Определение № 5134 от 11.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5327/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Кр. Р. като пълномощник на Мюсюлманско изповедание със седалище гр. София, против въззивно решение № 10027 от 19.07.2023 г. по гр.д. № 3813/2013 г. на Софийски апелативен съд. С него е обезсилено решение № 321 от 15.07.2013 г. по гр.д. № 900/2012 г. на Врачанския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен искът на Мюсюлманското изповедание против Изпълнителна агенция по горите /ИАГ/ със седалище гр. София с правно основание чл. 108 ЗС за установяване правото на собственост на ищеца и осъждане на ответника да предаде владението върху поземлен имот и сграда - „Е. д.“ с идентификатори * и * по КККР на [населено място], и е прекратено производството по делото в тази част. Потвърдено е първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, с която е отхвърлен предявеният от Мюсюлманско изповедание против Държавата чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, представляван от областен управител на [населено място], иск с правно основание чл. 108 ЗС за установяване, че Мюсюлманско изповедание е собственик на сградата и терена /дворното място/ на „Е. д.“ в [населено място], представляващи поземлени имоти с идентификатори * и * по КККР на [населено място], и обективно съединеният с него иск за заплащане на обезщетение за ползване на имота без основание.

В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на въззивното решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че в случая предявеният против Изпълнителна агенция по горите иск за собственост е недопустим, като не е съобразил, че осъществяваното от агенцията държане на имота не почива на правно основание, тъй като и праводателят й- Държавата, не е разполагал с такова. Излага доводи, че според трайно установената практика на ВКС и ВС, предявяването на иск за ревандикация едновременно срещу владеещия несобственик и държателя, който чрез своите действия обективира фактическото господство на праводателя си върху дадена вещ, е допустимо. На следващо място сочи, че при постановяване на своето решение въззивният съд не е обсъдил множество правни доводи, развити подробно във въззивната жалба, релевантни за спорното право: че „Е. д.“ е държавен/ султански/ вакъф, поради което съдържащата се в Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България от 1919 г. уредба на преминаването на вакъфите под управлението на мюсюлманско настоятелство, не се отнася за него; не е обсъдил редица нормативни актове, които са уреждали материята, свързана с иноверните изповедания след приемане на Търновската конституция. Поддържа също, че изводите на въззивния съд са противоречие с действалите след 1878 г. нормативни актове относно правото на собственост върху вакъфите. Като незаконосъобразни оспорва изводите за допустимост на давността като придобивен способ за Държавата.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени следните въпроси:

1.Налице ли е правен интерес за собственика на дадена вещ от предявяване на иск по чл. 108 ЗС пряко срещу ползвателя на вещта в случаите, когато ползвателят на вещта я държи за лицето, което му е предоставило нейното ползване. По този въпрос се поддържа противоречие с т.2 от ТР № 4 от 07.07.2010 г. по тълк.д. № 4/2009 г. на ОСГК на ВКС- основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

2. Налице ли е правен интерес от предявяване на иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД срещу ползвател на собствената на ищеца вещ в случаите, когато ползвателят я ползва безвъзмездно. По този въпрос се поддържа противоречие с решение № 79 от 07.07.2020 г. по гр.д. № 79/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о.- основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

3. Какво е действието на Временните правила за духовното управление на мюсюлманите, одобрени с Указ № 63 на Княз Фердинанд /ДВ бр. 210 от 26.09.1895 г./ и Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, одобрен с Указ № 12 от 23.05.1919 г. на Цар Борис ІІІ, обнародван в ДВ бр. 65 от 26.06.1919 г. - на нормативни актове, които в частите им, третиращи въпроси за собствеността върху движими и недвижими вещи на мюсюлманската вероизповедна общност са такива, отнасящи както до права на собственост, заварени от приемането им, така и за права, които ще бъдат придобити след обнародване на двата акта, или само за права, които ще бъдат придобити след 26.09.1895 г. и 26.06.1919 г. По този въпрос се поддържа наличие на основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.

4. Допустимо ли е опровергаването на доказателствената сила на актове за държавна/общинска собственост, съотв. лежи ли върху субекта, който черпи права от такива актове, доказателствената сила за установяване на фактите, с които законът свързва загубването и/или придобиването на право на собственост върху недвижима вещ. По този въпрос се твърди противоречие с решение № 114 от 18.01.2019 г. по гр.д. № 4085/2017 г. на ВКС, ІІ г.о.- основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК -очевидна неправилност.

В писмен отговор на касационната жалба Държавата чрез областен управител на област Враца и Изпълнителна агенция по горите изразяват становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 59, ал.1 ЗЗД, предявени от Мюсюлманско изповедание – София против Държавата и Изпълнителна агенция по горите за ревандикация на сграда и поземлен имот с идентификатори № * и № *, представляващи бивша джамия в [населено място], известна като „Е. д.“, и терен, в който е построена, и за осъждане на Държавата да заплати обезщетение за ползване този имот без основание.

За да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото по предявения против Изпълнителна агенция по горите осъдителен иск за собственост с правно основание чл. 108 ЗС въззивният съд е приел, че ИАГ е ведомство, на което държавата е предоставила управлението на процесните имоти на основание чл. 15, ал.1 ЗДС и в това си качество то може да участва в делото като процесуален субституент на държавата. Посочил е, че когато исковете са предявени против държавата и нейния процесуален субституент, последният не е надлежен ответник и искът против него е процесуално недопустим.

Първите два въпроса, поставени в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, и сочената във връзка с тях практика на ВКС, са неотносими към изложените от въззивната инстанция мотиви, с които е обоснован извод за недопустимост на предявените против ИАГ искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД. Въззивният съд не е отрекъл възможността собственикът на една вещ да предяви иск за ревандикация срещу лицето, което упражнява върху нея фактическа власт за другиго като държател, нито е приел, че липсва правен интерес от предявяване на иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД срещу лицето, което ползва вещта безвъзмездно. Изложените съображения са в смисъл, че ИАГ като ведомство, на което държавата е предоставила за управление процесния недвижим имот, се явява неин процесуален субституент при условията на процесуално застъпничество, който е легитимиран да води дела и да отговаря по дела за собственост на този имот в защита на правата и интересите на държавата, т.е. на чуждо материално право/ чл. 26, ал.2 ГПК/. При тези мотиви действителният въпрос, който би имал значение за изхода на спора е относно наличието на правен интерес от предявяване на иск за собственост против процесуалния субституент в случаите, когато като надлежен ответник по делото е посочена и държавата като носител на претендираното материално право / т.е. при условията на кумулативно пасивно съединяване/, но такъв въпрос не се поставя от жалбоподателя, а съгласно разяснениета, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия правен въпрос е задължение на касатора и закрепеният в чл. 6 ГПК принцип на диспозитивното начало не позволява касационната инстанция сама да извежда и формулира този въпрос. Поради това по първите два въпроса не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

За да се произнесе по предявения против Държавата иск за ревандикация на процесния недвижим имот, въззивният съд е приел, че Мюсюлманското вероизповедание е правоприемник на мюсюлманските религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували до 1949 г., в това число и съществувалите такива до 25.06.1919 г. при действието на Временните правила за духовно управление на мюсюлманите, утвърдени с Указ № 63 на княз Фердинанд, ДВ бр. 210 от 26.09.1895 г.; в периода 26.06.1919 г. до 22.11.1945 г. при действието на Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ № 12 на Цар Борис ІІІ, обн. ДВ бр. 63 от 26.06.2019 г.; и в периода от 23.11.1945 г. до 21.05.1951 г. при действието на Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в България, одобрен от министъра на външните работи и вероизповеданията на 23.11.1945 г. При формиране на този извод се е позовал на Удостоверение № 02-18-382 от 07.08.2003 г., издадено от директора на Дирекция „Вероизповедания“ на МС по § 4, ал.1 от ПЗР на Закона за вероизповеданията, и на „Списък на мюсюлманските вероизповедни общини в НРБ“ от 1948 г. издаден от Главното мюфтийство, фонд „Духовенство и вакъфи“, гр. София, съхраняван в Държавен архив“.

Приел е, че сградата „Е. д.“ в [населено място] е била построена в годините на османското владичество, както и че тя и теренът около нея са имали статут на вакъф още към 1840 г., откогато датира приложеният по делото архивен документ от Османския архив към Главна дирекция на държавните архиви, съдържащ сведения за назначаване на посочения в документа Али Ефенди на имамска длъжност срещу възнаграждение от вакъфа на старата джамия в [населено място] - Бали Шах Челеби, и за причисляване на вакъфа към провинциалните вакъфи. Приел е също, че с АДС № 284 от 15.02.1951 г. имотът - масивна едноетажна сграда на площ 245 кв.м и незастроеното дворно място от 100 кв.м е актуван като държавен, като е посочено, че е придобит по давностно владение. Имотът е бил предоставен за стопанисване и управление на Окръжен музей - гр. Враца. Сградата на джамията е декларирана от Националния институт за паметниците на културата през 1970 г. като паметник на културата и е класифицирана като паметник на културата от местно значение през 1972 г. Стенописната й украса е включена в списък на паметниците на архитектурата и изобразителното изкуство.

Твърдението на ищеца Мюсюлманско вероизповедание е било, че вакъфа е принадлежал на цялата конфесионална общност, но е бил под управлението на частен управител /мютевелия/, че при действието на Устава от 1919 г. имотите от тази категория са станали собственост на съответната местна религиозна общност, в случая на някогашната Врачанска мюсюлманска вероизповедна община. Твърдял е, че джамията и теренът са завзети от държавата без правно основание и без заплащане на каквото и да било обезщетение, поради което собствеността върху имота е възстановена при условията на чл. 5, ал.1 и 2 от ПЗР на Закона за вероизповеданията във връзка с ЗВСОНИ.

С оглед тези твърдения на ищеца и проследявайки хронологично нормативната уредба на устройството и управлението на мюсюлманите в България след Освобождението въззивният съд е достигнал до извод, че Уставът за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ № 12 на Цар Борис ІІІ, обн. В ДВ бр. 63/26.06.1919 г./ има характер на властнически акт, утвърден от орган на законодателната власт, какъвто е монархът, съгласно чл. 8 от Търновската конституция, но не съставлява първично придобивно основание и не придава по силата на закона на вакъфите, преминали по реда на чл. 168 в управление на настоятелствата им, статут на собствено на мюсюлманската вероизповедна община имущество. Приел е, че уставът не постановява изрично, че мюсюлманските вероизповедни общини са собственици на вакъфите, нито на общинските, нито на отнетите от мютевелиите частни или мютевелийски вакъфи. Според изложените от въззивния съд мотиви систематичното тълкуване на правилата на този устав сочи, че мюсюлманските вероизповедни общини са владелци на вакъфите. Приел е също, че по делото не са ангажирани доказателства, че съществувалата към 1949 г. Врачанска мюсюлманска вероизповедна община е упражнявала чрез настоятелството си фактическа власт върху вакъфа „Е. д.“ като индиция за отнемането му от ръцете на досегашния управител /мютевелия/ и възлагане на управлението върху настоятелството й по реда на чл. 168 и чл. 169 от Устава, доколкото самият ищец е посочил в исковата молба, че към влизане в сила на устава вакъфът се е намирал под управлението на частен управител. Намерил е, че от показанията на разпитания свидетел Д. /неправилно посочен в решението като Д./ не може да се направи извод, че към 1945 г. вероизповедната община е получила владението/ управлението върху джамията по смисъла на чл. 168 от Устава, и тя е била отнета от новата власт от нея.

В обобщение е приел, че към 1945 г. джамията и незастроеният имот, предмет на иска, нито са принадлежали на съществувалата Врачанска вероизповедна община, нито са отнети от нея без законово основание, поради което не са налице условията на § 5, ал.1 ПЗР на Закона за вероизповеданията за възстановяване на собствеността в лицето на ищеца като правоприемник на Врачанската вероизповедна община.

При преценка за наличие на основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по третия въпрос, поставен от жалбоподателя / Какво е действието на Временните правила за духовното управление на мюсюлманите, одобрени с Указ № 63 на Княз Фердинанд /ДВ бр. 210 от 26.09.1895 г./ и Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, одобрен с Указ № 12 от 23.05.1919 г. на Цар Борис ІІІ, обнародван в ДВ бр. 65 от 26.06.1919 г. - на нормативни актове, които в частите им, третиращи въпроси за собствеността върху движими и недвижими вещи на мюсюлманската вероизповедна общност са такива, отнасящи както до права на собственост, заварени от приемането им, така и за права, които ще бъдат придобити след обнародване на двата акта, или само за права, които ще бъдат придобити след 26.09.1895 г. и 26.06.1919 г. / настоящият състав намира, че същият не е обуславящ изхода на делото, поради което не осъществява общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване.

Чрез позоваване на конкретни разпоредби от Привременните правила за духовното управление на християните, на мюсюлманите и на евреите, утвърдени с указ № 321 на Княз Александър І, обн. в ДВ бр. 56/от 09.07.1880 г., на Временните правила за духовно управление на мюсюлманите, утвърдени с Указ № 63 от 15.09.1895 г. на Княз Фердинанд / чл. 14, чл. 21, чл. 22, ал.3, чл. 25, чл. 28 и чл. 32/, както и на Устав на духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с указ № 12 от 23.05.1919 г. на Цар Борис ІІІ, обнародван в ДВ бр. 65/26.06.1919 г./, жалбопоподателят се домогва да докаже тезата си, че след Освобождението на България /1878 г./ по силата на посочените нормативни актове процесният имот е станал собственост на Врачанската вероизповедна община. Въззивният съд не е приел, че посочените актове имат действие само за тези имоти, които ще бъдат придобити от мюсюлманската вероизповедна общност след приемането им, в каквато насока е формулиран въпросът. Изложените от въззивната инстанция съображения са, че с тези актове, и конкретно с Устава от 1919 г. се регламентира само управлението на вакъфите от настоятелствата при вероизповедните общини, но последните не са признати изрично за техни собственици. Съдът е акцентирал и върху това, че по делото липсват доказателства след 1878 г. до 1945 г. Врачанската вероизповедна община да е упражнявала чрез настоятелството си или друг орган на мюсюлманското изповедание фактическа власт върху вакъфа „Е. д.“, за да се приеме, че имотът е бил завзет от държавата без основание след 09.09.1944 г. като една от предпоставките на визираното в § 5, ал.1 ПЗР на ЗВ във връзка с чл. 3, ал.2 във в. с чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ реституционно основание. Осъществяването на фактическо владение върху имота от страна на Врачанската мюсюлманска община в посочения период и към релевантния момент / 09.09.1944 г./ е въпрос на доказване, а не на тълкуване на правни норми и клаузи на международни договори, по които България е била страна. Те само очертават правната рамка и поетите от Българската държава ангажименти във връзка с управлението и имуществата на мюсюлманската общност в годините след Освобождението, поради което отговорът на поставения от жалбоподателя трети въпрос сам по себе си не би могъл да обоснове различен резултат по делото.

Последният въпрос, поставен от жалбоподателя, също не е обуславящ изхода на делото. Искът за ревандикация е отхвърлен не защото съдът е приел, че Държавата е придобила правото на собственост върху спорните имоти, а защото след преценка на събраните по делото доказателства е достигнал до извод, че ищецът Мюсюлманско изповедание не се легитимира като собственик с възстановено на основание § 5, ал.1 ПЗР на Закона за вероизповеданията право на собственост.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване предполага неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без анализ на извършените от страните и съда процесуални действия, на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от въззивния съд на императивна правна норма. В случая такива видими пороци на обжалваното решение не се установяват.

По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

Водим от гореизложеното съдът