без основание, представляваща платени на 03.10.2013 г. и 05.11.2013 г. вноски за м.октомври и ноември 2013 г., част от общо вземане в размер на 410 944.32 лева, формирано за периода 06.06.2012 г.- 10.11.2013 г., представляващо част от възнаграждение за осъществено изпълнение на съпътстващи ремонтни работи по Договор с гарантиран резултат от 13.06.2011 г., сключен между „МБАЛ - Пазарджик“ АД и „Енемона“ АД, които са му прехвърлени с Договор за цесия от 26.04.2012 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска - 03.10.2018 г. до окончателното плащане на главницата, на осн. чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на исковете за сумите от 10 755.61 лева и 10 953.95 лева, решението е влязло в сила. В касационната жалба се твърди, че атакуваното решение е недопустимо, при условията на евентуалност – неправилно. Касаторът обосновава недопустимостта на съдебния акт с извършено от въззивния състав съществено процесуално нарушение – игнориране на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение №64/19.06.2017 г. по т.д. №139/2016 г. на ОС –Пазарджик. С касационната жалба се поддържа при условията на евентуалност и твърдение за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение, обоснована с твърдения за нарушение на императивни правни норми и явна необоснованост. Касаторът намира, че в нарушение на закона въззивният състав е приел процесния договор само за частично нищожен, въпреки че е изцяло недействителен. Също така в нарушение на чл.5 ГПК, във връзка с чл.12 ГПК, във връзка с чл.236, ал.2 ГПК съдът е оставил без всякакво разглеждане и обсъждане фактическите и правни доводи за нищожност на договора с гарантиран резултат - поради липса на договорено между страните възнаграждение и начина му изплащане в предвидената от закона писмена форма като негово задължително съдържание /чл.49, ал.2, т.4 ЗЕЕ 2008 /отм./ред.2009 г./ във връзка с чл.48, ал.1 и във връзка с чл.1, ал.1 ЗЕЕ 2008 /отм./ред.2009 г./. Твърди, че от съдържанието на Договор за изпълнение на инженеринг за енергоефективни мероприятия с гарантиран резултат на „МБАЛ - Пазарджик”АД обединени в пакет и съпътстващи ремонтни работи, сключен на 13.06.2011 г. между касатора и „Енемона” АД, вземанията по който са прехвърлени с цесии, непосредствено може да се направи заключение за нищожността на договора като сключен в противоречие на закона - поради липса на договорено възнаграждение и нарушение на чл.48, ал.1 от ЗЕЕ 2008 /отм./, ред. 2009 г./ във връзка с /чл.1, ал.1 ЗЕЕ 2008 /отм./. Поддържа и твърдение, че в него липсва договореност относно гарантираната икономия на енергия и реда на нейното установяване след изпълнението на договора - противоречие на чл.49, ал.2, т.2 ЗЕЕ 2008 /отм./ ред. 2009 г. във връзка с чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД. Касаторът счита, че въззивното решение е постановено в нарушение на чл.22, ал.1, т.6 ГПК във връзка с чл.12 ГПК - от съдебен състав, който бил длъжен да се отведе поради обстоятелства, които пораждат основателно съмнение за неговата безпристрастност относно формиране на вътрешното му убеждение само въз основа на доказателствата по делото и доводите на страните. Аргументира се с твърдения за допуснати процесуални нарушения - назначаване във въззивното производство на вещо лице, което е било експерт по двете дела пред САС /в.т.д №6148/2018 г. и в.т.д. №4512/2019 г./, категоричен отказ за прилагане спрямо вещото лице на разпоредбата на чл.198 ГПК поради несвоевременно изготвяне на заключението, довело до отлагане 5 /пет/ пъти на делото, нарушение на чл.155 ГПК за обявяване на служебно известен факт /наличието на решения, посочени в решението/, необсъдени доводи, вкл., че реалната икономия на енергия не може да се определи. Моли да бъде обезсилено, евентуално отменено въззивното решение в обжалваната част за отхвърляне на исковете. Претендира и присъждане на съдебните разноски за всички инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Излага доводи за недопустимост на въззивното решение, които са идентични с тези в касационната жалба, както и за очевидна неправилност. Касационният жалбоподател сочи следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/ Дали съдът е длъжен да зачете силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение по частичен иск, респ. кога съдът е длъжен да вземе предвид влязло в сила решение по частичен иск между същите страни?; 2/ Има ли право въззивен съд, действащ при условията на чл.269, изр. второ ГПК, да съобразява факти, настъпили след изтичане на срока за въззивно обжалване, които не са били релевирани от страната за въззивно разглеждане?; 3/ Кога и чрез какъв съдебен акт един факт придобива качеството служебно известен факт на съда, който не подлежи на доказване?; 4/ Какви задължения има съдът, когато обявява един факт за служебно известен, който не подлежи на доказване?; 5/ Задължен ли е въззивният съд да обсъди с мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните?“. Твърди, че е налице противоречие с практиката на ВКС: ППВС №1/53 г., ППВС №7/65 г., ППВС №1/85 г., ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР №3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, ТР №1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, решение №283/14.11.2014 г. по гр.д. №1609/2014 г. на IV г.о. на ВКС, решение №274/13.12.2011 г. по гр.д. №1514/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., решение №212/01.02.2012 г. по т.д. №1106/2010 г. на II т.о. на ВКС, решение №392/10.01.2012 г. по гр.д. №891/2010 г. на I г.о. на ВКС, решение №68/24.04.2013 г. по т.д. №78/2012 г. на II т.о на ВКС. Поддържа при условията на евентуалност, че въпросите за от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по жалбата и по делото „Фонд за енергетика и енергийни икономии - ФЕЕИ” АДСИЦ, чрез адв. В.Д. поддържа, че същата не следва да бъде допускана до касационно разглеждане, тъй като изложените от касатора основания за допускане до касационно обжалване не попадат в приложното поле на основанията за допустимост до касационен контрол. По същество намира жалбата за неоснователна, тъй като изложените от касатора твърдения против обжалваното решение в неговата отменителна и отхвърлителна част са неправилни и неоснователни. Претендира направените в касационното производство разноски, в размер на 9 500 лева, съгласно приложения към настоящия писмен отговор Договор за правна защита и съдействие от 21.05.2025 г. Третото лице помагач „Енемона“ АД /н/ не представя отговор на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК. Производството е образувано по искова молба на „МБАЛ Пазарджик“ АД, с която са предявени обективно и субективно кумулативно съединени искове за осъждане на „Фонд за енергетика и енергийни икономии - ФЕЕИ“ АДСИЦ да върне, получените без основание суми, както следва: 1/ 44 833.74 лева, представляваща месечни вноски за м. октомври и м. ноември 2013 г., частичен иск от общо платената сума 403 503.66 лева, в периода 06.06.2012 г. - 10.11.2013 г., по Договор за цесия от 26.04.2012 г., сключен между „ФЕЕИ“ АДСИЦ и „Енемона“ АД, по силата на който е прехвърлено вземане в размер на 1 838 182.67 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата и 2/ 45 660.48 лева, представляваща месечни вноски за м. октомври и ноември 2013 г., частичен иск от общо платената сума 410 944.32 лева, в периода 06.06.2012 г. -10.11.2013 г., по Договор за цесия от 26.04.2012 г. сключен между „ФЕЕИ“ АДСИЦ и „Енемона“ АД, по силата на който е прехвърлено вземане в размер на 1 872 079.71 лева, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане, на осн. чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД. С първоинстанционното решение, постановено при участието на подпомагаща страна „Енемона“ АД /н/, исковете са изцяло уважени, като ответникът е осъден да върне на ищеца сумата 44 833.74 лева, платена без основание, представляваща платени на 03.10.2013 г. и 05.11.2013 г. вноски за м. октомври и ноември 2013 г., част от общо вземане в размер на 403 503.66 лева, формирано за периода 06.06.2012 г. -10.11.2013 г., представляващо част от възнаграждение за осъществено изпълнение на енергоефективни мероприятия по Договор с гарантиран резултат от 13.06.2011 г., сключен между „МБАЛ - Пазарджик“ АД и „Енемона“ АД, които са му прехвърлени с Договор за цесия от 26.04.2012 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска -03.10.2018 г. до окончателното плащане на главницата и сумата 45 660.49 лева, платена без основание, представляваща платени на 03.10.2013 г. и 05.11.2013 г. вноски за м. октомври и ноември 2013 г., част от общо вземане в размер на 410 944.32 лева, формирано за периода 06.06.2012 г. - 10.11.2013 г., представляващо част от възнаграждение за осъществено изпълнение на съпътстващи ремонтни работи по Договор с гарантиран резултат от 13.06.2011 г., сключен между „МБАЛ -Пазарджик“ АД и „Енемона“ АД, които са му прехвърлени с Договор за цесия от 26.04.2012 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска -03.10.2018 г. до окончателното плащане на главницата, на осн. чл.55, ал.1, пр. І ЗЗД. Въззивният състав приема за безспорно установено заплащането на сумите - предмет на всеки от съединените частични искове и получаването им от ответника, като отграничава като спорни твърденията на ищеца за начална липса на основание за извършеното в полза на ответника плащане поради нищожност на Договор с гарантиран резултат от 13.06.2011 г., сключен между „МБАЛ - Пазарджик“ АД и „Енемона“ АД, вземанията за възнаграждение по който са прехвърлени на ответника с два Договора за цесия от 26.04.2012 г. Решаващият състав намира, че въпросите за валидността и вида на Договора с гарантиран резултат от 13.06.2011 г., сключен между „МБАЛ - Пазарджик“ АД и подпомагащата страна „Енемона“ АД /праводател на ответника/, както и на отделни негови клаузи, е разрешен по задължителен за страните начин и не може да бъде разглеждан за пореден път. По задължителен между страните начин е разрешен и въпросът за валидността на процесните договори за цесия, легитимиращи ответника като цесионер и носител на вземанията. Излага мотиви, че между същите страни са водени две предходни производства - в.т.д. №6148/2018 г. и в.т.д. №4512/2019 г. по описа на САС, в които са разгледани частични искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД за връщане, като платени при начална липса на основание, на вноски за месеците 08, 09, 10.2012 г. (по в.т.д. №6148/2018 г. на САС) и за месеците 11, 12. 2012 г. и 01.2013 г. (по в.т.д. №4512/2019 г. на САС) по процесните два договора за цесия, с които са цедирани вземания с произход Договорът с гарантиран резултат от 13.06.2011 г. Исковете и по двете предходни дела са предявени като частични и са основани на твърдения на ищеца за нищожност на сключения договор с гарантиран резултат от 13.06.2011 г. в хипотезата на чл.26, ал.1, предл. първо ЗЗД, поради нищожност на разпоредбите на чл.12 – чл.18, като противоречащи на разпоредбите на чл.48, ал.1 ЗЕЕ (отм.) и чл.49, ал.2, т.4 ЗЕЕ (отм.). Решенията и по двете дела не са допуснати до касационна проверка с определение №50548/21.08.2023 г. по т.д. №1633/2022 г. на І т.о. на ВКС и определение №50530/31.10.2023 г. по т.д. №2723/2021г. на ІІ т.о. на ВКС. С влезлите в сила съдебни решения е прието, че сключеният договор от 13.06.2011 г. е договор с гарантиран резултат по см. на чл.48 ЗЕЕ (отм. 2015 г.), поради което приложение следва да намерят разпоредбите на специалния закон. Отречени са като неоснователни въведените от ищеца фактически основания на предявените искове и по двете дела - начална липса на основание за извършените плащания поради нищожност на процесния договор от 13.06.2011 г., от който черпи правата си ответника – цесионер. Прието е, че нищожна като противоречаща на императивната разпоредба на чл.48, ал.1 ЗЕЕ (отм.) е клаузата на чл.4 от договора от 13.06.2011 г., но тази нищожност на осн. чл.26, ал.4 ЗЗД не влече нищожност на целия договор, а посочената клауза следва да бъде заместена от повелителна разпоредба на закона - чл.49, ал.2, т.1 ЗЕЕ (отм.). Като се позовава на разрешението дадено в т.2 от ТР №3/22.04.2019 г. по тълк.д. №3/2016 г. на ВКС, ОСГТК, апелативният състав намира, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Решаващият състав сочи, че по предходните две производства, както и по настоящото, са идентични основанията за твърдяната нищожност на договора от 13.06.2011 г. и договорите за цесия от 26.04.2012 г., като стига до извод, че доколкото нищожността на една сделка, без значение едностранна или двустранна, се установява към датата на нейното сключване и заличава с обратна сила последиците й, то последващото й атакуване е недопустимо. Разглеждането на твърденията за нищожност на ищеца и произнасянето на съда по тях в предходно производство, макар и нищожност да не е установена, преклудира заявяването им за ново разглеждане, в последващи производства между същите страни, макар и да става дума за различни части от вземането, доколкото би се стигнало до преразглеждане на вече разрешен между страните въпрос. Решаващият състав обсъжда и релевираните от ищеца в писмена защита вх. №3953/14.02.2025 г. още две основания за нищожност на сключения договор с гарантиран резултат от 13.06.2011 г. -липса на съгласие (чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД) и липса на предписана от закона форма (чл.26, ал.2, пр.3 ЗЗД). Счита, че същите следва да бъдат обсъдени, макар и въведени в отклонение от процесуалните срокове, доколкото съдът има задължение да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства (ТР №1/27.04.2022 г.). След анализ на доказателствата, съдът стига до извод, че не се установява процесният договор от 13.06.2011 г. да е сключен при поведение или изявления на някоя от страните, които могат да бъдат квалифицирани като липса на съгласие, съгласно разясненията дадени в мотивите на т.3, от р.II на ТР №5/12.12.2016 г., тълк.д. № 5/2014 г., ВКС, ОСГТК. Намира за неоснователно и оплакването за липса на форма, тъй като единственото изискване на закона досежно формата на процесния договор се съдържа в разпоредбата на чл.49, ал.3 ЗЕЕ (отм.) и тя следва да е писмена, като процесният договор е сключен в изискуемата от закона писмена форма. В контекста на изложеното заключава, че процесният договор с гарантиран резултат от 13.06.2011 г. и легитимиращите ответника договори за цесия от 26.04.2012 г. са действителни и същите са валидно основание за възникване на процесните договорни отношения между страните. Въззивният съд, предвид изложеното за нищожността на клаузата на чл.4 от Договора от 13.06.2011 г. и заместването й с разпоредбата на чл.49, ал.2, т.1 ЗЕЕ (отм.) сочи, че редакцията на тази разпоредба към датата на сключване на процесния договор – ДВ, бр.98 от 2008 г., предвижда, че договорът следва да съдържа нормализираното енергопотребление. С оглед липсата на други обективни данни по делото като стойност на нормализираното енергопотребление възприема стойността, посочена в доклада, изготвен от „Енемона“ АД - 6404536 kWh/год. Подчертава, че този доклад е изготвен в период много близък по датата на сключване на договора - 13.06.2011 г. и може да се приеме, че състоянието на обследваните сгради и инсталациите е било такова, каквото е отразено в доклада. Решаващият състав възприема като компетентно заключението на изслушаната пред въззивния съд СТЕ и приема, че за периода 2013 г. стойността на достигнатата годишна икономия на енергия от обектите в пакет възлиза на 2163635 kWh и представлява разликата между заложеното в договора базисно годишно потребление от обектите в пакет - 4788605 kWh и достигнатото годишно потребление на енергия след изпълнение на ЕСМ за обектите в пакет за 2013 г. - 2624970 kWh. След извършване на собствени изчисления, счита, че при стойност на базисното годишно потребление от обектите в пакет - 6404536 kWh, годишната икономия на енергия за 2013 г., изчислена като разлика между базисното годишно потребление и достигнатото годишно потребление, би възлизала на 3779566 kWh. При цена на 1 kWh - 0.091 лева /заключение на СТЕ/, стойността на годишната икономия на енергия за 2013 г. възлиза общо на сумата 343 940.51 лева или 28 661.71 лева на месец (посочените стойности са без ДДС). Съответно за месеците включени в периода предмет на иска - октомври и ноември 2013 г., сумата възлиза на 57 323.42 лева, без ДДС, съответно 68 778.10 лева, с ДДС. Въззивният състав поддържа, че начинът по който в чл.12 страните са уговорили да бъде заплащана определената от тях в чл.11 цена на договора - на 84 равни месечни вноски, не противоречи на разпоредбата на чл.49, ал.2, т.4 ЗЕЕ (отм.), в редакцията й към момента на сключване на договора. Излага аргументи, че императивна правна норма, забраняваща този начин на разплащане не е налице, поради което не може да се изключи принципа, обективиран в чл.9 ЗЗД. На следващо място, сочи, че с цел избягване на неоснователното обогатяване и в съответствие с принципа заложен в разпоредбата на чл.48, ал.1 ЗЕЕ (отм.), в приложимата редакция - възстановяването на направените инвестиции и изплащането на дължимото на изпълнителя възнаграждение да се извършват за сметка на реализираните икономии на енергия, страните в чл.16 - чл.18 от договора са предвидили извършване на годишно изравняване, при което окончателният размер на дължимата сума да бъде определян всяка година на база стойността на реализираната икономия, до изтичането на 7-годишния мониторингов период. При това изравняване, в случай на установено положително несъответствие, то се разпределя поравно между страните - възложител и изпълнител, а в случай на отрицателно такова - разликата остава за сметка на изпълнителя. В случай, че размерът на извършените авансови вноски е по-голям от стойността на достигнатата икономия на енергия за същия период, разликата като недължимо платена ще подлежи на възстановяване на възложителя. С оглед изложеното, апелативният състав достига до извод, че при посочена стойност на реализираната икономия от 68 788.10 лева с ДДС, това е и сумата за месеците октомври и ноември 2013 г., която възложителят е следвало да заплати на изпълнителя, съобразно уговорения начин на плащане на цената по договора. Предвид безспорно установеното между страните, че ищецът е заплатил под формата на авансови вноски по двата договора за цесия – 90 494.22 лева с ДДС за м. октомври и ноември 2013 г., съдът заключава, че разликата в размер на 21 706.12 лева с ДДС се явява недължимо платена на цесионера, доколкото последният не е придобил вземане в посочения размер. При възмезден характер на цесията, цедентът отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето му (чл.100 ЗЗД) и предвид извода, че към момента на сключване на договорите за прехвърляне на вземания, легитимиращи ответника, вземане по договора с гарантиран резултат от 13.06.2011 г. срещу ищеца в размер на 21 706.12 лева с ДДС не е съществувало, то тази сума подлежи на връщане на ищеца. Общият размер на подлежащата на връщане сума следва да бъде отнесен към всеки от предявените искове, доколкото плащанията са извършени по два договора за цесия, респ. са предявени два иска за връщане на суми за процесните месеци. Съдът сочи, че подлежащата на връщане сума представлява 23.99 % от общо платената сума – 90 494.22 лева с ДДС, съответно равностойността на същия процент от цената на всеки исковете подлежи на връщане. В резултат стига до извод, че първият иск е основателен частично, като подлежи на връщане сумата 10 755.61 лева от претендираните 44 833.74 лева, а вторият е основателен частично, като подлежи на връщане сумата 10 953.95 лева от претендираните 45 660.49 лева. За разликата до предявените размери исковете като неоснователни и недоказани подлежат на отхвърляне. В заключение от изложеното и поради частичното съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, въззивният състъв отменя частично първоинстанционното решение, с което предявените искове са уважени в пълния им размер, като отхвърля предявените искове, както следва: 1) за разликата над сумата 10 755.61 лева до пълния уважен размер – 44 833.74 лв., платена без основание, представляваща платени на 03.10.2013 г. и 05.11.2013 г. вноски за м. октомври и ноември 2013 г. и 2) за разликата над сумата 10 953.95 лева до пълния уважен размер - 45 660.49 лева, платена без основание, представляваща платени на 03.10.2013 г. и 05.11.2013 г. вноски за м. октомври и ноември 2013 г. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. Не са налице сочените от касатора хипотези на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК /недопустимост на атакувания съдебен акт/ и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК /очевидна неправилност на атакувания съдебен акт/, като обжалваното решение е валидно и допустимо и няма основание да бъде квалифицирано като очевидно неправилно. Предметът на спора и правната квалификация на предявените искове се определя от съда с оглед твърденията в исковата молба за претендираното или отричано от ищеца субективно право, вида и обема на търсената защита. В настоящата хипотеза предмет на производството са обективно съединени искове, предявени от ищеца срещу ответното дружество на основание 55, ал.1, пр.І ЗЗД. При твърдения в исковата молба, че ищецът е осъществил плащания на процесните суми при начална липса на основание – нищожен договор, и петитум за осъждане на ответника да му възстанови платените без основание суми, въззивният съд правилно определя както предмета на спора, така и правната квалификация на исковете. Не се установява по конкретния предмет на спора /плащане без основание - нищожен Договор с гарантиран резултат от 13.06.2011 г., сключен между „МБАЛ - Пазарджик“ АД и „Енемона“ АД, на 03.10.2013 г. и 05.11.2013 г. на сумите 44 833.74 лева и 45 660.49 лева/ да има постановено влязло в сила съдебно решение, като не се твърди, че спорът е недопустим съгласно чл.299 ГПК. Касаторът излага оплаквания за допуснати процесуални нарушения- несъобразяване на влязло в сила решение по частичен иск относно правопораждащи факти и позоваване на други решения, несъществували в правния мир към момента на въззивното обжалване. Дори да се приеме, че въззивният съд е допуснал сочените процесуални нарушения, те не водят до недопустимост на обжалваното решение, а са относими към правилността му. Не е налице и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Част от изложените от касатора аргументи са свързани с оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост, като изискват анализ на доказателствата по делото, вкл. сключения между страните договор и заключението на СТЕ, преценка на доводите и възраженията на страните относно валидността на договора, приложението на чл.26, ал.4 ЗЗД, разрешаването на спора относно част от правопораждащите факти с влезли в сила решения и др., което изключва извод за очевидна неправилност. Друга част от аргументите представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения, довели до необоснованост на съдебния акт, които също не могат да доведат до извод за очевидна неправилност. Тези оплаквания изискват анализ и преценка на изложените съображения за наличието или липсата на твърдените нарушения и необоснованост. Твърденията, че съдебният състав е следвало да се отведе от разглеждането на делото на основание чл.22, ал.1, т.6 ГПК, не могат да бъдат споделени, доколкото са аргументирани с оплаквания за съмнения в безпристрастността на съда, възникнали поради твърдени процесуални нарушения при допускане на доказателства по делото, отлагане на съдебни заседания за изготвяне и приемане на допусната СТЕ, приемане за установени факти в нарушение на чл.155 ГПК. Оплакванията на страната за допуснати процесуални нарушения могат да са основание да се иска отмяна на решението като неправилно съгласно чл.281, т.3 ГПК, но същите не са достатъчно основание, за да се приеме, че са налице обстоятелства, пораждащи основателно съмнение в безпристрастността на съда. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият материалноправен въпрос, поставен с оглед оплакване за незачитане на силата на пресъдено нещо относно правопораждащите факти, не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като не е съобразен с мотивите на въззивния съд. Решаващият съдебен състав е съобразил, че между същите страни са водени две предходни производства - в.т.д. №6148/2018 г. и в.т.д. №4512/2019 г. по описа на САС, в които са разгледани искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД за връщане, като платени при начална липса на основание на други вноски /на вноски за месеците 08, 09, 10.2012 г. по в.т.д. №6148/2018 г. на САС и за месеците 11, 12. 2012 г. и 01.2013 г. по в.т.д. №4512/2019 г. на САС/ по процесните два договора за цесия, с които са цедирани вземания на основание процесния договор с гарантиран резултат от 13.06.2011 г. Съдът е констатирал, че исковете и по двете предходни дела са предявени като частични и са основани на твърдения на ищеца за нищожност на сключения договор с гарантиран резултат от 13.06.2011 г. в хипотезата на чл.26, ал.1, предл. първо ЗЗД, поради нищожност на разпоредбите на чл.12 – чл.18, като противоречащи на разпоредбите на чл.48, ал.1 ЗЕЕ (отм.) и чл.49, ал.2, т.4 ЗЕЕ (отм.), като с влезлите в сила съдебни решения е прието, че сключеният договор от 13.06.2011 г. е договор с гарантиран резултат по см. на чл.48 ЗЕЕ (отм. 2015 г.) и са отречени като неоснователни въведените от ищеца основания на предявените искове и по двете дела - начална липса на основание за извършените плащания поради нищожност на процесния договор от 13.06.2011 г. Прието е, че нищожна като противоречаща на императивната разпоредба на чл.48, ал.1 ЗЕЕ (отм.) е клаузата на чл.4 от договора от 13.06.2011 г., но тази нищожност на осн. чл.26, ал.4 ЗЗД не влече нищожност на целия договор, а посочената клауза следва да бъде заместена от повелителна разпоредба на закона - чл.49, ал.2, т.1 ЗЕЕ (отм.). Въззивният съд е достигнал до извод, че наведените в горепосочените две производства и в настоящото производство основания за нищожност на договора от 13.06.2011 г. и договорите за цесия от 26.04.2012 г. са идентични, като е счел, разглеждането на твърденията за нищожност на ищеца и произнасянето на съда по тях в предходно производство, макар и нищожност да не е установена, преклудира заявяването им за ново разглеждане, в последващи производства между същите страни, макар и да става дума за различни части от вземането, доколкото би се стигнало до преразглеждане на вече разрешен между страните въпрос. Вярно е, че е налице и друго влязло в сила решение – решение №64/19.06.2017 г. по т.д. №139/2016 г. на ОС -Пазарджик, с което е отхвърлен иск за реално изпълнение на процесния договор с мотивите, че е нищожен, което очевидно не е възприето от решаващия състав, но касаторът не поставя въпрос относно задължението на съда да зачете силата на пресъдено нещо при противоречиви влезли в сила съдебни решения. Следващите три процесуалноправни въпроси също не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са съобразени с процесуалните действия по делото и мотивите на въззивния съд. Тези въпроси са поставени с оглед оплакванията на касатора, че съдът е обсъдил и зачел силата на пресъдено нещо на горецитираните съдебни решения в нарушение на процесуалните правила, тъй като са постановени след изтичане на срока за въззивно обжалване и без да спази чл.155 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че решенията са постановени преди постановяването на първоинстанционното решение по настоящото дело /решение №10517 от 16.08.2021г. по в.т.д. №4512/2019г. на САС и решение №10515 от 13.08.2021г. по в.т.д. №6148/2018г. на САС/ и въззивникът изрично се е позовал на тях във въззивната жалба /стр.11, том І от в.т.д. №798/2023г./, като в о.с.з. на 26.03.2024г. съдът по реда на чл.155 ГПК е обявил на страните, че му е служебно известно производството по двете дела. Безспорно влизането на двете решения в сила е станало след подаване на въззивната жалба, но преди даване на ход на устните състезания. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че съгласно чл.235, ал.3 ГПК, съдът следва да вземе предвид фактите, които са настъпили след предявяване на иска и са от значение за делото, ако те са реализирани до приключване на устните състезания. Последният процесуалноправен въпрос - за задълженията на въззивния съд да се произнесе след анализ на относимите доказателства и изясняване на спора от фактическа страна, като обсъди наведените в жалбата обстоятелства и направените от страните доводи и възражения, не може да обоснове допускане на решението до касационен контрол. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени освен в цитираната от касаторите съдебна практика, така и в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд следва да изложи собствени мотиви, като дължи преценка на правнорелевантните факти след анализ на доказателствата, както и произнасяне по своевременно заявените възражения и доводи на страните. В случая въззивният съд е изложил подробни мотиви, като е посочил въз основа на кои доказателства кои релевантни факти счита за установени и кои не. Формирани са изводи относно доводите и възраженията на страните, поддържани и във въззивното производство. Необсъждането на множеството твърдения за нарушения на закона при сключване на процесния договор, респ. за неговата нищожност поради нарушение на закона, е обосновано с извода на решаващия състав, че този въпрос е решен по задължителен за страните начин в предходни производства. Изложените от касатора доводи представляват по същество оплаквания за допуснати от съда нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите му, но те не подлежат на обсъждане в настоящия етап на производството, а несъгласието му с фактическите констатации и правни изводи на съда не е основание за допускане на решението до касационен контрол. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице и предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение