Определение № 50258 от 05.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3379/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т. 1 ГПК. С определение №375 от 02.08.2022г., постановено по в.ч.гр.д.№ 236/2022г. по описа на Окръжен съд – Смолян, Първи въззивен граждански състав е потвърдено определение №71 от 17.06.2022г., постановено по гр.д.№187/2021г. по описа на Чепеларския районен съд в частта, с която е прекратено производството по делото по предявени от Н. И. А. против Р. И. П. евентуален иск с правно основание чл. 76 ЗС, в частта, с която е прекратено производството по гр.д.№187/2021г. по описа на Чепеларския районен съд в частите му по предявените от Р. И. П. срещу Н. И. А. с насрещна искова молба искове за признаване за установено по отношение на ответницата, че процесното гробно място, определено като гробно място №1 в приложеното Г. заснемане от „Г.“ О., намиращо се в ПИ с идентификатор ............по КККР на [населено място], е фамилно гробно място на рода П. и ищецът има правото да го ползва и в частта, с която се иска да бъде осъдена ответницата Н. И. А. да премести тленните останки на съпруга си С. Г. А., починал на 01.01.2021г. от процесното гробно място и е върната насрещната искова молба в тези части. Така постановеният съдебен акт е обжалван от Н. И. А. чрез процесуалния ѝ представител адв.Т. Л. Д. от АК-С. в частта, с която е оставено без уважение искането ѝ за изменение на иска и е потвърдено определението на първоинстанционния съд, с което е прекратено производството по предявения от нея евентуален иск поради недопустимост на изменението на същия с оплаквания, че е неправилно и с искане да бъде отменено. Поддържа, че е предявила иск за признаване за установено по отношение на ответника, че тя има правото да ползва процесното гробно място, включващо и правото да оформи земния насип с рамка и постави паметна плоча на съпруга си С. Г. А. и на другото погребано лице – В. Х. Т., както и ответникът да бъде осъден да премахне поставената от него паметна плоча на същото гробно място и да не извършва действия, които възпрепятстват правото ѝ да ползва гробното място, в това число да не препятства почитането на паметта на починалия ѝ съпруг чрез извършването на обичайните за това действия, евентуално ако първото ѝ искане не бъде уважено, ответникът да бъде осъден на основание чл. 76 ЗС да ѝ предаде владението (фактическата власт) върху гробното място. Твърди, че е формулирала петитума по евентуално предявения иск с оглед дадените от съда указания, че не е формулирала надлежен петитум, съответстващ на въведените от нея твърдения за претендирана защита на нарушено владение. Посочва, че според въззивния съд изводът на първоинстанционния съд, че извършеното изменение на иска е недопустимо (като едновременно изменение на основанието и петитума на иска) е неправилен, но поддържа, че при този извод въззивният съд е следвало да отмени обжалваното от нея определение на първоинстанционния съд, а не да го потвърждава с различни съображения, според които са предявени съединени искове по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 109 ЗС, съответно чл. 76 ЗС, които според въззивния съд са недопустими. Счита този извод на въззивния съд за неправилен, доколкото съдът, а не ищецът определя правната квалификация на предявените искове, като в случая тя е посочила в исковата молба единствено фактите – че тя ползва гробното място и счита, че има субективното право да го ползва, както и че ответникът смущава това право с извършването на определени действия и изграждането на състояния. В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване Н. И. А. поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните правни въпроси: 1.Определянето на правната квалификация на иска задължение на съда ли е или на ищеца? 2.Свързана ли е правната квалификация с допустимостта на иска в случаите, в които не е налице произнасяне на съда извън определения от страните спор? 3.Дадената от съда правна квалификация правилността или допустимостта на съдебния акт предопределя? Жалбоподателят Н. А. поддържа също така, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл и по следните правни въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 4.Кой е допустимият правен ред за защита на правото на ползване на гробно място? 5.Допустимо ли е предявяването на осъдителен иск при смутено право на ползване на гробно място? 6.Допустимо ли е правото на ползване на гробно място да се защитава с искове по чл. 76 ЗС, чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС? Жалбоподателят Н. А. поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и поради очевидната неправилност на обжалваното определение. За очевидно неправилен счита извода на въззивния съд, че облигационните права не могат да бъдат защитавани чрез иск по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 124, ал. 2 ГПК, както и поради вероятната недопустимост на обжалвания съдебен акт, доколкото въззивният съд излязъл извън рамките на проверката на оплакванията на страните и е извършил собствен цялостен анализ на оспореното определение на първоинстанционния съд. Постановеният от въззивния съд съдебен акт е обжалван и от Р. И. П. чрез процесуалния му представител адв. И. В. С. от АК-С. в частта, с която въззивният съд е потвърдил определението на първоинстанционния съд в частта, с която е прекратено производството по гр.д.№187/2021г. в частта по предявените от Р. И. П. срещу Н. И. А. с насрещна искова молба искове за признаване за установено, че процесното гробно място е фамилно гробно място на рода П. и Р. И. П. има право да го ползва, както и в частта, с която се иска да бъде осъдена Н. И. А. да премести тленните останки на С. Г. А., починал на 01.01.2021г., от процесното гробно място. Поддържа, че в частта, с която е потвърдено определението на първоинстанционния съд, че Р. И. П. има правото да ползва процесното гробно място, определението на въззивния съд е недопустимо, тъй като районният съд е върнал подадената от него искова молба само в частта от установителния иск, с която се иска да се признае за установено спрямо Н. И. А., че процесното гробно място представлява фамилно такова, като е оставил без разглеждане претенцията му да бъде установено спрямо Н. И. А., че той има правото да ползва това гробно място с извършването на посочените в петитума действия и съответно той не е искал отмяна на определението на първоинстанционния съд в последната част. Поискал е от въззивния съд да отмени определението на първоинстанционния съд само в частта, с която е върната насрещната му искова молба за установяване, че процесното гробно място е фамилно на рода П. и Н. И. А. да бъде осъдена да премести тленните останки на съпруга си от гробното място. Счита в останалата част обжалваното определение за неправилно. Поддържа, че съдът не се е произнесъл по заявените от него оплаквания и вместо да ревизира постановения от първоинстанционния съд съдебен акт и да посочи защо счита същия за правилен, е изложил пространни мотиви за това какво е включено в съдържанието на вещното право на ползване, както и че правото на ползване на гробно място е облигационно. Навежда довод, че обжалваното определение е неправилно, тъй като изложените от съда мотиви не отговарят и не обсъждат оплакванията в частната жалба. За неправилен счита и извода на въззивния съд, че предявените искове имат правното си основание в чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 109 ЗС, макар да е изложил мотиви, че правото на гробоползване е облигационно. В изложението към подадената частна жалба жалбоподателят Р. И. П. поддържа, че са налице основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси: 1.Задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет по делото, да обсъди всички наведени от Р. И. П. в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях? Длъжен ли е бил окръжният съд да обсъди защитната теза (доводите, възраженията и оплакванията) на Р. И. П. при съблюдаване на очертаните с частната жалба предели на въззивното частно гражданско производство? Поддържа, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №36 от 24.03.2014г. по гр.д.№2366/2013г. на II т.о. на ВКС. 2.Пълната липса на мотиви в обжалваното определение по съображенията и очертания в частната жалба предмет на търсената от Р. П. защита опорочава ли съдебния акт до степен на неговата нищожност или води до извода за непълнота на мотивите, което е основание за неправилност или недопустимост? Пълната липса на мотиви в съдебния акт, с който окръжният съд се е произнесъл по частната жалба на Р. И. П. до какъв порок на съдебния акт води – нищожност, неправилност или недопустимост? Поддържа, че с необсъждането на оплакванията и възраженията му в частната жалба, които са относими към правилното произнасяне по спора, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №210 от 15.08.2014г. по гр.д.№6605/2013г. на IV г.о. на ВКС; решение №27 от 28.06.2017г. по т.д.№2430/2015г. на I т.о. на ВКС; решение №27 от 02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС. 3.Длъжен ли е ищецът да посочи правната квалификация на претендираното от него право или това е задължение на съда? 4.При липса на дадена правна квалификация на иска, по който производството по делото е прекратено, както и при липсата на изложени в тази връзка мотиви от въззивната инстанция, постановеният съдебен акт нищожен, недопустим или неправилен е? Поддържа, че по така поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №406 от 14.01.2014г. по гр.д.№1585/2013г. на IV г.о. на ВКС и решение №65 от 13.06.2019г. по гр.д.№3460/2018г. на II г.о. на ВКС. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл и по следните правни въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 5.Кой е допустимият и специален ред за установяване на факта, че едно гробно място е фамилно (семейно) гробно място на един род, в случай на липсваща правна регламентация за установяване на този факт от общината, на територията на която се намира това гробно място? 6.Кой е допустимият правен ред за защита на правото на ползване на гробно място в случаите, в които компетентният орган да предостави правото на ползване на гробно място не е приел нормативна уредба за регулиране на тези отношения? 7.Допустимо ли е да се предяви осъдителен иск за преместване на тленни останки на погребано във фамилно гробно място лице, което гробно място се ползва за извършване на обредни ритуали и последващи погребения от наследниците на погребаните там лица, сред които наследници лицето, срещу което се предявява този иск не е? 8.Допустимо ли е предявяването на осъдителен иск при смутено право на гробоползване? Частните касационни жалби са допустими - подадени са в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване съставът на I г.о. на Върховния касационен съд намира следното: Н. И. А. е предявила срещу Р. И. П. с подадена на 10.12.2021г. искова молба искове за признаване за установено, че тя има правото да ползва гробно място в гробищен парк „Християнско гробище“ в [населено място], индивидуализирано като 4-то гробно място вдясно от пътеката от централния вход, включващо и правото да оформи земния насип с рамка и постави паметна плоча на погребания в него на 02.01.2021г. неин съпруг С. Г. А., както и на другото, погребано там лице – В. Х. Т. и Р. И. П. да бъде осъден да премахне поставената от него гробна плоча на същото гробно място и да не извършва действия, които възпрепятстват правото ѝ да ползва гробното място, в това число да не препятства почитането на паметта на починалия ѝ съпруг чрез извършването на обичайните за това действия. Твърди, че погребала съпруга си в гробното място на 02.01.2021г., като приживе съпругът ѝ имал такава уговорка (да бъде погребан в това гробно място) с наследниците на погребания през 1983г. в гробното място В. Х. Т., и необезпокоявано ползвала гробното място до средата на юли, 2021г., когато ответникът заявил, че това гробно място е техен фамилен гроб и трябвало да премести съпруга си на друго място, започнал да извършва СМР в гробното място като премахнал паметната плоча на В. Т. и поставил друга плоча с нови имена по начин и размери, които не позволявали тя да постави паметна плоча на съпруга си. Твърди също така, че ответникът изпълнил бетонова рамка на цялото гробно място, извадил кръста на съпруга ѝ и го поставил с лицевата част към почвата, като понастоящем тя няма възможност да постави паметна плоча на съпруга си и с действията си ответникът не ѝ позволява да изпълнява обреди и ритуали съобразно религията си и да отдава почит на починалия си съпруг. След получаването на препис от исковата молба ответникът Р. И. П. е подал писмен отговор, както и насрещна искова молба с твърдението, че в единичното гробно място, отразено като обособено гробно място №1 в приложеното Геодезично заснемане, са погребани негови роднини от рода П., вкл. и В. Х. Т., който се явява роднина по сватовство на този род. Моли по отношение на Н. И. А. да бъде признато за установено, че единичното гробно място, отразено като обособено гробно място №1 по приложеното Геодезично заснемане, е фамилно гробно място на род П. и той има правото да го ползва за извършване на последващи погребения в него, да го огражда, да поставя трайни надгробни знаци: паметник, рамка, портрет с лика и изписване името на покойниците с датите на раждането и смъртта им, да засажда цветя и слаборастящи храсти, да извършва траурни и възпоменателни обреди, както и Н. И. А. да бъде осъдена да премести тленните останки на С. Г. А., да не извършва последващи погребения в това гробно място, да не го огражда, да не поставя трайни надгробни знаци: паметник, рамка, портрет с лика и изписване името на покойниците с датите на раждането и смъртта им, да не засажда цветя и слаборастящи храсти, да не извършва траурни и възпоменателни обреди, както и да му заплати обезщетение в размер на 2000лв. за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в страдания, психологически дискомфорт, разстройство на съня, храненето и влошаване на здравословното му състояние. С разпореждане №78 от 07.03.2022г. първоинстанционният съд е дал на ищцата Н. И. А. указания да уточни дали се позовава на нарушено владение, тъй като в обстоятелствената част на исковата молба са наведени и твърдения за придобито право на ползване върху процесното гробно място и е формулиран петитум да бъде признато за установено по отношение на ответника, че ищецът има правото да ползва същото, доколкото изложените фактически обстоятелства са неясни и от тях не може да се изведе съдържанието на спорното право, респ. наличие на съответствие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба. С молба-уточнение вх.№582/15.09.2022г. Н. А. е посочила, че е придобила право на ползване върху процесното гробно място и в тази връзка е формулиран петитум да бъде установено по отношение на ответника правото ѝ да ползва гробното място и да бъде осъден ответникът да премахне изградените от него съоръжения и да не възпрепятства за в бъдеще правото ѝ на ползване. Едновременно с това е заявила, че дори да не притежава такова право, тя е осъществявала владение по смисъла на чл. 75 ЗС и има правото да претендира защитата му по реда на чл. 76 ЗС в случаи като настоящия, в които това владение е нарушено. При условията на евентуалност заявява, че допълва петитума на исковата молба с ново искане, а именно, да бъде признато за установено по отношение на ответника, че тя има правото да ползва гробното място, включващо и правото да оформи земния насип с рамка и постави паметна плоча на погребания в него на 02.01.2021г. неин съпруг С. Г. А., както и на другото погребано лице – В. Х. Т. и ответникът бъде осъден да премахне поставената от него паметна плоча на същото гробно място, както и да не извършва действия, които възпрепятстват правото ѝ да ползва гробното място, в това число да не препятства почитането на паметта на починалия ѝ съпруг чрез извършването на обичайните за това действия. При условията на евентуалност е заявила искане ответникът да бъде осъден на основание чл. 76 ЗС да ѝ предаде владението (фактическата власт) върху гробното място. След получаване на препис от молбата-уточнение, ответникът Р. И. П. е подал отговор, в който поддържа, че евентуално предявеният иск с правно основание чл. 76 ЗС е недопустим. Постъпил е и отговор на насрещната искова молба, подаден от Н. И. А. с твърдения, че същата е нередовна, че подобно съединяване на искове е недопустимо, както и че е неоснователна по изложените в отговора съображения. С определение №71 от 17.06.2022г., постановено по образуваното гр.д.№187/2021г., първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на Н. И. А. за изменение на предявения евентуален иск с правна квалификация чл. 75 ЗС, с ново основание – иск по чл. 76 ЗС и петитум да бъде осъден ответникът да предаде владението (фактическата власт) на ищеца върху гробно място №4 вдясно от пътеката от централния вход в гробищен парк „Християнско гробище“ в [населено място], като недопустимо. Приел е, че в случая е налице добавяне на ново основание, съпроводено с промяна на петитума, доколкото са наведени нови фактически твърдения и е формулиран петитум за предаване на владението (фактическата власт) върху процесното гробно място. При това първоинстанционният съд е прекратил производството по делото в частта по предявения от Н. И. А. против Р. И. П. евентуален иск поради недопустимост на изменението на същия. Извод за недопустимост на предявените от Н. И. А. главни искове за признаване за установено по отношение на Р. И. П. на правото ѝ да ползва процесното гробно място, описано като 4-то гробно място вдясно от пътеката от централния вход, в гробищен парк „Християнско гробище“ в [населено място] – ПИ с идентификатор ..............по КККР на [населено място] и за осъждането на ответника да премахне поставената от него паметна плоча на същото гробно място, както и да не извършва действия, които възпрепятстват правото ѝ да ползва гробното място, в това число да не препятства почитането на паметта на починалия ѝ съпруг чрез извършването на обичайните за това действия, в постановеното от първоинстанционния съд определение не се съдържат и съответно в тази част производството по делото не е прекратено. Със същото определение първоистанционният съд е върнал насрещната искова молба, подадена от Р. И. П. в частите: по иска с правна квалификация чл. 124, ал. 4, пр. 2 ГПК – да се приеме за установено по отношение на Н. И. А., че процесното гробно място е фамилно гробно място на род П., и по осъдителния иск в частта по искането да бъде осъдена Н. И. А. да премести тленните останки на С. Г. А. от процесното гробно място, поради недопустимост на така предявените искове. Изложени са съображения, че по реда на чл. 124, ал. 4, пр. 2 ГПК е допустимо предявяването на иск за признаване съществуването или несъществуването на факти с правно значение само ако това е изрично предвидено от закон, т.е. допустимо е предявяването на установителен иск за факти не общо, а само по изключение в изрично посочените в закона случаи, като такива примерни факти са изброени в чл. 124, ал. 4 и ал. 5 ГПК и настоящият не попада в кръга им, нито е в обсега на специалните законови разпоредби, допускащи установяване на специфични факти – произход, трудов стаж и др. Изложени са съображения за недопустимост и на осъдителния иск, основани на разпоредбите на Наредба №2 от 21.04.2011г. на Министерство на здравеопазването и наредби, издавани от отделните общински съвети. Срещу така постановеното определение са постъпили частни въззивни жалби от Н. И. А. и от Р. И. П., очертаващи спорния пред въззивния съд предмет до очертания с обжалваното определение. Произнасяйки се, че потвърждава определение №71/17.06.2022г., постановено по гр.д.№187/2021г. по описа на Чепеларския районен съд и в частта, с която е прекратено производството по делото по предявения от Р. И. П. с насрещна искова молба иск за признаване за установено по отношение на Н. И. А., че Р. И. П. има правото да ползва гробното място, въззивният съд е постановил недопустим съдебен акт, тъй като подобен диспозитив в обжалваното определение не е постановяван. В тази част обжалваното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и съответно обезсилено. За да потвърди обжалваното определение въззивният съд е приел, че обжалваното определение е правилно, макар и по други съображения в следния смисъл: Споделил е извода на първоинстанционния съд, че едновременно изменение и на основанието и на петитума на иска е недопустимо, но е приел, че в случая подобна хипотеза не е налице, тъй като уточнението на исковата молба след оставянето ѝ без движение не съставлява изменение на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК. Посочил е, че при нередовна искова молба, който е поправена след дадени от съда указания с последваща молба и въз основа на съдържащите се в двете молби относно основанието и петитума на иска, съдът следва да определи с какъв иск е сезиран, какъв е предметът на делото и кои са обстоятелствата, които подлежат на доказване. Прието е, че съдът дължи произнасяне по уточнената искова молба и в неговите правомощия е да определи дали се касае за уточнение на исковата молба или до искане за изменение на иска, като преценката е винаги конкретна. Съобразено е при това, че предприетите до връчването на препис от исковата молба на ответника поправки в основанието и петитума не са ограничени от въведените от законодателя процесуални условия за последващо изменение на иска, че те съставляват поправка на исковата молба и за тях не важат ограниченията по чл. 214 ГПК за изменение на иска. Взето е предвид, че Н. И. А. с поправената искова молба е предявила установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, с който претендира да се признае по отношение на Р. И. П. правото ѝ на ползване на процесното гробно място, осъдителен иск по чл. 109 ЗС, с който претендира да бъде осъден ответникът да премахне поставената от него надгробна плоча на процесното гробно място, както и да не извършва действия, които възпрепятстват нейното право на ползване на гробното място и почитане паметта на починалия ѝ съпруг и евентуален иск с правно основание чл. 76 ЗС да бъде осъден ответникът да ѝ предаде владението на процесното гробно място. Взето е предвид, че с насрещна искова молба Р. И. П. също е предявил установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК да се признае за установено по отношение на Н. И. А., че процесното гробно място е фамилен гроб на рода П. и той има право на ползване, осъдителен иск по чл. 109 ЗС да бъде осъдена Н. А. да премести тленните останки на съпруга си С. Г. А. и да не извършва последващи погребения в същото, както и иск с правно основание чл. 45 ЗЗД. Констатирано е, че и двете спорещи страни са предявили установителни искове, с които са претендирали да им бъде признато правото на ползване на процесното гробно място. Изложени са съображения, че предоставянето на гробното място представлява последица от облигационно правоотношение между съответната община и физическото лице, а не предоставяне на вещно право на ползване по смисъла на чл. 56, ал. 1 ЗС, като правото на гробоползване е особен вид право на ползване на гробно място, което независимо, че възниква в полза на наследниците по закон или завещание с полагането на покойника, за него не се прилагат правилата на чл. 56 и следващите от Закона за собствеността, т.е. то не е ограничено вещно право. С оглед на това е прието, че същото не може да се ползва от защитата на вещните права и ограничените вещни права, предвидена в чл. 124, ал. 1 ГПК, чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС, както и чл. 75 и чл. 76 ЗС. По тези съображения въззивният съд е приел, че предявените от страните установителни искове за правото на ползване на гробно място са недопустими, както недопустими са и предявените от страните осъдителни искове по чл. 109 ЗС, тъй като този иск е вещен иск, с който собственикът или носителят на ограничено вещно право защитава притежаваните от него вещни права от неоснователни (неправомерни) преки или косвени въздействия върху имота му, с които се пречи, ограничава или смущава спокойното ползване на имота по неговото предназначение. Изложени са съображения, че целта на негаторния иск е защита на правото на собственост или ограничено вещно право, когато то е накърнено, а не защита на други права. Взето е предвид, че [община] не е изпълнила изискванията на чл. 4 от Наредба №2/21.04.2011г. за здравните изисквания към гробищните паркове (гробища) и погребването и пренасянето на покойници, като от дадените от нея отговори на подаваните от спорещите страни жалби и заявления е посочено, че за гробищен парк „Християнско гробище“ в [населено място] няма одобрен подробен устройствен план с отредени съответно парцели и гробищни места и не се поддържа регистър на имената на покойниците, погребани във всяко гробно място и датата на извършените погребения, като поради това е отказано и на двете спорещи страни да бъде удовлетворено искането им за заплащане на такса за ползване на гробното място. Изложени са съображения, че компетентността на общината е изрично уредена в чл. 4 от Наредба №2/21.04.2011г., като в ал. 1 е предвидено, че местата, на които ще се извършва погребване или урнополагане, се определят от собствениците на гробищните паркове или на оправомощени от тях лица и след като не е спорно, че гробищният парк е публична общинска собственост и след справка е установено, че тази комунална услуга не е предоставена на юридическо лице или общинско предприятие, е прието, че това е задължение на собственика – [община]. Взето е предвид, че според чл. 4, ал. 2 от наредбата именно собственикът възлага на определени лица (гробари) изкопаването и оформянето на гробните места и контролира тяхната дейност, а според ал. 3 собствениците на гробищни паркове са отговорни за управлението и поддържането на гробищните паркове и изпълнението на изискванията на тази наредба. С оглед на това е прието, че именно [община] като собственик на гробищния парк е отговорна за управлението, поддържането и определянето на местата, в които ще се извършва погребване, като следи за спазването на минималния санитарен срок от 8 години, с изтичането на който се погасява правото на ползване на гробното място, ако не е платена съответната такса за временно ползване от 15 години – 50лв, или за ползване за вечни времена – 200лв., определени с чл. 42 от приетата от Общинския съвет Наредба за определяне и администриране на местните такси и услуги, предоставяни от [община]. Съобразено е, че доколкото няма приета наредба за гробищните паркове и погребално-обредната дейност на територията на [община], с която да е регламентирано детайлно предоставянето на тези услуги, предоставянето на гробни места на физически лица се извършва чрез ползване на стари гробни места от наследниците или изкопаване на нови на свободни площи поради това, че местата не са парцелирани, като изкопаването на гробни места се извършва от служители на общината (гробари). По тези съображения е прието, че спор за ползването на гробно място между две физически лица е недопустим, тъй като те не са собственици на гробищните паркове, а предоставянето на ползване на гробно място като вид комунална услуга и последица от създадено между физическото лице и общината облигационно отношение се извършва от собственика на гробищния парк. Като взе предвид така изложените от въззивния съд съображения и след преценка на естеството на правния спор, настоящият състав приема, че са налице предпоставки за допускане на постановеното от въззивния съд определение до касационно обжалване. Налице е основание за допускане на касационно обжалване по реда не чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения и от двете спорещи страни въпрос кой е допустимият правен ред за защита на правото на ползване на гробно място, доколкото именно произнасянето на въззивния съд по така поставения въпрос е обосновало крайния му извод, че иск за установяване на съществуването на това право е недопустим, макар по така предявените искове производството по делото да не е било прекратявано от първоинстанционния съд. Касационното обжалване следва да бъде допуснато, доколкото принципно въззивният съд е приел предявените искове за недопустими, а изменението на исковете – като съответстващо на изискванията на процесуалния закон. Последователно, категорично и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че всеки правен субект може да предяви иск за установяване съществуването на своето право, ако има интерес от това, като правен интерес от установяването съществува в хипотеза, при която правото му се оспорва. Въз основа на тази изходна позиция в определение №144 от 13.04.2020г., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК по ч.гр.д.№4846/2019г. на III г.о. на ВКС е прието, че е налице правен интерес от предявяването на иск за установяване кому принадлежи право на гробоползване и правото на грижовник. Позовавайки се и на съображенията, съдържащи се в определение №70 от 13.07.2018г. по гр.д.№60А/2018г. на Петчленен състав на ВКС и ВАС, тричленният състав на III г.о. на ВКС е приел, че предоставянето на гробно място представлява последица от облигационно правоотношение между съответната община и физическото лице, за съществуването на което компетентен да се произнесе при наличието на правен спор е общият съд. Изложени са съображения, че наличието или липсата на правен интерес се преценява според твърденията на ищеца относно спорните отношения между него и ответника в исковата молба и в зависимост от тези твърдения съдът определя съществува ли правен спор, кои са надлежните страни по него и съществува ли за ищеца правен интерес от търсената защита. Установителният иск съществува като правна възможност за всеки, който има интерес от него. Правният интерес обаче винаги е конкретен и се преценява за всеки конкретен случай от съда с оглед твърденията на страните и обстоятелствата по спора. Взето е предвид, че гробищните паркове са публична общинска собственост по смисъла на чл. 3, ал. 2, т. 3 ЗОС като имоти, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение; че поддържането им представлява комунална дейност по смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 6 ЗМСМА, поради което те се предоставят за безвъзмездно ползване на юридически лица и звена на общинска бюджетна издръжка, които осъществяват дейността по поддържането на гробищните паркове, включваща и извършването на погребалните услуги, вкл. по определяне и предоставяне на места за нови погребения; че правото на ползване на гробно място за определен срок или за вечни времена се предоставя на отделни физически лица при условия, определени в ЗМДТ, Наредба №2 от 21.04.2011г. на Министерство на здравеопазването и наредби, издавани от общинските съвети за гробищните паркове и погребално-обредната дейност на територията на съответната община. И макар задължението за заплащане на местната такса за „откупуване на гробни места“ да е установено в закон (ЗМДТ), а конкретният размер на таксата за всяка община да се определя с приетата от общинския съвет наредба, е прието, че предоставянето на гробно място представлява последица от облигационно правоотношение между съответната община и физическото лице, за съществуването на което компетентен да се произнесе при наличието на правен спор е общият съд, т.е. по гражданско-правен ред. Последователна в този смисъл е и практиката на петчленните състави на ВКС и ВАС (вече посоченото определение №70 от 13.07.2018г. по гр.д.№60А/2018г. на Петчленен състав на ВКС и ВАС, както и определение №12 от 12.05.2022г. по гр.д.№10/2022г. на Петчленен състав на ВКС и ВАС), според която предоставянето на гробно място съставлява облигационно правоотношение между съответната община и отделното физическо лице, т.е. облигационно право на ползване върху определено гробно място, възникнало от неформална гражданско-правна сделка, сключена между равнопоставени субекти, по силата на която едно лице, респ. неговите наследници, придобива/т право за определен срок или завинаги да ползват това гробно място срещу заплащане на определена цена на общината, стопанисваща съответния гробищен парк и именно поради тази причина компетентен да се произнесе по спор относно това право на ползване е общият съд. Т.е. правото на ползване на гробно място може да бъде защитено по гражданско-правен ред чрез предявяването на установителен иск. Макар правото на ползване на гробно място да не представлява ограничено вещно право, защитата му може да се осъществи чрез предявяването на установителен иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК при спор по въпроса кой е неговият носител. В противоречие с така установената практика на ВКС въззивният съд е приел, че спорът за ползването на гробно място между две физически лица е недопустим, тъй като те не са собственици на гробищните паркове, а предоставянето на ползване на гробно място като вид комунална услуга и последица от създадено между физическо лице и общината облигационно отношение се извършва от собственика на гробищния парк. Правилен е обаче крайният извод на въззивния съд, че в частта, с която е оставено без уважение искането на Н. И. А. за изменение на предявения евентуален иск срещу Р. И. П. с ново основание – иск по чл. 76 ЗС и петитум да бъде осъден ответникът да предаде владението (фактическата власт) върху процесното гробно място, е правилно. Подобно изменение едновременно на основанието и на петитума на иска, извършено след като ответникът е получил препис от първоначалната искова молба, е недопустимо. Поради това в тази част обжалваното определение следва да бъде оставено в сила, макар и по различни съображения от изложените в него. Следва обаче да се отбележи, че предявените искове не са квалифицирани правилно както от първоинстанционния, така и от въззивния съд, което налага допускане на касационното обжалване и по други правни въпроси, които жалбоподателите поставят, с цел изясняване предмета на спора и правните възможности за осъществяване защитата на правата, които жалбоподателите твърдят, че са нарушени. Налице е основание за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения и от двамата касатори въпрос допустимо ли е предявяването на осъдителен иск при смутено право на ползване на гробно място, доколкото изводът на въззивния съд, че след като правото на ползване на гробно място не е ограничено вещно право, то същото не може да бъде защитавано с осъдителен иск за преустановяване на действията, с които се пречи на неговото упражняване. Така поставеният въпрос е пряко свързан и с въпроса, поставен и от двамата касатори, дали определянето на правната квалификация е задължение на съда или на ищеца и длъжен ли е ищецът да я посочи, т.е. по какъв начин се определя правната квалификация. Категорично, непротиворечиво и последователно ВКС приема в своята практика, че предмет на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основаинето и петитума на иска, а каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда съобразно въведените от ищеца твърдения. В този смисъл е и соченото от жалбоподателя Н. И. А. решение №124 от 24.03.2011г. по гр.д.№882/2010г. на IV г.о. на ВКС. Правната квалификация на спорното право следователно се определя с оглед естеството на правото, което е нарушено и съществуващата в законодателството възможност за неговата защита. В противоречие с така установената практика на ВКС въззивният съд е квалифицирал предявените от двете спорещи страни осъдителни искове като такива с правно основание чл. 109 ЗС и доколкото правото на ползване на гробно място по естеството си не е ограничено вещно право, е приел така предявените искове за недопустими. При това въззивният съд не е изпълнил задължението си да съобрази естеството на накърненото право на всяка една от спорещите страни и да прецени подлежи ли това право на съдебна защита, доколкото ако такава защита се дължи от съда, обстоятелството, че за съда съществува затруднение при квалифицирането на предявения иск не съставлява основание за прекратяване на производството. Както последователно приема ВКС в своята практика, всяко конституционно гарантирано право подлежи на съдебна защита (в този смисъл решение №153 от 24.06.2016г. по гр.д.№719/2016г. на I г.о. на ВКС, решение №136 от 07.01.2019г. по гр.д.№4857/2017г. на I г.о. на ВКС и др.), като приема, че във всички случаи, когато противоправно е нарушена установената в чл. 45 ЗЗД забрана да се вреди другиму, вкл. чрез накърняване на защитими от закона права, съдът разполага с правомощието да разгледа правния спор в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца. По реда на чл. 45 ЗЗД е възможно не само присъждане на обезщетение за претърпени вреди, но и определяне на начина, по който следва да бъде преодоляно противоправно състояние или предотвратено противоправно поведение. В противоречие с така установените от практиката на ВКС критерии въззивният съд е приел, че правото на гробоползване не може да бъде защитено чрез предявяване на осъдителен иск в хипотеза, при която лицето, срещу което искът е предявен, създава пречки за упражняването на това признато от българското законодателство право. Както е констатирал и въззивният съд в обжалваното определение, българското законодателство предвижда предоставяне на право на ползване на гробно място за определен срок или за вечни времена на отделни физически лица при условия, определени от ЗМДТ, Наредба №2 от 21.04.2011г. на Министерство на здравеопазването и наредби, издавани от общинските съвети за гробищните паркове и погребално-обредната дейност на територията на съответната община, както и наредби за определяне и администриране на местни такси и услуги, предоставяни от общините. При това следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 10 от Наредба №2 от 21.04.2011г. съдържа определяне на понятието за гробно място, като предвижда изрично и възможността за оформяне на рамка с паметна плоча, декорации и други елементи, без да се излиза от установените за гробното място размери. Не подлежи на съмнение и правото на близките на погребаното лице да изпълняват съответните ритуали според своето вероизповедание и традиции. Тези права следователно са признати от българското законодателство и упражняването им следва да бъде гарантирано, а създаването на пречки за тяхното упражняване – да бъде определено като противоправно поведение. По тези съображения за неправилен следва да се приеме изводът на въззивния съд, че е недопустимо по съдебен ред да се търси защита на такива права чрез предявяването на осъдителен иск. Налице са предпоставки за допускане на касационно обжалване и по поставения от жалбоподателя Р. И. П. въпрос допустимо ли е да се предяви осъдителен иск за преместване на тленните останки на погребано във фамилно гробно място лице, което гробно място се ползва за извършване на обредни ритуали и последващи погребения от наследниците на погребаните там лица, сред които наследници непопада лицето, срещу което се предявява искът? Касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въпросът според настоящия състав има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и до настоящия момент не е бил поставян пред ВКС. Според настоящия състав предявяването на осъдителен иск за преместване на тленните останки на погребано във фамилно гробно място лице е недопустимо, включително и в хипотеза, при която гробното място е било ползвано за извършването на обредни ритуали и последващи погребения от наследниците на погребаните там лица, но претенцията е насочена срещу лице, което не попада в този кръг наследници и се иска преместване на тленните останки на лице, което също е извън този родствен кръг. Преместването на тленните останки на погребано лице може да се извърши само след издаването на съответно разрешение от лицето, което е собственик или стопанисва по волята на собственика съответния гробищен парк, което се предхожда от разрешение на здравните власти и при спазване на предвидените в чл. 25 от Наредба №2 от 21.04.2011г. на Министерство на здравеопазването условия, т.е. най-малко 8 години след последното погребение. Предвиденото в чл. 26 от наредбата изключение пък е предпоставено от нареждане на съда или на прокурора по реда и при условията на чл. 157 от Наказателно-процесуалния кодекс и се извършва след писмено уведомяване на съответната регионална здравна инспекция. Изрично в наредбата е предвидено също така, че изравянето на трупове и останките им се извършва единствено от лицата по чл. 4, ал. 2 (гробари) и при спазване на установените в наредбата правила. Без да е издаден съответният административен акт следователно преместването на тленните останки на погребано лице не може да бъде извършено, откъдето следва изводът, че близките на погребаното лице нямат подобно правомощие, нито за тях е предвидено задължение да извършат такова преместване при определени предпоставки. По така изложените съображения следва да се приеме, че обжалваното определение в частта, с която е потвърден актът на първоинстанционния съд, с който е прекратено производството по делото по предявения от Р. И. П. иск Н. И. А. да бъде осъдена да премести тленните останки на съпруга си С. Г. А., починал на 01.01.2021г. от процесното гробно място поради недопустимост на иска, е правилно и следва да бъде оставено в сила. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения от жалбоподателя Р. И. П. въпрос кой е допустимият и специален ред за установяване на факта, че едно гробно място е фамилно (семейно) гробно място на един род, в случай на липсваща правна регламентация за установяване на този факт от общината, на територията на която се намира това гробно място. По така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие с трайно установената практика на съдилищата, според която е допустимо предявяването на иск за установяване на факт с правно значение само когато това е изрично предвидено. Когато пред съда са предявени искове, основани на правните последици от осъществяването на определен факт с правно значение, установяването на факта е правен въпрос, обуславящ произнасянето по съществото на спора, което обаче само по себе си не прави предявяването на самостоятелен иск за установяване на съответния факт допустим. Въпросът за допустимостта на установителните искове за факти е уреден в българското законодателство с разпоредбата на чл. 124, ал. 4 ГПК, която е ясна и не се нуждае от тълкуване - иск за установяване съществуването или несъществуването на факти с правно значение е допустим само в случаите, изрично предвидени в закон. По приложението на чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК е налице трайно установена и безпротиворечива съдебна практика, с която въззивният съд се е съобразил. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение