Определение № 5050 от 05.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 17/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. А. У., Л. А. Р., Н. М. С., Ю. М. И., А. М. И., И. А. И., А. А. А., Ш. М. Ю., Б. Ю. З., С. С. А., И. С. Д., А. С. А., Х. С. С., К. А. К., Г. А. Ю., Б. А. М., М. М. З., Ф. А. и Б. З. срещу въззивно решение № 123 от 10.07.2024 г. по в. гр. д. № 100/2024 г. на Силистренския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 562 от 16.10.2023 г., допълнено с решение № 84 от 09.02.2024 г., постановени по гр. д. № 1566/2021 г. на Силистренския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касаторите против Община Силистра искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че те са собственици на поземлен имот – мелница в [населено място], общ. С., представляваща сграда с идентификатор *** по КККР, заедно с двор с площ от 3500 кв. м, представляващ поземлен имот с идентификатор ***, в качеството им на наследници на Ю. Х. З., б.ж. на същото село, възстановена им по реда на ЗВСОНИ. По делото е установено, че общият наследодател на ищците в първоинстанционното производство Ю. Х. З. е притежавал мелница в [населено място], която е била национализирана. По делото обаче не са представени доказателства, от които да се установява описанието на имота, нито от представените писмени доказателства се установява, че този имот съответства на възстановения имот на кметството на [населено място] с решение № 126 от 19.08.1996 г. на ПК – Силистра, както и на имота, посочен в акта за общинска собственост. От друга страна липсват каквито и да е доказателства, установяващи идентичността на национализирания имот на общия им наследодател и този, предмет на спора. За недоказани са приети и твърденията на ищците, че са придобили собствеността на процесния имот на основание упражнявано от тях давностно владение. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Изисква ли ГПК от въззивната инстанция излагането на ясни и убедителни нейни, самостоятелни, мотиви, в рамките на които да извърши собствена преценка на събраните доказателства и тезите на страните, независимо от възможността по чл. 272 ГПК да препрати към мотивите на първоинстанционния съд; 2. Представлява ли неизпълнението на изискванията на чл. 236, ал. 2, във връзка с чл. 272 ГПК съществено нарушение на съдопроизводствените правила по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Ответната страна по жалбата Община Силистра е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 /. В случая така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като поставените два свързани въпроса са решени в съответствие със задължителните разяснения, дадени в ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и с каузалната практика на ВКС, вкл. сочената от касаторите /решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. IV г. о., решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г., IV г. о., решение № 23 от 03.04.2017 г. по гр. д. № 2634/2016 г., III г. о., решение № 802 от 23.02.2011 г. по гр. д. № 1783/2009 г., IV г. о., решение № 166 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г., III г. о., решение № 139 от 24.04.2013 г. по гр. д. № 926/2012 г., IV г. о. и др. /, с която е прието, че мотивите към въззивното решение следва да отразяват самостоятелната решаваща дейност на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора и че разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивния съд от задължението да се произнесе по предмета на делото, след като обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивна проверка - чл. 269 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, тъй като не само е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, каквато възможност му е предоставена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, но наред с това е изложил и собствени мотиви по спорното право в отговор на релевираните във въззивната жалба оплаквания. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респ. в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касаторите. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 100 лв. Разликата до договореното адвокатско възнаграждение в размер на 1300 лв., т.е. сумата 1200 лв., за която в договора за правна защита и съдействие е посочено, че ще бъде изплатена по посочената в него банкова сметка, не следва да се присъжда, тъй като по делото не са представени банкови документи, удостоверяващи плащането, съгласно дадените с ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, задължителни разяснения. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,