Определение № 388 от 27.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4903/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 8018/25.11.2019 г. на Т. Г. Т., чрез процесуалния представител адвокат А. Т., срещу въззивно решение № 216/14.10.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 390/2019 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по следните въпроси: 1./ Чия е доказателствената тежест за оборване на установената в чл. 69 ЗС презумпция; 2./ Без твърдения на ответниците по установителния иск и без доказателства за съществуване на облигационни отношения между ищеца – владелец и собственика на имота по документи, може ли да се приеме, че се касае за държане на имота по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС; 3./ Без твърдения на ответниците по установителния иск за собственост и без доказателства за съществуване на близки приятелски или други лични отношения между ищеца – владелец и собственика на имота по документи, може ли да се приеме, че се касае за търпими действия; 4./ Фактическият състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС включва ли изискването невладеещият собственик да е уведомен за намерението за своене на владелеца и същото да му е противопоставено, когато се касае за владение върху чужд имот, при липса на заявени претенции от трети лица; 5./ При липса на действия, целящи отблъскването на установено владение и при липса на заявени претенции за имота, фактът, че владелецът се намира в имота и го поддържа в рамките на необходимата грижа, следва ли да се приеме като действие по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС; 6./ Приложима ли е презумпцията по чл. 69 ЗС, когато фактическата власт върху чуждия имот е установена при начална липса на правно основание; 7./ За прилагане презумпцията по чл. 69 ЗС необходимо ли е владелецът да е демонстрирал промяна в намерението за своене на имота спрямо собственика или е достатъчно упражняваното владение в предвидения в закона срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато; 8./ Има ли правно значение обстоятелството дали владелецът знае кой е собственикът на вещта и необходимо ли е уведомяване на собственика за намерението на владелеца да свои имота, за да се зачете изтичането на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, при непредприемане от страна на собственика спрямо владелеца на някое от действията, визирани в чл. 116 ЗЗД, които биха довели до прекъсване на давността и смущаване на владението; 9./ Може ли да се счита за смутено владението, което не е придобито и поддържано с насилие, нито придобивната давност е прекъсвана; 10./ Релевантно ли е дали владелецът съзнава, че владеният от него имот е чужд, в случай, че по отношение на него се установи наличие на елементите на фактическия състав на владението, вкл. приложимост на презумпцията по чл. 69 ЗС; 11./ Неплащането на данъци за имота от страна на владелеца представлява ли обстоятелство, оборващо презумпцията по чл. 69 ЗС; 12./ Правни действия, извън изброените в чл. 116 ЗЗД, могат ли да смутят владението и да прекъснат придобивната давност; 13./ Спокойно ли е владението, което не е придобито с насилие и не се поддържа с насилие; 14./ Нарушен ли е общият принцип на справедливостта, ако въпреки обективната възможност за узнаване за упражняваната от трето лице фактическа власт върху имота, засегнатият собственик не се брани и не предприема никакви действия за манифестиране на собственическите си права спрямо владелеца в срока за придобивната давност; 15./ Предявяването на иск по чл. 108 ЗС за предаване владението на имота представлява ли признание на ищците по иска, че ответникът по предявения иск владее процесния имот, т. е. че последният има качеството на владелец; 16./ Позоваването на елемент от фактическия състав на чл. 79 ЗС представлява ли процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок, респ. придобиват ли се вещните права въз основа на обективираното волеизявление за това; 17./ Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства при установено противоречие между фактите, установени с тези доказателства, и фактите, установени с останалите доказателства по делото, както и длъжен ли е съдът да изложи съображения защо ги приема за достоверни. По поставените въпроси се поддържа противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, изразена в посочени и представени от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Твърди се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението по съображения, изложени в жалбата. Ответниците по касационната жалба – И. С. И., М. К. И., Г. Ц. М. и И. Ц. М., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат С. С., изразяват становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С въззивно решение № 216/14.10.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 390/2019 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, е потвърдено решение № 88/18.02.2019 г., постановено по гр. д. № 694/2016 г. по описа на Районен съд – Ловеч, с което са отхвърлени: 1./ предявените от Т. Г. Т. против И. С. И., М. К. И., И. Ц. М. и Г. Ц. М. пасивно субективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79 ЗС за признаване за установено, че ищецът е придобил по давност собствеността върху следния недвижим имот: апартамент № *, находящ се в урбанизираната територия на [населено място], представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***** кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-10/17.04.2007 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с административен адрес: гр.Ловеч, ул. "Осъмска", бл. „Осъм“, вх. „б“, ет. 3, ап. 5, находящ се в сграда № 5, разположена в поземлен имот с идентификатор № ***, ведно с припадащите се идеални части от общите части на сградата и от правото на ползване върху поземлен имот с идентификатор № *** /подробно описан/, заедно с прилежащите му избено помещение № 1, с площ от 17.93 кв. м., и таванско помещение № 1, с площ от 16.29 кв. м.; 2./ предявените от Т. Г. Т. против И. С. И. и М. К. И. пасивно субективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че И. С. И. и М. К. И. не са били собственици на подробно описания по-горе недвижим имот в периода от 20.06.2003 г. до 18.11.2011 г.; 3./ предявените от Т. Г. Т. против И. Ц. М. и Г. Ц. М. пасивно субективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че И. Ц. М. и Г. Ц. М. не са собственици на процесния недвижим имот. Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и правни изводи и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Приел е за установено, че с нотариален акт № 11, том X, дело № 2998/30.12.1993 г. на нотариус при ЛРС, Г. Д. С. и Ц. С. С. са дарили на дъщеря си Г. Г. Д. собствения си недвижим имот, представляващ апартамент № *, ет. 3, вх. „Б“, находящ се в [населено място], с площ от 103.86 кв. м., заедно с избено помещение № 1 и таванско помещение № 1 и заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и правото на ползване от дворното място, върху което е построена сградата, представляващо държавен терен парцел II, в кв. 42, с площ от 1060 кв. м. по плана на [населено място]. С договор за покупко – продажба на недвижим имот от 20.06.2003 г., обективиран в нотариален акт № 82, том III, рег. № 2685, дело № 332/2003 г. на нотариус Н. Х., Г. Г. Д. е продала на ответницата М. К. И. дарения й недвижим имот, като в издадения нотариален акт /т. 3/ е изрично записано, че владението върху имота се предава от продавача на купувача в деня на сключване на договора. По делото е установено, че към момента на придобиване на процесния имот, М. К. И. се е намирала в граждански брак с ответника И. С. И., поради което имотът е станал тяхна съпружеска имуществена общност /СИО/. Впоследствие между същите страни е сключен предварителен договор за покупко – продажба, с който съпрузите М. К. И. и И. С. И., вече в качеството на продавачи, са се задължили да продадат на Г. Г. Д., в качеството на купувач, същия апартамент № 5 с уговорен краен срок за сключване на окончателния договор 03.10.2003 г. По делото не е спорно, че окончателен договор между страните не е сключен. Видно от представена по делото декларация с нотариално заверен подпис рег. № 791/23.02.2004 г. при нотариус Н. Х., Г. Г. Д. е декларирала, че в срок до 21.06.2004 г. се задължава да освободи недвижимия имот, представляващ апартамент № 5 – предмет на сключения между нея и М. К. И. договор за покупко – продажба от 20.06.2003 г. С придобития от тях недвижим имот М. К. И. и И. С. И. са се разпоредили в полза на другите ответници по делото И. Ц. М. и Г. Ц. М. – чрез договор за покупко – продажба от 18.11.2011 г., обективиран в нотариален акт № 166, том V, рег. № 3308, дело № 299/2011 г. на нотариус М. Д.. Съгласно посочения нотариален акт, продавачите са си запазили пожизнено право на ползване заедно и поотделно върху продадения имот. Към момента на сключване на сделката, ответниците И. Ц. М. и Г. Ц. М. са се намирали в граждански брак, поради което придобитият от тях имот е станал СИО. По делото е констатирано, че въз основа подадено от И. С. И. заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение е образувано ч. гр. д. № 73/2014 г., по което заповедният съд е издал поисканата заповед по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист в полза на заявителя И. С. И. против И. Ц. М. за предаване на процесния имот. На основание издадения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 167/2014 г. по описа на ЧСИ В. П., рег. № 879, за въвод във владение на апартамент № 5, с взискател И. С. И. и длъжник И. Ц. М.. От приложен по делото протокол от 17.03.2014 г. се установява, че при извършване на въвода във владение ЧСИ В. П. е констатирал, че в имота се намира трето лице – ищеца Т. Г. Т.. Предвид направено от последния възражение, че владее имота над 18 години, живее в това жилище и никога не го е напускал, съдебният изпълнител е отложил предаването на владението и е дал на третото лице тридневен срок за предявяване на молба за спиране на изпълнението. В протокол от 11.03.2016 г. ЧСИ В. П. е удостоверил, че адвокат В. К., като представител на третите лица, владеещи процесния имот – Г. Г. Д. и Т. Г. Т., е предала доброволно ключовете за апартамент № 5, както и за избено помещение № 1 и таванско помещение № 1. Въззивният съд е установил от доказателствата по делото, че между И. Ц. М. и Г. Ц. М., в качеството на продавачи, и И. С. И., в качеството на купувач, е сключен предварителен договор за покупко – продажба на апартамент № 5. Договорът е сключен на 25.03.2016 г., като в него е предвиден като краен срок за сключване на окончателния договор 01.01.2018 г. Безспорно по делото е, че окончателен договор не е сключен. Представени са доказателства за други съдебни производства, водени между страните по делото, както следва: 1./ гр. д. № 192/2014 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, образувано по предявен от Г. Г. Д. против ответниците по настоящето дело иск за установяване нищожността на сключения договор за покупко – продажба, обективиран в нотариален акт № 82, том III, рег. № 2685, дело № 332/2003 г. на нотариус Н. Х., с който ищцата се е разпоредила в полза на М. К. И. с процесния апартамент № 5, като в условията на евентуалност е предявен и иск за признаване за установено, че ищцата е собственик на спорния имот на основание давност; 2./ гр. д. № 1471/2015 г. по описа на Районен съд – Ловеч, образувано по предявен от М. К. И. и И. С. И. иск с правно основание чл. 59 ЗЗД във връзка със същия имот; 3./ гр. д. № 34/2015 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, образувано по предявен от И. Ц. М. и Г. Ц. М. против Г. Г. Д. и Т. Г. Т. иск с правно основание чл. 108 ЗС относно апартамент № 5. В производството по предявения ревандикационен иск ответникът Т. Г. Т. е направил възражение за придобиване собствеността върху имота на основание давностно владение, установено на 06.06.1996 г. /навършване на пълнолетие на ответника/ и продължило до 11.03.2016 г., когато същият е бил принуден да освободи апартамента. По настоящето дело е представено решение № 6/13.01.2017 г. по гр. д. № 34/2015 г. на Окръжен съд – Ловеч, влязло в сила на 18.06.2018 г., видно от което предявеният ревандикационен иск е уважен, като е признато за установено по отношение на Г. Г. Д. и Т. Г. Т., че И. Ц. М. и Г. Ц. М. са собственици на апартамент № 5, и на основание чл. 108 ЗС ответниците са осъдени да предадат владението на имота. В мотивите на представеното решение е прието, че направеното възражение на Т. Г. Т. за придобиване на процесния имот на основание давностно владение по чл. 79, ал. 1 ЗС е останало недоказано. С оглед възприетото от фактическа страна, въззивният съд е намерил предявените искове за неоснователни. Счел е предявеният положителен установителен иск за собственост за недоказан – след съвкупен анализ на доказателствата по делото, съдът е стигнал до извод, че до навършване на пълнолетие ищецът Т. Г. Т. е пребивавал в процесното жилище в изпълнение на вмененото със закон задължение ненавършилите пълнолетие деца да живеят с родителите си, а от момента на навършване на пълнолетие същият е станал държател на имота, упражнявайки фактическа власт от името на своята майка Г. Г. Д.. След като последната се е разпоредила с процесния имот чрез договор за покупко – продажба от 20.06.2003 г. в полза на ответниците М. К. И. и И. С. И., същата е продължила да упражнява фактическа власт върху имота вече в качеството на държател, като в нито един момент ищецът не е предприел действия, с които да е смутил владението на новите собственици. Предвид установеното, съдът е приел за неприложима презумпцията по чл. 69 ЗС в процесния случай. Изложил е, че с оглед изслушаните свидетелски показания и приети писмени доказателства, по делото не се установява след навършване на пълнолетие ищецът да е демонстрирал явно и открито намерение за своене на имота, напротив същият е демонстрирал поведение, от което личи, че не се оспорват правата на собствениците – напр. през 2014 г. ищецът е завил желание и инициирал преговори за закупуване на спорния имот. С оглед неоснователността на предявения иск, съдът е приел, че не се дължи произнасяне по заявеното от ответниците М. К. И. и И. С. И. възражение за задържане на имота до заплащане на извършените в него подобрения. По същите съображения е счетен за неоснователен и предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че И. С. И. и М. К. И. не са били собственици на спорния недвижим имот в периода от 20.06.2003 г. до 18.11.2011 г. Предвид възприетото становище за неоснователност на положителния установителен иск за собственост на основание давностно владение в целия заявен период 06.06.1996 г. – 07.05.2014 г., съдът е заключил, че към 2011 г. ответниците И. С. И. и М. К. И. са били собственици на апартамент № 5 на основание сключения договор за покупко – продажба от 20.06.2003 г., като са се разпоредили със същия с договор за покупко – продажба от 18.11.2011 г. в полза на другия ответник – И. Ц. М.. По аналогични съображения е отхвърлен и предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че И. Ц. М. и Г. Ц. М. не са собственици на процесния недвижим имот. В отклонение от възприетото от първоинстанционния съд, Окръжен съд – Ловеч е намерил единствено, че поведението на ищеца в процесния период следва да се квалифицира като търпими действия, а не като държане – в този смисъл се е позовал на практиката на ВКС, изразена в решение № 483/11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г. на ВКС, I ГО, решение № 196/18.03.2019 г. по гр. д. № 137/2018 г. на ВКС, I ГО и др. Настоящият съдебен състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на решението. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В случая обжалването следва да се допусне поради съмнения за вероятна недопустимост на решението и преценката за допустимост на така предявените искове при данните за наличие на влязло в сила съдебно решение между същите страни, с което е решен въпросът за правото на собственост върху процесния имот. С оглед допускането на въззивното решение до касационно обжалване на касатора Т. Г. Т. следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на касационната му жалба в размер на 498.90 лева /чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/ по сметка на ВКС. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.