Определение № 2864 от 05.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2637/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. № 12660 от 23.05.2023 г., подадена от М. С. М. и К. С. К. чрез адвокат М. К. от АК – Варна и насочена срещу въззивно Определение № 1685 от 03.05.2023 г. по в.ч.гр.д. № 857/2023 г. на Окръжен съд – Варна.

С обжалваното определение е потвърдено Определение № 3716 от 24.03.2023 г. по гр.д. № 2423/2023 г. на Районен съд – Варна, 46 състав, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по делото в частта относно предявения от ищците (настоящи жалбоподатели) иск по чл. 109 ЗС.

На основание чл. 129, ал. 3, изр. 2 ГПК не се дължи връчването на препис от частната касационна жалба.

Преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, съставът на ВКС дължи да прецени дали са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, във връзка с което намира следното:

Първоинстанционният Районен съд – гр. Варна е сезиран с искова молба вх.№ 15523 от 28.02.2023 г., подадена от М. С. М. и К. С. К., с която е заявено искането им, квалифицирано от тях по чл. 109, ал. 1 ЗС, за осъждане на ответника „Банка ДСК” АД да им предаде владението и ползването на всички парични средства в лева и във валута, по банковите влогове на тяхната майка и праводател Б. Т. К. (клиент на банковата институция), притежавани от нея при ответната банка, както и ответникът да бъде задължен да им предостави свободен и необезпокояван достъп до банковите влогове на майка им, в лева и във валута, в клоновата мрежа на „Банка ДСК” АД в [населено място], за ползването им по предназначение и да се въздържа занапред от действия, които смущават или пречат на имущественото им право.

С Разпореждане № 9883 от 15.03.2023 г. първоинстанционният Варненски районен съд е дал указания на ищците да уточнят дали с твърденията си за отказан достъп и съдействие на ответника „Банка ДСК” АД да упражнят наследствените си права по отношение на паричните банкови влогове обосновават предявяване не на негаторни искове, а на искове за реално изпълнение на задължение на влогоприемателя по договора за банков влог да върне вложената парична сума, като е указал на ищците, че при неизпълнение на дадените указания в предоставения за това срок исковата молба ще бъде върната и производството по делото ще бъде прекратено на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. С молба вх.№ 22423 от 24.03.2023 г. ищците изрично са заявили (т. 2.3), че не предявяват искове за реално изпълнение на договорно задължение на ответника, а иск за осъждане на ответника да предаде владението и ползването на паричните средства на наследодателя по банковите влогове в лева и валута, както и същият да бъде задължен да предостави свободен и необезпокояван достъп до банковите влогове на Б. К. в клоновата мрежа на „Банка ДСК” АД. С прекратителното определение първоинстанционният съд е приел, че по своя характер парите представляват облигационни вземания и по отношение на тях предявяването на искове за защита на собствеността (ревандикационни и негаторни) са процесуално недопустими; ищците имат правен интерес от воденето на искове за реално изпълнение, облигационни искове, а въпреки дадените указания не са привели исковата си молба в съответствие с дадени от съда указания, като продължават да поддържат недопустим иск, което обуславя връщане на исковата молба и прекратяване производството в частта по предявения иск, квалифициран от тях по чл. 109 ЗС.

Сезиран с частна жалба срещу Определение № 3716 от 24.03.2023 г., въззивният съд е приел, че районният съд е процедирал в съответствие с чл. 129 ГПК, с което е обоснован извод, че са налице основанията за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото, тъй като страната не е изпълнила указанията на съда за отстраняване нередовностите на исковата молба, а напротив – продължила е да поддържа недопустим иск.

В изложение на основанията за селектиране на жалбите се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК – противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и противоречие с практиката на ВКС, наред с противоречие с актове на КС и СЕС.

Поставени са следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд при разглеждане и решаване на въпроса за допустимостта на предявения негаторен иск по чл. 109, ал. 1 ЗС, да изходи от твърдените факти по спора, и неоснователните действия на Банката - ответник, създаващи състояния и пречки за свободно и необезпокоявано ползване на наследените от ищците парични влогове, като елементи от фактическия състав на иска, с оглед принципите за законност и справедливост (чл. 4 от Конституцията /КРБ/), заявеното имуществено право по чл. 17, ал. 3 КРБ, и дължимата му от съда конституционно-правна защита по чл. 56 КРБ, за да не допусне нарушение на Основния ни закон;

2. Принципът за защита на правото на собственост „като неприкосновено право от най-висш порядък“, установен в чл. 17, ал. 3 от Конституцията, дерогира ли общото облигационно право по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, с оглед предмета на иска и вида на търсената от съда защита, като пряко право;

3. Длъжен ли е въззивният съд да осигури правата и свободите, които частните правни субекти извличат от правото на ЕС, и така да обезпечи гарантираните от: чл. 6, пар. 1, чл. 13 от Европейската конвенция по правата на човека, чл. 1 от Допълнителен протокол №1 към същата, чл. 1 и чл. 17, т. 1 от Хартата на основни права на Европейския съюз /Хартата/ - права за обективно и справедливо разрешаване на частния правен спор;

4. По кой процесуален ред наследниците на наследодател, притежаващ влогове в лева и във валута в Банката, следва да упражнят правото си на собственост, когато то е нарушено от банковата институция, без да се отнема правото им на владение, чрез действия, препятстващи и ограничаващи свободното и необезпокоявано упражняване на наследственото имуществено право;

5. При разглеждане и решаване на правен спор, за допустимостта на негаторния иск по чл. 109 ЗС, избран от ищците за реализиране на правото им на защита на собственост, длъжен ли е въззивният съд да изходи от принципа за диспозитивното начало, формулирано в чл. 6, ал. 2 ГПК, и от принципа за служебното начало по чл. 7 ГПК, относно предмета на делото, и относно обема на дължимата защита и съдействие, щом те се определят oт страните по делото;

6. Допустимо ли е въззивният съд да основе своето решение по частноправен спор върху приложимото според него материално право (чл. 108 ЗС), каквото не се съдържа във фактите по делото, и не е поддържано от ищците, вместо наведеното от тях правно основание (чл. 109 ЗС), без той и долустоящият районен съд да са дали приложимата правна квалификация на предявените искове;

7. Длъжен ли е въззивният съд при разглеждане на частна жалба да мотивира съдебния си акт, в съответствие с разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, като даде накратко отговор на въведените oт жалбоподателя оплаквания по спорното материално право, с което изведеният краен извод да е въз основа на цялостна преценка на всички относими за спора факти и обстоятелства, според ППВС № 1 от 12.11.1974 г. по гр.д.№ 3/74 г.

Поддържат, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В случая липсва основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното определение – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила (ограничаване на правото на участие на страната в процеса, липса на мотиви на обжалвания акт) или наличие на явна необоснованост.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение и в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.

На първо място - когато съдът констатира нередовност на исковата молба, той е длъжен ясно и точно да посочи в какво се изразява тя и да даде установения в чл. 129, ал. 2 ГПК срок за отстраняването й. Когато това е направено (както е процедирал районният съд), ищцовата страна дължи да изпълни дадените й указания. Съдът няма задължение да дава неограничено във времето нови и нови указания, а съгласно чл. 129, ал. 3 ГПК следва да прекрати производството. Така е сторено и в настоящия случай. Нещо повече – съдът е давал указания, а жалбоподателите изрично са заявили, че не предявяват искове за реално изпълнение на договорното задължение на ответника, а иск за осъждане на ответника да предаде владението и ползването на паричните средства на наследодателя по банковите влогове в лева и валута, както и същият да бъде задължен да предостави свободен и необезпокояван достъп до банковите влогове на наследодателя им. Диспозитивното начало не е нарушено – при този петитум на исковата молба не може да се направи извод за друга квалификация искането, различно от чл. 108 и 109 ЗС. Първоинстанционният съд изрично е дал възможност страната да заяви поддържа ли това искане. Диспозитивното начало е принцип в гражданския процес, но този принцип няма неограничени предели – тогава, когато се касае за допустимост на предявения иск съдът има правомощието да преценява дали основанието и петитума, които ищците заявяват, отговарят по съдържание на понятието „допустим иск”. Принципът на служебното начало задължава съда по всяко време на делото да следи за допустимостта на предявения иск. В случая съдът е действал в рамките на правомощията си, като при това заявено основание и този петитум правилно е прекратил производството и е върнал исковата молба. Противното би означавало съдът изцяло да се съобразява с всяко искане на конкретна страна (която винаги ще се позовава на принципа на диспозитивното начало), като не държи сметка за допустимостта на предявения иск, нито за това постановява ли допустимо решение.

На следващо място, настоящият състав изцяло споделя принципното разрешение, дадено в Определение № 798 от 14.12.2015 г. по ч.гр.д.№ 5667/2015 г. на ВКС, IV г.о., че поради липса на правен интерес, е процесуално недопустимо да се води ревандикационен иск по чл. 108 ЗС (а в случая – негаторен по чл. 109 ЗС) за връщане на пари в качеството им на платежно средство и всеобщ еквивалент за размяна, дори когато съответните банкноти или монети са конкретно индивидуализирани като индивидуално определени вещи или съвкупност от такива. Правен интерес от воденето на иск по чл. 108 ЗС (респ. чл. 109 ЗС) за собствеността и връщането на фактическата власт върху конкретно индивидуализирани и определени парични знаци (банкноти или монети) би бил налице единствено ако същите имат нумизматична стойност, или някаква сантиментална стойност или друга нематериална ценност за конкретния ищец (например дълго пазена банкнота от първа заплата; получена от близък човек монета и пр.), но не и когато се претендира връщането на парите в обичайното им качество на платежно средство и всеобщ еквивалент за размяна. В последния случай, дори и да са индивидуализирани от страна на ищеца конкретните парични знаци (банкноти или монети), те са винаги заместими с други такива от същата или друга валута, и той няма правен интерес да установява, че е техен собственик и да иска връщане на владението върху тях с вещния иск по чл. 108 ЗС (респ. 109 ЗС), а предявеният иск за връщането на съответната парична сума, за която се твърди, че е задържана от ответника без основание, е облигационен. Връщане на съответните суми би се дължало на договорно основание, и то при положение че са налице предпоставките за уважаване на облигационните искове.

Настоящият съдебен състав, предвид това че се касае за приложението на императивни правни норми относно кръга на лицата, които имат право да наследяват, намира за нужно да отбележи, че поддържаната от ищците в хода на производството теза, че влоговете са лична собственост на починалата им наследодателка, поради което преживелия ѝ съпруг няма качеството на наследник по отношение на тях, не намира опора в закона. Разпоредбите на чл. 5 - 9 ЗН са ясни, като от наследствената маса не се изключват влоговете на починалото лице и дял от тях се полага и на преживелия съпруг. В случая е налице и международен елемент (наследодателката е починала на територията на САЩ), което обстоятелство подлежи на съобразяване при определяне кръга на наследниците и размера на наследствените им дялове, в който смисъл е заетата от ответната банка извънпроцесуална позиция.

В обобщение – за защита на своите облигационни права, произтичащи от договорите, сключени между ответната банка и Б. Т. К., наследниците на последната не разполагат с искове по чл. 109 ЗС. Друго не следва от актовете, съставляващи практика на ВКС и ВС, както и практика на КС и СЕС, релевирани в контекста на поставените от касаторите питания, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното определение.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение