Определение № 1442 от 23.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2573/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №3035/08.04.2025г. на „Мюсюлманско джамийско настоятелство на Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“, представлявано от председателя Л. Л., чрез адв. С. срещу Решение №8/31.01.2025г. по в.гр.д. №20245000500437 по описа за 2024г. на ПАС, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният срещу касатора иск за признаване за установено, че „Мюсюлманско изповедание“ е собственик на основание настъпило правоприемство на ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], находящ се на адрес: [населено място], [улица] площ 185 кв.м., ведно със СГРАДА В ИМОТА с идентификатор [№] със ЗП площ от 126 кв.м. и находящите се в нея 4 бр. самостоятелни обекти; отменен е на основание чл.537, ал.2 ГПК констативен нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот [№]/12.10.2022г., том 5, рег.№ 8705, дело №840 от 2022г. и касаторът е осъден да заплати разноски. Твърди се недопустимост и неправилност на въззивното решение. Според касатора, решението е недопустимо, тъй като като въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, в нарушение принципа на диспозитивното начало извън предмета на делото, включително и по възражения и доводи, които недопустимо са наведени от ответника едва с отговора на въззивната жалба. Счита, че въззивното решение е неправилно, тъй като при погрешна преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд е достигнал до неправилния извод, че ищецът Мюсюлманско изповедание е правоприемник на две заварени местни поделения на Мюсюлманско изповедание със статут на юридически лица и двете с наименование „Мюсюлманско настоятелство“ и двете съществували в регистрите на [община] след 02.01.2003г. В изложението се сочи наличието на основанието по чл.280, ал.2, предл.2-ро от ГПК за допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост на въззивното решение, тъй като в нарушение на служебното начало въззивният съд не е дал указания на ищеца да отстрани противоречията в исковата молба, и се е произнесъл по нередовна искова молба, както и в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл извън предмета на делото, включително и по възражения и доводи, които недопустимо са наведени от ответника едва с отговора на въззивната жалба. Твърди, че нарушаването на принципа на диспозитивното начало в процеса води до недопустимост на решението /Решение №141 от 19.07.2018г. на ВКС по т.д.№ 1670/2017г., II т.о./. Когато вместо да обезсили недопустимо първоинстанционно решение, въззивният съд потвърди същото, въззивното решение е недопустимо /Решение №165 от 12.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 2333/2014 г., I т. о., ТК/. Касаторът счита, че са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните формулирани въпроси: 1.„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в своето решение всички доказателства по делото, относими към правния спор, и то в тяхната съвкупност, както и доводите на страните? Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди в мотивите на решението доказателствата въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се? Длъжен ли е въззивният съд да изложи разбираеми и логически последователни правни съждения за да се приеме, че решението съдържа мотиви по смисъла на чл.236, ал.2 ГПК?“ по които се твърди противоречие на въззивното решение с т.2 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк. д.№1/2013г. на ВКС, ОСГТК, и с практиката на ВКС, обективирана в Решение №50239 от 18.01.2023г. на ВКС по гр.д.№ 4528/2021г., Решение №13 от 24.02.2022г. на ВКС по гр.д.№2906/2021г., Решение №60301 от 17.01.2022г. по гр.д.№ 479/2021г. и решение №27 от 22.04.2019г. на ВКС по гр.д.№ 1321/2018г. 2.„При данни по делото, че до 2003г. на територията на населеното място /гр.П./, са съществували повече от едно регистрирано местно поделение със статут на юридическо лице към една религиозна общност /по делото е установено, че са съществували три регистрирани местни поделения със статут на юридическо лице/, за които няма данни да са притежавали процесните имоти, да са прекратени и тяхното прекратяване да е вписано в съответните регистри съответно притежавано от тях имущество да е преминало към ищеца, следва ли да се приеме, че е налице универсално правоприемство и че ищецът е изпълнил доказателствената си тежест по чл.154 ГПК? Следва ли да се приеме, че ищецът е изпълнил възложената му доказателствена тежест за установяване на универсално правоприемство, при положение че за съда липсва несъмненост и сигурно убеждение в истинността на наведеното от ищеца фактическо твърдение? Съдът следва ли да приеме за осъществени твърдените от ищеца факти и обстоятелства, ако страната не се справи с доказателствената тежест, и за настъпването им съществува вероятност, но не и несъмненост?“, по които се твърди противоречие на въззивното решение с Решение №50 от 11.07.2011г. на ВКС по гр.д.№1574/2009г.; Решение №80 от 03.05.2018г. по гр.д.№2560/2017г. на ВКС и Решение №60197 от 23.11.2021г. по гр.д.№636/2021г. на ВКС. Ответникът по касационната жалба – „Мюсюлманско изповедание“, чрез депозирания чрез адв. С. Х. отговор, моли касационно обжалване да не бъде допускано, тъй като оплакванията в жалбата са неоснователни. Счита, че въззивното решение не е недопустимо, тъй като исковата молба е била редовно, с индивидуализиран предмет и петитум. Твърди, че изводите на въззивния съд дават пълна яснота по отношение на правото на собственост и субекта- правоприемник. Развити са подробни съображения за неоснователност на доводите на касатора, както и подробно становище за неоснователността на касационната жалба. В заключение се моли касационната жалба да не бъде допусната до касационно обжалване, а в случай, че бъде – да бъде оставена без уважение, като се претендира и присъждането на разноски, доказателства за които са представени с допълнителна молба от 09.03.3026г. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по предявени от Мюсюлманско изповедание искове по чл.124 ГПК, и евентуален иск по чл.124, ал.1 във вр. с чл.79 от ЗС за признаване за установено по отношение на ответника Мюсюлманско джамийско настоятелство на Мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България-гр.П., че Мюсюлманско изповедание-гр.София е собственик на основание настъпило правоприемство, евентуално- на основание добросъвестно владение, продължило повече от 5 години, евентуално- на основание недобросъвестно владение, продължило повече от 10 години, на следните недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], на адрес: [населено място], [улица], с площ 185 кв.м., ведно със сграда в имота с идентификатор [№] със ЗП от 126 кв.м., брой етажи три, с предназначение жилищна сграда със смесено предназначение, ведно със самостоятелните обекти, попадащи в сградата с идентификатори [№], [№] и [№] по КККР на [населено място], одобрени със заповед №РД-18-48/3.06.2009г. на ИД на АГКК, и самостоятелен обект с идентификатор [№] с предназначение на самостоятелния обект за търговска дейност; и за отмяна на основание чл.537, ал.2 от ГПК на констативен нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот №69/12.10.2022г., том 5, рег. №8705, дело №840/2022г. Ищецът „Мюсюлманско изповедание“-гр.София твърди, че е собственик на процесните недвижими имоти в [населено място], но собствеността му е оспорена от ответника „Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“-гр.П., посредством изготвен на 12.10.2022г. констативен нотариален акт, с който ответникът е признат за собственик на имотите. Ищецът твърди, че е правоприемник на Българско мюсюлманско настоятелство-гр.П. и като такъв е собственик на недвижимите имоти. Твърди, че имотите поне от 80-те години на миналия век и до момента се владеят от „Мюсюлманско изповедание“ и са управлявани от местното му поделение Мюсюлманско настоятелство в [населено място], което местно поделение е имало различни наименования във времето според уставите на религиозната институция Мюсюлманско изповедание, като то е придобило правото на собственост върху имота по давностно владение, за което на 22.06.1990г. е съставен представеният с исковата молба нотариален акт. Моли да се установи по съдебен ред спрямо ответника правото му на собственост върху недвижимите имоти на основание настъпило правоприемство, евентуално, на основание добросъвестно давностно владение, продължило повече от 5 години, евентуално, на основание недобросъвестно давностно владение, продължило повече от 10 години. Твърди, че Турска мюсюлманска вероизповедна община-гр.П. и Българско мюсюлманско настоятелство-гр.П. са един и същи субект с различно наименование на единственото съществувало до 2003г. изповедание на мюсюлманите в Република България Мюсюлманско изповедание, съществуващо и понастоящем. Излага, че според чл.35 от Устава на Мюсюлманско изповедание, утвърден през 1986г., в сила до 1992г., Мюсюлманско настоятелство ползва печат, т.е. се идентифицира с изписване на наименование „Българско мюсюлманско настоятелство“, като съгласно Устава от 1986г. носителите на правото на собственост са Мюсюлманските настоятелства. Твърди, че с приемане на последващите устави при действието на отменения Закон за изповеданията от 1992г., 1994г., 1996г., 1997г. и 2000г. е налице сходна уредба на местните поделения с наименование Мюсюлманско/джамийско/ настоятелство, имащи статут на правни субекти и част от структурата на ищеца Мюсюлманско изповедание. Счита, че настъпилото правоприемство между ищеца Мюсюлманско изповедание като правоприемник и Турска мюсюлманска вероизповедна община като праводател е установено със сила на пресъдено нещо с решение №929/12.07.2019г. по гр.д. №964/2018г. на ОС-Пловдив, влязло в сила на 8.01.2021г., което касае спор между ищеца и трето лице за различен от исковия имот, което обосновава наличието на правоприемство и в настоящото производство. Заявява, че от 1.01.2003г. е в сила Законът за вероизповеданията, който предвижда пререгистрация на заварените религиозни институции и местните им поделения. Твърди, че на основание §2, ал.1 от ПЗР на ЗВ Мюсюлманско изповедание е запазило статута си на юридическо лице-религиозна институция, а на основание §2, ал.3 от ПЗР на ЗВ е извършена служебно пререгистрация в СГС с решение №1/18.02.2003г. по ф.д. №1659/2003г. на СГС. Твърди, че към 1.01.2003г. ищецът Мюсюлманско изповедание е единственото изповедание-религиозна институция на мюсюлманската общност в Република България, което се установява от опис, издаден на ищеца от Дирекция „Вероизповедания“ на 7.05.2019г., представен от ищеца в копие с исковата молба. Прилага и издаденото от Дирекция „Вероизповедания“ изрично експертно становище с изх. №02.18-487/18.09.2003г., че „Мюсюлманско изповедание“ е правоприемник на съществувалите до 2003г. негови местни поделения, включително Мюсюлмански/джамийски/ настоятелства. Твърди, че при действието на отменения Закона за изповеданията ищецът „Мюсюлманско изповедание“ е имал местно поделение в [населено място] с наименование към момента на съставяне на нотариалния акт през 1990г. „Българско мюсюлманско настоятелство [населено място]“ и със статут на юридическо лице според разпоредбите на чл.31, ал.2 и чл.32 от Устава от 1986г. във връзка с чл.6, ал.1 и чл.30 към Закона за изповеданията /отм./. Заявява, че Законът за вероизповеданията, в сила от 1.01.2003г., регламентира две категории местни поделения на религиозните институции такива, които са юридически лица, регистрирани от съответния окръжен съд като заварени към момента на влизането на закона в сила по реда на §2, ал.4 от ПЗР на ЗВ или като нововъзникнали по реда на чл.20 от ЗВ, и такива, които са неперсонифицирани, регистрирани в общината по реда на чл.19 от ЗВ при условията на уведомителен режим, като от волята на принципала зависи дали да персонифицира местното си поделение. Твърди, че към влизане в сила на ЗВ на 1.01.2003г. в общинския регистър на [населено място] е вписано местно поделение на ищеца, видно от представеното в копие с исковата молба писмо от [община] с изх. №19-19РЗК-30/17.01.2019г., но не е изпълнена процедурата по §2, ал.4 от ПЗР на ЗВ за вписването му като заварено поделение със статут на юридическо лице, поради което и по аргумент от чл.596 и сл. от ГПК, чл.14-20 от ЗВ, §2 от ПЗР на ЗВ и ТР №1/23.11.2010г. на ОСТК на ВКС по тълк.д. №2/2010г. ищецът е правоприемник на съществувалите при действието на ЗИ /отм./ и правосубектни местни поделения. Твърди, че ответникът „Мюсюлманско джамийско настоятелство на Мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“ гр.П. е ново местно поделение на вероизповедание, вписано през 2010г., което не е правоприемник на нито една от структурите и органите на Мюсюлманско изповедание в България, съществували до 2002г., като всички те са част от Мюсюлманско изповедание в България. Позовава се на решение №53/26.07.2018г. на ВКС по гр.д. №1229/2017г., определение №251/20.11.2018г. на ВКС по гр.д. № 1268/2018г., както и на решение по гр.д. №1102/2010 г. на РС-Пловдив, с което ищецът Мюсюлманско изповедание е признат за правоприемник на съществувалата някога Турска/мюсюлманска вероизповедна община в [населено място] по предявен иск срещу физическо лице относно недвижим имот. Твърди, че Мюсюлманско изповедание чрез местното си поделение е владяло и стопанисвало имотите в [населено място], и владее и сега процесните имоти. Ответникът заявява становище за неоснователност на исковете. Оспорва ищецът Мюсюлманско изповедание да е правоприемник на съществувалите до 2003г. местни поделения-юридически лица, включително на Мюсюлмански /джамийски/ настоятелства, както и, че Турската мюсюлманска вероизповедна община-гр.П. и Българското мюсюлманско настоятелство-гр.П. да са един и същи субект с различно наименование на единственото съществувало до 2003г. Мюсюлманско изповедание. На основание чл.17, ал.2 от ГПК оспорва валидността и законосъобразността на експертно становище с изх. №02.18 487/18.09.2003г., издадено от Дирекция „Вероизповедания“ при МС, което счита за нищожен административен акт като издаден при липса на материална компетентност и неспазване на установената форма, включително, и незаконосъобразен като издаден при съществено нарушение на административно производствените правила, в противоречие с материалноправни разпоредби, липса на форма и липса на компетентност. Излага съображения относно статута на Мюсюлманска вероизповедна община като най-малката организационна единица на Мюсюлманското вероизповедания във времето от 1919г. до 1997 г., както и относно статута на настоятелството и на джамийското настоятелство. Във връзка с регистрацията на Мюсюлманско изповедание по ф.д. №1659/2003г. на СГС твърди, че от изложените обстоятелства е видно, че в периода от 2003г. до 12.02.2011г. действащият устав на Мюсюлманско изповедание е този, приет на Върховната мюсюлманска шура, проведена на 7.08.1996г., утвърден на основание чл.6 от ЗИ /отм./ със заповед №Р-42/10.09.1996г. на зам.-министър председател С. Ш. и според който мюсюлманските джамийски настоятелства са със статут на юридически лица, което означава, че Мюсюлманско изповедание няма как към датата на експертно становище с изх. №02.18-487/18.09.2003г., издадено от Дирекция „Вероизповедания“, да е правоприемник на мюсюлманските джамийски настоятелства. Твърди, че Мюсюлманско изповедание е предявило срещу Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България иск по §4 от ПЗР на ЗВ за установяване на универсално правоприемство, по който е било образувано т.д. №1806/2010 г. на СГС, но ищецът се е отказал от иска, и делото е било прекратено с влязло в сила определение от 16.06.2011г. Счита, че отказът от иск съдържа в себе си мълчаливо признание за неоснователността на иска, към което се прикрепя сила на пресъдено нещо и се приравнява на отхвърлен иск, която последица ще следва да приложи и съдът, когато в друг спор възникне инцидентно въпросът за последиците от направения отказ от иска. Твърди, че последицата от определението по чл.233 от ГПК е като по влязло в сила решение – принадлежност на имущественото право и СПН се прикрепва към волеизявлението, с което ищецът се отказва от иска. Излага, че в разглеждания сега казус отказът на Мюсюлманско изповедание от иска по §4 от ПЗР на ЗМ срещу Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България за установяване на универсално правоприемство и постановеното определение по чл.233 от ГПК за прекратяване на производството по т.д. №1806/2010г. на СГС следва на основание чл. 297 от ГПК да бъдат зачетени от съда. Твърди, че спорът между Мюсюлманско изповедание и Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България по §4 от ПЗР на ЗВ е окончателно разрешен със СПН в производството по т.д. №1806/2010 г. на СГС и че МСХИ /Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание/ се явява носител на материалното и процесуално право на универсално правоприемство по силата на проведено в исков процес установяване на такова. Твърди, че решеният спор с другото регистрирано изповедание изключва Мюсюлманско изповедание от кръга на правопиемници на юридическите лица на мюсюлмански вероизповедни общини, защото то самото се е отказало от тези права. Твърди, че ответникът „Мюсюлманско джамийско настоятелство на Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“ е регистрирано през 2010г., но не като ново юридическо лице, местно поделение, а като заварено такова и по реда на §2 от ПЗР на ЗВ, като то е съществувало по силата на самостоятелните юридически лица по ЗИ от 1951г. и действащия към момента устав от 1996г. Твърди, че ръководството на Мюсюлманското изповедание, вписано в регистрите на МС през 1997г. е заличено, както и неговите местни поделения с влязло в сила съдебно решение, а направената служебна пререгистрация на ръководството и Устава на Мюсюлманското изповедание е заличена с влязло в сила съдебно решение, както и всички регистрирани и вписани ръководства на местните им поделения. Твърди се, че джамийските настоятелства като самостоятелни юридически лица и представители на мюсюлманската общност учредяват и регистрират Мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание през 2003г. с влизането на новия закон в сила, във връзка с което и на основание проследяване линията на праводателя и носител на собствеността в мюсюлманската общност Мюсюлманското настоятелство на МСХИ-гр.П. и по удостоверение, издадено от ОС-Пловдив, е единственото юридическо лице-правоприемник на съществувалите юридически лица на мюсюлманската вероизповедна общност в [населено място]. Оспорва позоваването от ищеца на други съдебни решения, постановени по дела между други страни. Оспорва ищецът да е осъществявал явно, несъмнено, необезпокоявано от никого владение върху процесните имоти, което да датира от 1990г. Твърди, че ищецът не е нито добросъвестен, нито недобросъвестен владелец на процесните имоти, не ги е владял чрез местните поделения на Мюсюлманската вероизповедна община и няма доказано правоприемство със съществувалите юридически представители на МВО като Турската вероизповедна община и Българското мюсюлманско настоятелство. За да потвърди първоинстанционното решение, с което главният иск по чл.124 ГПК е уважен, въззивният съд е приел за безспорно, че от представеното от ищеца в копие удостоверение от СГС от 2.12.2022г. по ф.д. №1659/2003г. на СГС, се установява, че ищецът „Мюсюлманско изповедание“-гр.София е юридическо лице, регистрирано съгласно Закона за вероизповеданията. За безспорно е приел също, че от приетите в съдебното заседание на окръжния съд на 26.02.2024г. решение №133/19.03.2010г. по ф.д. №31/2010г. на ОС Пловдив и решение №476/15.07.2011г. по същото ф.д. № 31/2010г. на ОС Пловдив, е видно, че ответникът „Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“ [населено място] е юридическо лице, регистрирано като местно поделение на „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“ [населено място] съгласно Закона за вероизповеданията. Въззивният съд е посочил, че ищецът е предявил иск за правоприемство по реда на §4 от ПЗР на ЗВ, по който е било образувано т.д. №1802/2016г. на СГС, прекратено с определение, влязло в сила на 2.06.2022г. Доколкото производството не е приключило с влязло в сила решение, подлежащо на вписване в регистъра по чл.18 от ЗВ и което е задължително за всички, то правоприемството не е установено по специалния ред с решение с обвързваща за всички сила и затова то не може да бъде прието на общо основание като пораждащ претендираното от ищеца право на собственост факт в настоящото исково производство. Въззивният съд е посочил, че по предявения главен иск, ищецът на първо място твърди, че е собственик на процесните имоти в качеството си на правоприемник на Българско мюсюлманско настоятелство-гр.П., което е собственик на имотите съгласно представения нотариален акт от 1990г. Във връзка с аргументите на въззивника за недопустимост на първ. решение, съдът е обсъдил твърдението на ищеца, че Българско мюсюлманско настоятелство-гр.П. е местно поделение на единственото съществувало до 2003 г. Мюсюлманско изповедание, както и че към влизане в сила на действащия от 1.01.2003г. Закон за вероизповеданията в общинския регистър на [населено място] е вписано местно поделение на ищеца /видно от писмо от [община] с изх.№19 19РЗК-30/17.01.2019г./, но не е изпълнена процедурата по §2, ал.4 от ПЗР на ЗВ за вписването му като заварено поделение със статут на юридическо лице, поради което и по аргумент от чл.596 и сл. от ГПК, чл.14-20 от ЗВ, §2 от ПЗР на ЗВ и ТР №1/23.11.2010г. на ОСТК на ВКС по т.д. №2/2010г. ищецът е правоприемник на съществувалите при действието на отменения ЗИ и правосубектни местни поделения. Следователно, ищецът е твърдял, че е правоприемник на собственика на процесните имоти съгласно нотариалния акт от 1990г. Българско мюсюлманско настоятелство-гр.П., който е бил местно поделение на Мюсюлманско изповедание, като се позовава на правоприемство с оглед установения с §2 от ПЗР на Закона за вероизповеданията след влизането в сила на този закон на 2.01.2003г. режим за регистрация на Мюсюлманско изповедание и неговите поделения, съответно, на техния статут след тази дата. Предвид което за неоснователно е счетено оплакването на жалбоподателя, че решението е недопустимо като постановено по нередовна искова молба, съответно, неоснователно е искането затова то да бъде обезсилено. Изложил е, че преценката на заявените от ищеца твърдения, на които той основава претенцията си да е носител на правото на собственост върху процесните имоти поради правоприемство в негова полза от Българско мюсюлманско настоятелство-гр.П., признато за собственик на същите имоти с нотариалния акт от 22.06.1990г., ще се извършва при съобразяване на основателността на предявения иск, а не при неговата допустимост. Установено е също, че с нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност №190/22.06.1990г., том V, н.д. № 3476/1990г., „Българско мюсюлманско настоятелство“-гр.П. е признато за собственик по давност на имот, за който няма спор че е идентичен с описаните в исковата молба, С нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587, ал.1 и ал.3 от ГПК №69/12.10.2022г., том 5, рег. № 8705, дело № 840/2022г. местно поделение на религиозна институция с наименование „Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“-гр.П. е признато за собственик на същите имоти. Доколкото Българското мюсюлманско настоятелство [населено място] е признато за собственик по давност на процесните имоти съгласно нотариалния акт от 22.06.1990г., като в последствие ответникът се е снабдил също с КНА, въззивният съд е изложил, че както ищецът, така и ответникът претендират да са понастоящем собственици на тези имоти като правоприемници на местното поделение на Мюсюлманско изповедание, което твърдяно правоприемство всеки от тях основава на заявени различни за всеки от тях обстоятелства. Пристъпил е към проследяване на статута на Българско мюсюлманско настоятелство-гр.П. във времето след 1990г., както и статутът на ищеца и на ответника след влизането в сила на 2.01.2003г. на Закона за вероизповеданията с оглед разпоредбата на §2 от ПЗР на ЗВ и дали съобразно установения от законодателя режим е настъпило твърдяното от ищеца правоприемство именно в негова полза относно придобитото през 1990г. право на собственост върху процесните имоти от местното поделение Българско мюсюлманско настоятелство-гр.П.. Въззивният съд изложил, че съгласно разпоредбите на §2, ал.1, 2 и 3 от ПЗР на ЗВ, регистрираните вероизповедания по чл.6 от отменения Закон за изповеданията запазват статута си на юридически лица /ал.1/, в едномесечен срок от влизането в сила на ЗВ Дирекция „Вероизповедания“ на МС предоставя на СГС регистъра на регистрираните вероизповедания и техните устави /ал.2/, след получаването на които СГС вписва служебно в закрито заседание регистрираните по ал.1 вероизповедания /без източното православие, съответно Българската православна църква/ и в този случай съдът не може да откаже вписването. Съгласно нормата на §2, ал.4 от ПЗР на ЗВ, заварените местни поделения на вероизповеданията, които са юридически лица, се вписват служебно от съответния окръжен съд по седалището им по заявление на централното ръководство на вероизповеданието, като към заявлението се прилагат удостоверение за регистрацията на вероизповеданието в СГС, съответно, удостоверение, издадено от централното ръководство на вероизповеданието на лицето, което представлява местното поделение, а кметовете на общините в едномесечен срок от влизането в сила на ЗВ предават на окръжния съд регистъра на местните поделения на вероизповеданията. Въззивният съд, тълкувайки разпоредбите на §2 от ПЗР на ЗВ с оглед практиката на ВКС, е приел, че местно поделение на Мюсюлманско изповедание, което е заварено юридическо лице към 2.01.2003г. не изгубва своята правосубектност при неизвършване на вписване по §2,ал.4 от ПЗР на ЗВ, съответно неговото право на собственост не се придобива от друг правен субект /включително от съответното вероизповедание/. До изгубване на правосубектност може да се стигне ако то бъде регистрирано в окръжния съд и след това бъде заличено, или ако уставът на изповеданието не предвиди занапред неговите местни структури/поделения да имат статут на юридическо лице. Посочил е, че в случая до влизането в сила на Закона за вероизповеданията на 2.01.2003г. местното поделение, което е собственик на процесните недвижими имоти съгласно нотариалния акт от 1990г. - Българко мюсюлманско настоятелство-гр.П. е било юридическо лице, именно в което свое качество то е могло да придобива имоти и да бъде носителят на правото на собственост върху тях, съответно, правото на собственост затова тогава не е принадлежало на юридическото лице Мюсюлманско изповедание. Съгласно Устава на Мюсюлманско изповедание, приет на Върховната мюсюлманска шура, проведена на 7.08.1996г., утвърден на основание чл.6 от отменения ЗИ със заповед № Р-42/10.09.1996г. на заместник министър, мюсюлманските джамийски настоятелства са със статут на юридически лица /чл.24 от Устава/. Видно от удостоверение от 2.12.2022г., издадено от СГС по ф.д. №1659/2003г., последният вписан устав на Мюсюлманско изповедание е приетият от ИНМК на 12.02.2011г., като са вписани и изменения и допълнения в устава, приети на НМК, проведена на 29.05.2021г. Съгласно последно вписания в регистъра при СГС Устав на Мюсюлманско изповедание от 2011г., включително след приетите последващи промени /приети на НМК на 29.05.2021г./, то има ръководни и контролни органи на национално ниво, както и на местно ниво за които, в т.ч. за Мюсюлманското настоятелство не е предвидено да имат качеството на юридически лица. Въззивният съд е достигнал до заключението, че според сега действащия устав от 2011г. не е предвидено самостоятелно съществуване на местните структури на Мюсюлманско изповедание-гр.София с възможност те да бъдат носители на право на собственост върху недвижими имоти, поради което следва да се приеме, че притежаваните дотогава от тях вещни права, включително правото на собственост върху недвижими имоти, са преминали в патримониума на изповеданието и понастоящем то е техен носител като правоприемник на всички съществували негови поделения като самостоятелни правни субекти, включително на Българско мюсюлманско настоятелство-гр.П., ако се установи, че то не е било заличено преди това. От удостоверение от 30.05.2022г., издадено от ОС-Пловдив, след извършената справка в регистрите, предадени от кметовете на съответните общини на основание §2,ал.4 от ПЗР на ЗВ на местните поделения на вероизповеданията по чл.16 от ЗИ /отм./, за периода от 1949г. до 2003г., са установени две вписвания на Мюсюлмански настоятелства в регистъра на религиозните общности – едното е от 3.08.2000г. под №34 за вписано Мюсюлманско настоятелство, изповядващо ислям, със седалище [населено място], [улица] ръководство М. С. А.-председател, А. Д. К. и Ф. Г. Х., на основание за регистрация писмо №9094 М 15/21.07.2000г., а другото е от 18.11.1999г. на стр.108 и стр.109 под №35 за вписано Мюсюлманско настоятелство, изповядващо ислям, с адрес [населено място], бул.“6 ти септември“ с ръководство В. С. М.-председател, А. Д. К., А. П. П., Г. С. М. и М. С. А., с основание за регистрация писмо № В 94600819460081/12.10.1996г., чл.16 от ЗИ и Наредба №225 на ПМС от 14.10.1994г. Видно от писмо на [община] до Главно мюфтийство на Мюсюлманско изповедание в Република България от 17.01.2019г., съгласно справка от регистъра на вероизповеданията към [община] с информация за регистрациите на местни поделения на Мюсюлманско изповедание за вписаните на основание чл.19, ал.2 ЗВ в регистъра на религиозните общности в [община] местни поделения на Мюсюлманско изповедание-настоятелства на Мюсюлманско изповедание в [населено място] за периода м.май 2003г.-м.януари 2019г., на 9.05.2003г. е вписано на страници 23-24 Мюсюлманско настоятелство-гр.П. с председател и представляващ М. С. А., на 23.06.2005 г. е вписано на страници 23-24 временно Мюсюлманско настоятелство-гр.П. с председател и представляващ Д. Ш. Д., на 12.12.2008г. Въззивният съд е проследил всички последващи промени в представителството за периода м.май на 2003 –декември 2015г., като е приел, че като местни поделения на Мюсюлманско изповедание след месец май на 2003г. на основание чл.19, ал.2 от ЗВ, са вписани две Мюсюлмански настоятелства в [населено място], т.е. към момента на влизане в сила на 2.01.2003г. на Закона за вероизповеданията, съгласно регистрите на местните поделения на вероизповеданията по чл.16 от отменя ЗИ за периода от 1949г. до 2003г., е имало две Мюсюлмански настоятелства според регистъра на религиозните общности, воден от [община], а след това /след месец май на 2003 г./ са били регистрирани в регистъра на Общината на основание чл.19, ал.2 от ЗВ също две Мюсюлмански настоятелства. С решение №414/22.12.2009г. по ф.д. №168/2009г. на ОС-Пловдив е вписано в регистъра на местните поделения на вероизповеданията на ПОС местното поделение „Мюсюлманско настоятелство-мюсюлманско изповедание [населено място]“ на регистрираната с решение №1/18.02.2003г. по ф.д. № 1659/2003г. на СГС религиозна институция Мюсюлманско изповедание [населено място]. В мотивите на това решение е посоченото основанието по чл.20 от ЗВ, както и, че при регистрацията е било представено удостоверение от 12.12.2009г. на кмета на [община] за вписване в общинския регистър. Доколкото към датата 22.12.2009г. регистрите на заварените към 2.01.2003г. местни поделения на вероизповеданията несъмнено отдавна са били предадени от кметовете на общините на окръжния съд съгласно §2, ал.4 от ПЗР на ЗВ, то вписването следва да касае едно от местните поделения по чл.19, ал.2 от ЗВ. С решение №389/21.07.2010г. по ф.д. № 168/2009г. на ПОС е вписано заличаване на местното поделение „Мюсюлманско настоятелство мюсюлманско изповедание-гр.П.“. При тези обстоятелства е прието, че едното от двете местни поделения на Мюсюлманското изповедание, с наименования Мюсюлманско настоятелство, съществуващи след 2.01.2003г. след регистрацията в ПОС с решението от 22.12.2009г., е загубило своята правосубектност със заличаването му със съдебното решение на ПОС от 21.07.2010г., при което неговите имуществени права са преминали към Мюсюлманско изповедание-гр.София. Другото местно поделение със същото наименование Мюсюлманско настоятелство, което е могло да бъде правосубектно като заварено такова към 2.01.2003г. и да бъде носител на правото на собственост върху процесните недвижими имоти е загубило своята правосубектност съгласно устава на Мюсюлманско изповедание от 2011г., защото този устав вече не предвижда този вид негови структури/поделения да са юридически лица. При тези обстоятелства въззивният съд е счел, че правото на собственост върху недвижимите имоти на двете местни поделения е преминало към Мюсюлманско изповедание-гр.София. Не е установено кое точно от тези две местни поделения е посоченият като собственик на процесните имоти съгласно нотариалния акт от 1990г. -Българско мюсюлманско настоятелство-гр.П.. Доколкото обаче е счетено, че правоприемник и на двете местни поделения Мюсюлмански настоятелства понастоящем е Мюсюлманско изповедание, то въззивният съд е приел, че последното е и собственик по силата на правоприемство на процесните недвижими имоти. Съобразявайки показанията на свидетелите А. Ю. П., Т. Б. Б. и А. Ф. М., съдът е установил, че имотите се владеят и стопанисват от служители на ищеца Мюсюлманско изповедание и ползите от тях се отчитат също на ищеца Мюсюлманско изповедание-гр.София, като държането на имотите от негови структури се потвърждава и от показанията на водените от ответника свидетели С. Неделчев К., Н. П. П. и Н. Х. И. Г.. Въззивният съд е счел за установено в полза на ищеца Мюсюлманско изповедание-гр.София правото на собственост, тъй като това е правният субект, който е регистриран в СГС по ф.д. №1659/2003г. съгласно §2, ал.3 от ПЗР на ЗВ, съответно само той може да бъде правоприемник на местните поделения на изповеданието, съществували към този момент. Това е и субектът, чието, съобразно изложеното по-горе, местно поделение е регистрирано и впоследствие заличено с решенията на ПОС по ф.д. №168/2009г. от 22.12.2009г. и 21.07.2010г., поради което само и именно той може да бъде правоприемник на правата на това местно поделение. Това е и субектът, съгласно чийто устав от 2011г. местните поделения загубват своята правосубектност и тяхното имущество преминава в неговия патримониум. По отношение на ответника „Мюсюлманско джамийско настоятелство на Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“-гр.П., въззивният съд е изложил, че е регистриран като местно поделение на Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България [населено място] с решение №133/19.03.2010г. по ф.д. №31/2010г., с оглед на която регистрация то е юридическо лице, различно от собственика на процесните имоти Българско мюсюлманско настоятелство-гр.П.. Посочено е, че според мотивите на това решение на ПОС, производството е по чл.20 от ЗВ и е регистрирано местно поделение на регистрираното по ф.д. №12 485/2003г. на СГС изповедание Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България [населено място]. От решение №399/17.09.2013г. по ф.д. №31/2010г. на ПОС е видно, че промените за това местно поделение са вписани с оглед документи, представени от централното вероизповедание по ф.д. №12 485/2003г. на СГС. За Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България [населено място] извършената регистрация в СГС не е по реда на §2, ал.3 от ПЗР на ЗВ. Според мотивите на решение №1/9.12.2003г. по ф.д. №12 485/2003г. на СГС, при тази регистрация не е била предоставена документация по §2, ал.2 от ПЗР на ЗВ, а протокол от 30.08.2003г. от заседание на Втора учредителна конференция на основателите, приложен към заявлението за вписване. Извършена е регистрацията на нов правен субект въз основа на това заявление, а не служебно по реда на §2,ал.3 от ПЗР на ЗВ. Докато от решението от 18.02.2003г. по ф.д. №1659/2003г. на СГС, е видно, че при регистрацията на Мюсюлманско изповедание е предоставена документация по §2, ал.2 от ПЗР на ЗВ и тя е извършена служебно. В справката от СГС от 6.10.2023г., сред регистрираните вероизповедания, вписани служебно в регистъра за вероизповеданията при СГС съгласно §2, ал.3 от ПЗР на ЗВ, под №23 е посочено Мюсюлманско изповедание в България, регистрирано по ф.д. №1659/2003г. на СГС, докато Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България-гр.София не е сред посочените в справката вероизповедания. В мотивите на решението от 18.02.2003г. по ф. д.№1659/2003г. е посочено, че фирменото дело е образувано служебно въз основа на папка №24 от регистъра на вероизповеданията на Дирекция „Вероизповедания“ на МС в изпълнение на §2, ал.2 от ПЗР на ЗВ, като то съдържа всички документи, въз основа на които Дирекцията е регистрирала Мюсюлманското изповедание и промените в централното му ръководство; изрично е посочена нормативната уредба на §2,ал.1 и ал.3 от ПЗР на ЗВ, предвиждаща, че религиозните институции запазват статута си, което означава, че в регистъра на съда следва да бъдат вписани актуалните обстоятелства, индивидуализиращи юридическото лице, които вече са били регистрирани от Дирекцията по вероизповедания – действащите устав, ръководни органи и представителство. Съответно, съгласно диспозитива на решението от 18.02.2003г. в регистъра на вероизповеданията при СГС, е вписана религиозната институция с наименование „Мюсюлманско изповедание“, със седалище [населено място], [улица], с посочени органи на управление - Национална конференция, Главно мюфтийство с посочен негов представител-главен мюфтия, Висш мюсюлмански съвет с посочен състав, представителство и устав /утвърден с решение №798/4.12.2000г. на МС/. От удостоверението от 2.12.2022г. по ф.д. №1659/2003г. на СГС, и от ксерокопието от страниците от регистъра при СГС относно регистрираните обстоятелства по ф.д. 1659/2003г. на СГС, се установява, че регистрацията на Мюсюлманско изповедание-гр.София не е била заличавана. Заличавани след постановяване и в изпълнение на съдебни решения са били част от регистрираните обстоятелства – относно състав на органи, представителство и устав, но вместо заличените обстоятелства са били вписвани съответно други обстоятелства, за които е приемано, че са били подлежащите на регистрация. Така статутът на юридическото лице Мюсюлманско изповедание е търпял редица промени относно регистрираните обстоятелства, но религиозната институция Мюсюлманско изповедание е съществувала съгласно тази регистрация като юридическо лице през целия период след регистрирането й на 18.02.2003г. и до настоящия момент и е могла валидно да придобива право на собственост, включително при правоприемство от своите местни поделения, именно което е от правно значение за настоящия правен спор. Въззивният съд е счел за неоснователни твърденията на жалбоподателя за необходимостта от изследване кои устави на Мюсюлманско изповедание са нищожни /конкретно тези от 1997г. и от 2005г./ при положение, че в случая са от значение статутът и правата след 1990 г. на местното поделение Българско мюсюлманско настоятелство-гр.П. и на Мюсюлманско изповедание съгласно уставите, посочени по-горе – от 1996г. и от 2011г. За неоснователно е счетено твърдението на жалбоподателя, че регистрацията, извършена с решение №1/18.02.2003г. по ф.д. №1659/2003г. на ищеца Мюсюлманско изповедание-гр.София е била изцяло заличена с решението от 8.03.2004г. по гр.д. №1262/2003г. на СГС, тъй като в диспозитива на последното ясно е посочено за кои вписани с решението от 18.02.2003г. обстоятелства е прието за установено, че са нищожни, съответно постановеното заличаване по чл.498 от ГПК касае само тях. За невярно е преценено твърдението на жалбоподателя, че от определение от 20.01.2005 г. на ВКС по ч.гр.д. №391/2004 г. се установявало, че към датата на постановяване на определението 20.01.2005г. процедурата по §2 от ПЗР на ЗВ не е изпълнена, тъй като това определение е във връзка с назначено от регистърния съд представителство на Мюсюлманско изповедание. Доколкото въззивният съд е счел, че относимата за статута на Мюсюлманските настоятелства уредба се съдържа в уставите от 1996г. и 2011г., е изложил, че не е необходимо да се обсъждат други устави, включително за които жалбоподателят посочва, че са били обявявани за нищожни със съдебни решения /устави от 1995 г. и от 2005г./ или които не са били утвърдени съгласно писмо от администрацията на МС от 30.11.2023г. Въззивният съд е посочил, че в регистърното производство по регистрацията на Мюсюлманско изповедание с решението от 18.02.2003г. по ф.д. №1659/2003г. на СГС съгласно §2, ал.3 от ПЗР на ЗВ евентуалното правоприемство между това заварено регистрирано вероизповедание и други правни субекти не е сред обстоятелствата, подлежали на вписване. Ако подобен спор възникне, той следва да се разреши в хода исково производство от вида на настоящото, доколкото евентуално настъпилото правоприемство е с правно значение за претендираните или отричани от страните права. Съдът е изложил, че становището на директора на Дирекция „Вероизповедания“ при МС №02.18 487/18.09.2003г., в което изрично е посочено, че представлява експертно такова на изготвилия го директор доцент И. Ж. е без правно значение, поради което е посочил, че няма да го обсъжда. Затова е счел за неоснователни аргументите на жалбоподател, че съдът е следвало да изложи съображения с оглед разпоредбата на чл.17, ал.2 от ГПК, респективно да обсъжда и писмо становище с изх. №0218-139/7.04.2023г. на Дирекция „Вероизповедания“ при МС /л.549/, след като е очевидно, че съдът нито е бил длъжен, нито се е съобразявал с това експертно становище, което представлява изразено мнение по правен въпрос, който въпрос обаче може да бъде решен само от съда, тъй като е част от спорния предмет в настоящото производство. На следващо място въззивният съд е посочил, че в §4 от ПЗР на ЗВ е уреден специален исков ред за установяване на правоприемство между вероизповеданието и съществували религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица в периода до 1949г., като е изложил, че по настоящото дело се спори не за наличието на правоприемство между ищеца Мюсюлманско изповедание и съществувало до 1949г. юридическо лице, а между ищеца Мюсюлманско изповедание и съществувалото през 1990г. местно поделение Българско мюсюлманско настоятелство-гр.П.. Затова по начало всеки резултат при предявен такъв иск, е без правно значение за настоящия спор. Независимо от изложеното, е отбелязал, че по иск на Мюсюлманско изповедание е било образувано производство по §4, ал.2 от ПЗР на ЗВ пред СГС по гр.д.1806/2010г., в което страна е бил не ответникът по разглеждания сега спор /Мюсюлманско джамийско настоятелство на Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България [населено място]/, а Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България-гр.София. Това дело е завършило без постановяване на съдебно решение, подлежащ на вписване съгласно §4, ал.3 от ПЗР на ЗВ, а с определение на СГС за неговото прекратяване от 16.06.2011г. поради отказ от иска от ищеца. Посочено е, че определение от такъв вид няма сила на пресъдено нещо и не поражда правни последици относно отричане на правоприемството като факт, които да е от значение при разглеждане и решаване на правния спор в настоящото исково производство, поради което за неоснователни са счетени всички съображения на ответника относно твърдяното въз основа на отказа от иска по гр.д. 1806/2010 г. на СГС право на собственост, възникнало за Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България [населено място] върху процесните имоти с оглед установяване на правоприемство по реда на §4, ал.2 от ПЗР на ЗВ, собственик на които недвижими имоти към 1990г. безспорно е Българско мюсюлманско настоятелство-гр.П. По изложените съображения, въззивният съд е приел, че именно ищецът Мюсюлманско изповедание-гр.София е собственик на процесните имоти като правоприемник на признатия за собственик с нотариалния акт от 1990г. правен субект Бълграско мюсюлманско настоятелство-гр.П., предвид което предявеният иск по чл. 124 ГПК е основателен. Съответно, поради уважаването на главния иск, предявените в условията на евентуалност искове - за признаване за установено, че ищецът е собственик на имотите вследствие придобиването им от него чрез добросъвестно, евентуално недобросъвестно владение не следва да се разглеждат. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК / ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по дело №1/09г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. По отношение на първото, посочено в изложението основание по чл.280, ал.2, предл.2-ро от ГПК, настоящият състав не счита, че може да се направи извод за вероятна недопустимост на въззивното решение. Не се констатира нередовност на исковата молба, създаваща задължение за съда да дава указания за уточняване на процесуалната легитимация на ищеца. Ищецът „Мюсюлманско изповедание“ е твърдял, че е правоприемник на /Българско/ Мюсюлманско настоятелство, [населено място], което през 1990г. се е снабдило с констативен нотариален акт за собственост по давност на процесните недвижими имоти, като е приложил и съответните доказателства, които счита, че установяват това правоприемство. При така изложените твърдения и представени доказателства, ищецът е обосновал активната си процесуална легитимация за предявяване на иска по чл. 124 ГПК, а наличието на материална такава /т.е. принадлежността на самото субективно право на собственост/ подлежи на изследване и доказване в хода на процеса/. Именно това е съобразил и въззивния съд, като е посочил, че основателността на заявените от ищеца твърдения, на които основава претенцията си да е носител на правото на собственост върху процесните имоти поради настъпила в негова полза правоприемство от Българско мюсюлманско настоятелство-гр.П., признато за собственик на същите имоти с нотариалния акт от 22.06.1990г., ще се извърши при преценката на основателността на предявения иск, а не относно неговата допустимост. Не се констатира разрешението на въззивния съд да е в противоречие с цитираното от касатора Решение №141 от 19.07.2018г. на ВКС по т. д. №1670/2017г., в което се приема, че като е разгледал иска на основание, различно от въведеното от ищеца с исковата молба, апелативният съд е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено на основание чл. 293, ал. 4 вр. чл. 270, ал. 3 ГПК. Настоящият състав изцяло споделя възприетото в цитираното от касатора Решение №165 от 12.03.2016 г. на ВКС по т. д. №2333/2014г. и в множество други решения на ВКС, че разглеждането на иск, който не е предявен и неразглеждането на предявения иск, представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес и има за последица обезсилване на постановеното недопустимо решение; спорният предмет се индивидуализира с основанието и петитума на иска; основанието на иска обхваща фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право. По настоящото дело обаче доколкото съдът се е произнесъл в рамките на надлежното му сезиране, не се установява отклонение от тази съдебна практика. По следващия въпрос, съдържащ в себе си множество такива, касаещи задължението на въззивния съд да извърши преценка от фактическа страна на всички спорни обстоятелства и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка, не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с цитираната от касатора практика. Напротив, в съответствие с установената съдебна практика, включително и с разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил събраните доказателства в с оглед спорната пред него фактическа обстановка. Доколкото основният спорен въпрос е бил свързан с правоприемството межди ищеца и настоятелството, на чието име е бил издаден нотариалния акт за собственост на недвижим имот по давност от 12.06.1990г., то съдът задълбочено и последователно е обсъдил всички доказателства, касаеща регистрацията на ищеца, и съответно на ответника. По втория въпрос, също съдържащ множество подвъпроси, свързани с конкретните по делото факти, следва да се посочи, че въззивният съд е развил подробни съображения, че статутът на юридическото лице Мюсюлманско изповедание е търпял редица промени относно регистрираните обстоятелства, но религиозната институция Мюсюлманско изповедание е съществувала съгласно тази регистрация като юридическо лице през целия период след регистрирането й на 18.02.2003г. и до настоящия момент и е могла валидно да придобива право на собственост, включително при правоприемство от своите местни поделения, което именно е от правно значение за разглеждания правен спор. Счел е за невярно твърдението на въззивника, че регистрацията на ищеца Мюсюлманско изповедание-гр.София с решение №1/18.02.2003г. по ф.д. 1659/2003г. била изцяло заличена, с постановяване на последващи решения, като е изложил, че в диспозитива на всяко едно тях е посочено кои точно обстоятелства, подлежащи на вписване се заличават. Сам съдът е изключил от доказателствата по делото експертното становище на директора на Дирекция „Вероизповедания“ при МС №02.18 487/18.09.2003г., като е посочил, че с оглед неговото съдържание то е с характер на правно мнение и е без правно значение при преценката относно наличие на спорното по делото правоприемство. Предвид което за неоснователни са счетени доводите на въззивника, че за съда е съществувало задължение да изследва неговата нищожност и незаконосъобразност с оглед разпоредбата на чл.17, ал.2 от ГПК. Развити са и съображения, че доколкото по настоящото дело се спори относно наличието на правоприемство не между ищеца Мюсюлманско изповедание и съществувало до 1949г. юридическо лице, а между ищеца Мюсюлманско изповедание и съществувалото през 1990г. местно поделение Българско мюсюлманско настоятелство-гр.П., то по начало иск по §4 от ПЗР на ЗВ, респективно всеки резултат след предявяването на такъв иск, е без правно значение за настоящия правен спор. Въззивният съд е изложил, че Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България [населено място] е юридическо лице, което не е регистрирано в СГС при условията на §2 от ПЗР на ЗВ, а като новоучреден субект, а местното поделение с оглед проследените по-горе регистрации на Мюсюлманските настоятелства в [населено място] несъмнено не е субект, който да е идентичен със собственика на процесните имоти въз основа на нотариалния акт от 1990г. Българско мюсюлманско настоятелство-гр.П. Разрешението, възприето в цитираното от касатора Решение №50 от 11.07.2011г. на ВКС по гр. д. №1574/2009г., според което когато с влязло в сила решение е установено наличието на правоприемство за членство в сдружението, съдебно установеното правно положение следва да бъде зачитано не само от сдружението като страна по делото, но и от всички; като носител на права по решението, посоченият субект се легитимира за техен притежател и следва да бъде третиран като такъв, по никакъв начин не може да намери приложение по настоящото дело поради несходство във фактическата и правна обстановка. Не се констатира разрешението на въззивния съд да е в противоречие с възприетото в Решение №80 от 3.05.2018г. на ВКС по гр. д. №2560/2017г. относно последицата от правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес и пълното доказване, което може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, в мотивите на решението си е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. Напротив, разрешението на въззивния съд съответства на съдебната практика /решение №53/26.07.2018г. по гр.д.№1229/2017г. на ВКС/ по сходни спорове, според която преминаването на членската маса на местната структура от едно вероизповедание в друго не е индиция за идентичност на местните структури, нито води до правоприемство между тях, съответно до прехвърляне на права и задължения. Същото е възможно само с решение на органа, учредил съответната местна структура. Самото преминаване на членската маса е предпоставка за образуване на ново юридическо лице, самостоятелен правен субект, носител на свои материални права и задължения. При наличието на две отделни местни структури на различно вероизповедание се касае се за отделни юридически лица със самостоятелна правосубектност, между които не може да е налице връзка и идентичност, респективно правоприемство, с произтичащите от него правни последици - прехвърляне на права, задължения и правоотношения, при наличието на регистрирани две мюсюлмански изповедания и при липсата на процедура в ЗВ за отнемане статута на юридическо лице на местното поделение, респективно за прекратяването му. И доколкото изводите на въззивния съд за правното значение и последици по отношение принадлежността на правото на собственост върху процесните недвижими имоти, съобразявайки факта на извършена последваща регистрация на касатора като местна структура на Мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание напълно съответстват на така възприетото становище, следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по тези въпроси на поддържаното от касатора основание. Не се установява и решението да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, направил такова искане следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в размер на 5112.92 евро, определен съобразно представените с молба вх. №4707/09.03.2026г. договор за правна защита и списък по чл. 80 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.