Определение № 3914 от 04.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 805/2025 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Прокуратурата на Република България срещу въззивното решение №1352/24.12.2024 г. на Апелативен съд – София по в. гр. д. № 1709/2023 г. в частите, с които касаторът е осъден да заплати на А. К. сумата от 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, възникнали вследствие на повдигнато обвинение за извършено престъпление, по което е бил оправдан с присъда по НОХД № 8828/2015 г. на СРС, обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД в размер на 9 466,66лв., натрупан за периода от 12.11.2019г. до 21.12.2022г., както и законната лихва върху обезщетението, считано от 02.11.2019 г. до окончателното плащане на главницата. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваните му части, поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът А. К., редовно уведомен, не е депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Предмет на производството са предявени искове от А. К. срещу Прокуратурата на Република България, както следва: за заплащане на сумата от 100 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди причинени от повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление, по което е оправдан с присъда по НОХД № 8828/2015 г. на Районен съд – София, ведно с обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД, за сумата от 31 527 лева натрупана за периода от 12.11.2019г. до 21.12.2022г., както и след тази дата в размер на законната лихва, до окончателното погасяване на главницата; за заплащане на сумата от 1500лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди от повдигнатото на ищеца обвинение за извършване на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2 от НК, по което бил оправдан с влязла в сила присъда, ведно с обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД, за сумата от 472 лева, натрупана за периода от 12.11.2019г. до 21.12.2022г., както и след тази дата в размер на законната лихва, до окончателното погасяване на главницата. Първостепенният съд, с решение потвърдено от въззивния Апелативен съд – София, предмет на касационната жалба, частично уважил исковете, като осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на А. К. сумата от 30 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление, по което е оправдан с присъда по НОХД № 8828/2015 г. на Районен съд – София, обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД в размер на 9 466,66лв., натрупан за периода от 12.11.2019г. до 21.12.2022г., както и обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД в размер на законната лихва за времето от 02.11.2019г. до окончателното плащане на главницата, обхващащ период вече включен в обезщетението присъдено за времето преди подаване на исковата молба. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са безспорни и надлежно установени обстоятелствата свързани с воденото срещу ищеца А. К. наказателно производство, както следва: На същия било повдигнато обвинение за престъпление по чл.210, ал.1, т.2 от НК; процесът е преминал през съдебна фаза, разгледан на две инстанции, приключил с оправдателна присъда; на ищеца били наложени мерки за неотклонение задържане под стража и забрана за напускане на страната; продължителността на производството от 27.12.2014г. до 12.11.2019г.; чистото съдебно минало на ищеца; произхода му от Република С. М., образованието му – медицина, специалност анестезиология. Въззивният съд кредитирал показанията на разпитания по делото свидетел И. Б. (приятел на ищеца), от които приел за установено, че по време на разследването настъпила рязка промяна в поведението и характера на К., която била видима и във външния му вид. Същият изпитвал тревога да не влезе в затвора и да не бъде лишен от лекарски права. Според свидетеля, ищецът искал да запише докторантура и да се развива като научен работник, но се отказал заради воденото срещу него наказателно производство; забраната да напуска страната го лишила от възможност да контактува и да усеща подкрепата на близките си, които живеели в М. и Ф.; не му позволила да пътува в чужбина и да участва в обучения и международни форуми, които били важни за професионалното му развитие. Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд приел (включително чрез препращане към мотивите на първостепенния съд), че по делото са установени фактите попадащи в приложното поле на ЗОДОВ. При определяне размера на следващото се на А. К. обезщетение, въззивният съд отчел обстоятелството, че започналото наказателно производство и особено задържането под стража представлявали шок за него. Той бил лишен от контакти с близките си хора, продължително време не можел да напуска пределите на страната с цел лични и служебни контакти; професионалната му кариера забавила развитието си; изпитвал несигурност и се боял за бъдещето си; накърнено било чувството му за справедливост. Приел, че интензивността на описаните преживявания била засилена предвид социалния статус на ищеца – живеещ в обкръжение на високо интелектуални хора, работещ като лекар, специализиращ в една от най-тежките области на медицината – анестезиологията. Съдът посочил, че продължителността на производството, с оглед повдигнатото обвинение и разделянето му от това спрямо втория обвиняем, била дълга, което обосновало извода му за преминаване на стреса при ищеца в дистрес. Отбелязал, че през времетраенето на производството той участвал в процесуални действия и следвало да оправдава отсъствията си от работа. Въззивният съд направил извод, че по делото не е установена причинната връзка между ново настъпилите вреди – белодробна тромбоемболия и воденото наказателно производство, както и че приеманите антидепресанти са довели до развитие на тромботични промени. В тази връзка отбелязал, че по делото не били представени данни за коагулационните показатели на кръвта на ищеца преди инцидента, удостоверен с епикризата, нито дали е имал тромбоцитемия или друг генетичен болестен фактор, предизвикал емболията. Съдът съобразил и обстоятелствата, че ищецът не е търпял най-тежката мярка за неотклонение продължителен период от време, а наложената му административна ограничителна мярка била отменена от съда. Не било установено влошаване на здравословното състояние на А. К., като последица от предприетите от ответника действия. Същият не бил лишен от правоспособност и възможност да упражнява професията си, като макар със затруднения, е можел да следва характерния за ежедневието му дневен ред, установен към момента на образуване на наказателното производство. Отчел и обстоятелствата за липса на широка медийна разгласа на воденото наказателно производство и липсата на доказателства, че ищецът бил подложен на социална изолация. Въз основа на изложените съображения, въззивният съд приел, че размерът на определеното от първостепенния съд обезщетение за претърпените от А. К. неимуществени вреди в размер на 30 000лв. е съобразено с търпените болки и страдания от воденото срещу него наказателно производство, по което бил оправдан. Касаторът Прокуратурата на Република България обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните въпроси: 1/ За начина на определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, след задължителна преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства – за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД. Твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – в т.ІІ от ППВС № 4/1986 г.; т.3 и т.11 от ТР №3/2004г. на ОСГК на ВКС, както и на т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, поради липса на мотиви за причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. 2/ Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД? Твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение №234/17.04.2024г. по гр.д.№ 889/2023г. на ІV г.о.; решение №311/14.03.2018г. по гр.д.№300/2017г. на ІV г.о.; решение №137/29.05.2019г. по гр.д.№3895/2018г. на ІV г.о. и 3/ Следва ли съдът да се произнесе по всички направени от страните във въззивното производство доводи, оплаквания и възражения и да изложи собствени мотиви по спора? Твърди, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в решение №174/12.12.2018г. по гр.д.№ 546/2018г. на ІV г.о.; решение №295/19.12.2019г. по гр.д.№2620/2019г. на ІV г.о. Във връзка със същия касаторът навежда доводи, че в обжалваното решение съдът не е изложил мотиви за причинно-следствена връзка между установените по делото обстоятелствата и вредите, като не е посочил значението на всяко едно от тях; не е взел предвид действията в досъдебното производство и обстоятелството, че престъплението, за което е повдигнато обвинението не е свързано с професионалната сфера на ищеца; липсата на данни воденото наказателно производство да се е отразило негативно на имиджа му в обществото; получения от ищеца приз смело сърце на церемонията Лекар на 2019г.; неговата възраст (28 г.) и икономическата обстановка в страната. Настоящият съдебен състав намира, че формулираните в изложението въпроси касаят начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди и конкретните обективни обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид при определянето му, както и за задължението на въззивния съд да обсъди в тяхната цялост и взаимна връзка всички събрани по делото доказателства, отнесени към въведените в производството допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните. Същите следва да бъдат обобщени и уточнени (съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) от съда до по-общо формулирани правни въпроси, както следва: 1/ как се определя обезщетението за неимуществени вреди и конкретните обективни обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид; и 2/ за задължението на въззивния съд да обсъди в тяхната цялост и взаимна връзка всички събрани по делото доказателства, отнесени към въведените в производството допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните. Съдът намира, че така формулираните въпроси са включени в предмета на спора и са обуславящи правните изводи на съда по конкретното дело. По тях е налице многобройна и непротиворечива практика на състави на Върховния касационен съд, като въззивното решение е постановено в противоречие с дадените в нея разяснения, тъй като при определяне размера на обезщетението съдът не е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, които имат значение (характера на наложените на пострадалия мерки за неотклонение; възрастта му, икономическата обстановка в страната и не е обсъдил всички събрани по делото доказателства), отразяващо се на интензитета на претърпените вреди и при индивидуализиране на обезщетението. Съставът на Върховния касационен съд намира, че са налице и предвидените в чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване за проверка допустимостта на обжалваното решение постановено по претенцията с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД относно пределите, в които е допустимо да се произнесе съдът. Предвид изложеното, касационното обжалване по делото следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК, по правните въпроси: 1/ как се определя обезщетението за неимуществени вреди и конкретните обективни обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид; и 2/ за задължението на въззивния съд да обсъди в тяхната цялост и взаимна връзка всички събрани по делото доказателства, отнесени към въведените в производството допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и за проверка допустимостта на обжалваното решение по претенцията с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД относно пределите, в които е допустимо да се произнесе съда. Касаторът Прокуратурата на Република България не дължи заплащане на държавни такси по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС). Мотивиран от горното, съдът