Определение № 60442 от 08.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1735/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Георги К. П., гр.София, срещу решение № 555/04.03.2020г., постановено по т.д.№ 5782/2019г. от Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 4845/28.06.2019г. по гр.д.№ 8193/2017г. на Софийски градски съд и е отхвърлен предявеният от касатора против „Джи Ай Груп“ ЕООД, гр. София, иск по чл.422, ал.1 ГПК за установяване, че ответникът дължи на ищеца сумата от 165193,15 лв. по запис на заповед от 02.02.2015г. с падеж на 30.04.2016г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпроса: „Коя страна носи доказателствената тежест при издаване на частен документ от страна на търговско дружество чрез неговия органен представител – дружеството издател на документа или бенефициерът по него?“. Въведено е и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на въззивния акт. Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е разгледал иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК, за установяване на вземане по издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед от 02.02.2015г. с издател ответникът по иска и по жалбата – „Джи Ай Груп“ ЕООД и поемател ищецът по иска – настоящ касатор. Записът на заповед е подписан от управителя Георги П., който от името на дружеството е поел задължение да заплати парична сума на себе си като физическо лице. Ответното дружество е въвело в процеса възражение относно достоверността на датата на съставяне на записа на заповед като документ (02.02.2015г.) с твърдение, че същият е издаден, след като П. е заличен като управител на дружеството на 06.03.2015г. По делото е представено и споразумение от 02.02.2015г., по силата на което дружеството се е задължило да върне на ищеца сумата от 88124 евро или нейната левова равностойност до 30.04.2015г., което задължение е обезпечено със запис на заповед. Споразумението е подписано от Георги П. и за двете страни и е оспорено от ответника на същите основания като тези по записа на заповед. Съставът на Софийски апелативен съд е приел, че първоинстанционният съд неправилно е разпределил доказателствената тежест по направеното оспорване на действителността на датата на записа на заповед и с определение от 20.01.2020г. е указал на ищеца П., че негова е тежестта да докаже достоверността на датата на съставяне на представените запис на заповед от 02.02.2015г. и споразумение от 02.02.2015г. или да докаже, че те са съставени в периода на неговата законна представителна власт спрямо ответното дружество. В мотивите на обжалваното решение е прието, че подобно доказване не е проведено. Представените по делото други писмени доказателства, както и показанията на разпитания свидетел, не установявали съществуването нито на записа на заповед, нито на споразумението към дата 02.02.2015г. Формираният извод е, че записът на заповед е подписан от ищеца като управител на ответното дружество при липса на представителна власт и е в състояние на висяща недействителност. Липсата на потвърждаване от ответното дружество (по чл.42, ал.2 ЗЗД или по чл.301 ТЗ) е дала основание на апелативния съд са приеме, че менителничното вземане не е възникнало и да отхвърли иска. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Поставеният от касатора правен въпрос е от значение за решаване на спора по делото, но не са налице въведените допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Според касатора обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС по Решение № 235/04.06.2010г. по гр.д.№ 176/2010г на ІІІ г.о. В посоченото решение е прието, че „трето лице“ по смисъла на чл.181, ал.1 ГПК е това, което черпи права от лицето, подписало документа и правата, които то черпи могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа. Следователно се касае до тези неучаствали в съставянето на документа лица, които черпят права от някой от издателите и биха могли да са увредени от неговото антидатиране, а другите неучастващи в документа лица не са трети лица и спрямо тях посочената в документа дата важи. Конкретната хипотеза, в която е даден отговорът на правния въпрос в това решение, не съвпада изцяло с фактите по настоящия спор, тъй като е била оспорена дата на договор, при сключването на който не е участвала оспорващата страна, за която съдът е приел, че не черпи свои права от този договор. От значение за възприетото от въззивния съд разрешение по заявения правен въпрос е практиката на ВКС по Решение № 167/03.07.2018г. по гр.д.№ 4020/2017г. на ІV г.о. Даденият отговор е, че юридическо лице, което оспорва издаден от негов бивш органен представител частен документ с твърдения, че е съставен след прекратяване на представителното правоотношение, но е антидатиран, не е „трето лице“ по смисъла на чл.181 ГПК и не може да се позовава на липсата на достоверна дата. Документът обаче не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето му и ако същата бъде оспорена от юридическото лице, тя следва да бъде установена с други доказателствени средства. Доказателствената тежест е за лицето, което претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния документ. Въззивният съд се е позовал на посочената практика на ВКС, която е споделена и в служебно известните на настоящия състав Решение № 17/13.06.2019г. по т.д.№ 1104/2018г. на І т.о. на ВКС и Решение № 32/18.06.2019г. по т.д.№ 1109/2018г. на І т.о. на ВКС. Обжалваното въззивно решение съответства на практиката на ВКС, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съществуването на практика на ВКС по поставения правен въпрос изключва въведеното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, след като касаторът не е мотивирал и съставът на ВКС не намира, че посочената практика подлежи на преодоляване като неправилна или осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия, каквото е изискването, за да се допусне касационно обжалване по въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът обосновава основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с постановяване на въззивното решение в смисъл, обратен на установената по делото фактическа обстановка, като съдът дори и да е приел, че тежестта на доказване на достоверността на датата е на ищеца по иска, то тази дата е доказана от всички преки и косвени доказателства, от които се установявало, че „зад сумата на записа по заповед към датата на издаването му на 02.02.2015г. стои едно ликвидно и изискуемо задължение на ответното дружество в размер равен и надвишаващ размера на задължението по записа на заповед“. Според основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по – горе пороци. Въведените конкретни твърдения на касатора насочват към довод за явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд, без да отчитат, че предявеният иск е за установяване на вземане, възникнало на основание издаден запис на заповед, а не е за съществуването на вземане по каузално отношение. Спорът по делото е бил дали ценната книга, обективираща поето менителнично задължение, е съставена от лице с представителна власт по отношение на търговското дружество към момента на издаването й. Съществуването на задължение по каузално отношение към момента на издаване на записа на заповед не доказва датата на съставяне на документа. Евентуално споразумението от 02.02.2015г. би могло да се свърже със записа на заповед и момента на неговото съставяне, но споразумението също е съставено от ищеца и оспорено от ответника на същите основания като ценната книга. Останалите ангажирани доказателства за отношения между ищеца и едноличния собственик на капитала на ответното дружество биха могли да установят единствено, че ищецът има някакво задължение към други лица (факти, които също са оспорени в процеса), но не и че това съществуващо задължение по каузално отношение следва да се приема за удостоверяващо датата на съставяне на ценната книга, в която като издател е посочено ответното дружество. По делото не е установена връзката между това каузално отношение и даденото обезпечение чрез записа на заповед, но дори и в този случай представителната власт на органния представител на дружеството издател, свързана с момента на съставяне на документа, не може да се приеме за доказана. Посочените факти и обстоятелства, извлечени от доказателствата по спора, биха били релевантни по иск за изпълнение, основан на каузалното отношение, но не и по предявения пряк менителничен иск. По изложените съображения касационното обжалване не се допуска. По разноските. На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски в размер на 7040,98 лв. по представените фактура от 19.08.2020г. и преводно нареждане с потвърждение от 16.09.2020г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд