Определение № 135 от 04.03.2020 г. на ВКС по т. д. № 209/2019 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. Образувано е по жалба на ответника Г. Г. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Благоевградски окръжен съд относно уважените срещу този жалбоподател установителни искове за парични вземания, произтичащи от поръчителство във връзка с договор за банков кредит, с оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици. Ищецът оспорва жалбата. За да потвърди първоинстанционното решение в тази част, въззивният съд е намерил насочените срещу жалбоподателя Г. искове по чл. 422 ГПК за основателни. Наред с останалите мотиви, съдът е изложил и съображенията, че преди образуването на заповедното производство банката е уведомила кредитополучателя, че обявява кредита за предсрочно изискуем, а доколкото отправянето на такова уведомление и до поръчителя не е необходимо условие за настъпване на предсрочната изискуемост, изложените в жалбата доводи в този смисъл е намерил за неоснователни. Допускането на касационно обжалване се обосновава с произнасянето на въззивния съд по въпроса при договор за банков кредит достатъчно ли е волеизявлението на банката-кредитор за обявяване на кредита за предсрочно изискуем да достигне само до длъжника, за да се приеме автоматично, че това изявление е достигнало до поръчителя и не се налага до поръчителя да достигне отделно от това на длъжника волеизявление на банката; следва ли и поръчителят да бъде уведомен отделно от длъжника. Във връзка с този въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на касационната инстанция. Касационно обжалване не следва да се допуска. Поставеният въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По обсъждания въпрос е установена последователна практика на касационната инстанция, вкл. задължителна: т. 18 от ТР № 4/2013 на ВКС-ОСГТК, т. д. № 1717/2013 г. на І т. о., т. д. № 3780/2013 г. на ІІ т. о.; т. д. № 1907/2014 г. на І т. о., т. д. № 2142/2015 г. на І т. о. Съгласно тази практика при обезпечените с поръчителство банкови кредити предсрочната изискуемост настъпва в момента, в който изявлението на банката достигне до кредитополучателя и от същия момент спрямо поръчителя започва да тече и срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД за предсрочно изискуемата част (което не би било възможно в случай, че спрямо поръчителя предсрочната изискуемост настъпва в различен момент от този за кредитополучателя), освен ако такова условие изрично е уговорено в договора (каквото твърдение не е въведено в настоящото исково производство). След като и спрямо поръчителя предсрочната изискуемост на банковия кредит настъпва като последица от връчването на изявлението на кредитополучателя, то за него отделно уведомяване не е необходимо. Следователно липсата на такова уведомяване не води до неизискуемост на вземането спрямо поръчителя и до неоснователност на предявения срещу него иск. С така установената практика изводите на въззивния съд са съобразени. Неоснователно е позоваването на решение № 205/06.01.2016 г. по т. д. № 2703/2014 г. на ВКС, І т. о. Решаващите правни съображения по това решение не са различни от установената практика, цитирана по-горе, а крайният извод за неоснователност на иска срещу поръчителя е обусловен от конкретните обстоятелства по това производство, а именно липсата на връчено и на кредитополучателя уведомление. С тези мотиви съдът