Определение № 81 от 09.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1661/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от И. Ж. В., чрез адвокат Б. Б., срещу въззивното решение на Апелативен съд – Варна №181/25.11.2022г. по в.г.д.№503/2022г. В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, като постановено в нарушение на процесуалните и материални норми, задължителните указания на ВС и ВКС и в противоречие със събраните по делото доказателства. Насрещните страни М. Х. Б. и Г. Н. Б., чрез адвокат А. П., оспорват жалбата. Твърдят, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като част от поставените въпроси не отговарят на изискванията на закона и ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, а по останалите е налице формирана съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд при постановяване на решението. В условие на евентуалност оспорват жалбата като неоснователна. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд – Варна, с което И. Ж. В. e осъден да заплати Г. Н. Б. и М. Х. Б. сумата от 118 296,53 лева, представляваща сбор от: сумата 89,35 лв., заплатена в резултат на запор върху банковата сметка на М. Б. на 06.08.2018 год.; сумата от 97,36 лв., заплатени в резултат на запор върху банковата сметка на М. Б. на 03.09.2018 год.; сумата от 89,28 лв., заплатени в резултат на запор върху банковата сметка на М. Б. на 01.10.2018год.; сумата от 89,52 лв., заплатени в резултат на запор върху банковата сметка на М. Б. на 29.10.2018 год.; сумата от 153 лв,, постъпили на 12.12.2018 год., като заплатени от длъжника Г. Б.; сумата от 6 184,80 лева, постъпили на 21.01.2019 год. от задатък за публична продан на недвижим имот, собственост на длъжниците; сумата 70 684,80 лв., постъпили на 28.01.2019 год. от доплащане за публична продан на недвижим имот, собственост на длъжниците; сумата от 40 858,42 лв., постъпили на 26.02.2019 год., платени от длъжника М. Б., по изпълнително дело №20188950400522 на ЧСИ Л.С. с рег.№ 895 на КЧСИ и заплатени от него на взискателите Д. Х. М. и на А. М. М., обезщетение присъдено с решение №1561/25.10.2017 год. по гр.д.№ 993/2015год. по описа на ВОС, потвърдено с решение № 31/16.03.2018 год., по в.гр.д.№ 38/2018 год. на Апелативен съд Варна и недопуснато до касационно обжалване с определение № 829/04.12.2018 год., по гр.д.№ 2483/2018 год. на ВКС, 3-то г.о., представляваща разлика между общо платена сума от 276 563,88 лева по изпълнителното дело и присъдената сума по гр.д.№ 2294/2018год. по описа на ВОС в размер от 158 267.35 лева, ведно със законната лихва върху главницата от 118 296,53 лв., считано от дата на предявяване на исковата молба в съда 13.01.2022 год. до окончателното ѝ изплащане, на основание чл. 54 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД. Със същото съдът е присъдил и направените в производството разноски. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са безспорно установени следните обстоятелства: С влязло в сила решение по гр.д. №993/15г. на ВОС, ищците М. Х. Б. и Г. Н. Б. били осъдени солидарно да заплатят на Д. Х. М. и на А. М. М. сумите от по 80 000лв., представляващи обезщетение за претърпени от всеки един от тях неимуществени вреди – душевни болки и страдания в резултат на смъртта на сина им М. А. М., настъпила на 19.10.2012г. в резултат на неправилно и некачествено изпълнената работа по монтаж на електрически бойлер в пригодено за живеене избено помещение, прилежащо към апартамент №16 на адрес: [населено място], [улица], възложена от ответниците на И. Ж. В., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 19.10.2012г. до окончателното им изплащане, на основание чл.49 от ЗЗД, вр. чл.45 от ЗЗД. Решението било постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответниците И. Ж. В.. Съдът установил, че въз основа на изпълнителен лист по посоченото дело Д. Х. М. и А. М. М. образували изпълнително дело № 20188950400522 по описа на ЧСИ Л. С., с рег. № 895 на КЧСИ, с район на действие ВОС. Съдът приел, че в хода на това изпълнение длъжниците/ищци заплатили на взискателите суми в общ размер от 276 563.88 лева, съгласно издаденото от съдебния изпълнител удостоверение. Въззивният съд констатирал, че за част от платените суми, в общ размер на 158 267,35 лева било постановено влязло в сила решение по гр.дело № 2294/2018 год. по описа на ВОС, с което бил уважен предявения от М. Х. Б. и Г. Н. Б. срещу И. Ж. В. регресен иск с правно основание чл. 54 от ЗЗД. Съдът установил още, че процесната сума от 118 296,53 лева, представлява остатъка от заплатената по изпълнението сума, както следва: - 89,35 лв., заплатени в резултат на запор върху банковата сметка М. Б. на 06.08.2018 год.; сумата от 97,36 лв., заплатени в резултат на запор върху банковата сметка на М. Б. на 03.09.2018 год.; сумата от 89,28 лв., заплатени в резултат на запор върху банковата сметка на М. Б. на 01.10.2018год.; сумата от 89,52 лв., заплатени в резултат на запор върху банковата сметка на М. Б. на 29.10.2018 год.; сумата от 153 лв,, постъпили на 12.12.2018 год., като заплатени от длъжника Г. Б.; сумата от 6 184,80 лв., постъпили на 21.01.2019 год. от задатък за публична продан на недвижим имот, собственост на длъжниците; сумата 70 684,80 лв., постъпили на 28.01.2019 год. от доплащане за публична продан на недвижим имот, собственост на длъжниците; сумата от 40 858,42 лв., постъпили на 26.02.2019 год., платени от длъжника М. Б.. Изпълнителното производство приключило след пълното погасяване на дълга. Съдът установил още, че в хода на въззивното производство, на 28.07.2022 г. е влязла в сила постановената спрямо ответника И. Ж. В. оправдателна присъда №22/22.05.2020 г. по НОХД №1203/19г. по описа на ВОС, с която същият бил признат за невиновен по повдигнатото му обвинение за това, че на 18/19.10.2012 г. в [населено място], причинил другиму, на М. А. М., смърт поради изпълнение на действия, които спадат към дейност източник на повишена опасност, а именно електротехническа дейност, при свързване на бойлер електрически битов, като нарушил посочените разпоредби – престъпление по чл. 123, ал.2 от НК. Въз основа на така установеното от фактическа страна въззивният съд приел, че ищците, като възложители по чл.49 от ЗЗД, изплатили обезщетение на пострадалите неучастващи в производството лица за вредите, причинени от ответника, като изпълнител, поради което са надлежно легитимирани да предявят регресния иск с правно основание чл.54 от ЗЗД. Изложил, че с влязлото в сила решение по гр.д. №993/15г. по описа на ВОС (в сила от 04.12.2018г.), била ангажирана обективната обезпечително-гаранционна отговорност на М. Б. и Г. Б., като възложители на работа по монтиране на електрически бойлер, от чието неправилно и некачествено изпълнение били причинени неимуществените вреди, като решението било постановено при участието на третото лице-помагач И. В. – изпълнител на работата. Съдът направил извод, че на основание чл.223, ал.2 от ГПК решението по посоченото дело има обвързваща сила на мотивите в отношенията между страните в настоящото производство, поради което бил длъжен да приеме, че свързването на бойлера, монтиран в избеното помещение през м.01.2012г. с електропреносната мрежа било възложено на И. В. и извършено от него при нарушаване на изискванията за безопасност, предвидени в посочената в решението нормативна уредба; нарушаването на изискванията за безопасно монтиране на електрическия уред довело до зануляване на електрическата верига при липса на трети проводник, който да държи бойлера заземен през тялото на пострадалия М. М.; преминалият през пострадалото лице ток довел до неговата смърт. Въззивният съд приел за установена и причинната връзка между смъртта на М. и некачественото изпълнение на работата от изпълнителя В.. Основавайки се на влязлото в сила решение, въззивният съд намерил за неоснователни въведените в производството възражения за подмяна на бойлера или ремонтирането му от друго лице във времето между монтажа му и възникване на произшествието; че инцидентът не е настъпил в резултат на офазяването на този бойлер; че свързването от В. на бойлера с електропреносната мрежа е станало при спазване на изискванията за безопасност, предвидени в Наредба № 3/09.06.2004г. за устройство на електрическите уредби и електропроводните линии действаща към момента на монтажа /2012г./. Съдът посочил, че за предявения иск с правно основание чл.54 от ЗЗД постановената оправдателна присъда по отношение на ответника е ирелевантна, тъй като същият е обвързан от влязлото в сила решение по гр.д. №993/15г. по описа на ВОС, на основание чл.223, ал.2 от ГПК. Формираната по него сила на пресъдено нещо не може да бъде заличена от постановената оправдателна присъда. Приел, че формираната сила на пресъдено нещо на мотивите на решението /чл.223, ал.2 от ГПК/, изключва възможността при предявен срещу третото лице-помагач регресен иск по чл.54 от ЗЗД, същото да прави възражение за липса на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, в какъвто смисъл са и разясненията дадени в ППВС №7/1959 г. По изложените съображения и факта на установеното плащане, въззивния съд намерил предявения иск за основателен. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, тъй като поставените въпроси са решавани противоречиво от съдилищата; в противоречие с практиката на ВКС – решение №60167/02.02.2022г. по т.д.№2490/2020г. на І т.о и разглеждането им би било от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Първата група въпроси поставени са свързани с допустимостта на производството: 1/ Следва ли съдът да спре производството с правно основание чл.54 от ЗЗД до приключване на производството по възобновяване на решението, което се ползва със сила на пресъдено нещо?; 2/ Следва ли съдът да уважи предявен иск с правно основание чл.54 от ЗЗД, ако е налице производство по възобновяване на решението, което се ползва със сила на пресъдено нещо в производството?; 3/ Явява ли се производството по възобновяване на решението, чиито мотиви имат обвързваща страните сила преюдициален по отношение на иск с правно основание чл.54 от ЗЗД?; 4/ Какъв е порокът на въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4 от ГПК? Съгласно задължителните указания на ТР № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, ако въззивният съдът не приложи императивното правило на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, когато основанието за спиране е било налице към момента на постановяване на въззивното решение, то последното е недопустимо, като постановено при наличието на абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. При обжалване пред ВКС, в изпълнение на задължението да следи във всяко положение на делото за валидността и допустимостта на съдебните актове, съдът следва служебно да селектира жалбата поради вероятна недопустимост на въззивния акт. При установяване наличието на посочената процесуална пречка, ВКС следва да обезсили решението и да върне делото за ново разглеждане и решаване от друг състав на въззивния съд, с указания за извършване на необходимите съдопроизводствени действия, с оглед етапа на разглеждане, до който се намира обуславящото дело. Трайно установена и непротиворечива е и съдебната практика, че основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 от ГПК е налице при висящо производство по спор, който е преюдициален на този, по който производството се спира. Преюдициален е спорът, решението по който ще разреши със сила на пресъдено нещо права или факти, които са обуславящи за субективното право по спряното производство /в този смисъл е и ТР №8/2014г. на ОСГТК на ВКС и ТР №2/2019г. на ОСГТК на ВКС/. Със спирането се цели съобразяване на решението по обуславящото дело, което е от значение за правилното решаване на спора по спряното производство. Така дадените разрешения са относими и към настоящото производство и са надлежно съобразени от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Съдът е зачел силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр. д. № 993/2015 г. по описа на ОС – Варна, в което страните в настоящото производство са участвали /ищците като ответници по иска с правно основание чл. 49 ЗЗД, а ответника като техен помагач/. Съобразил е и обстоятелството, че производството за отмяна на това решение, което към приключване на устните състезания пред въззивната инстанция е било във фазата по администриране, не е основание за спиране на делото по реда на чл.229, ал.1, т.4 от ГПК, тъй като със същото съдът не се произнася със сила на пресъдено нещо по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е предмет на настоящото производство. В извънредното производство по отмяна на влезли в сила съдебни актове съдът прави проверка единствено налице ли са основания за уважаване на молбата, с която е сезиран, като при наличието им отменя влязлото в сила решение и връща делото на компетентния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Постановеното по реда на чл.307 от ГПК решение не може да бъде съобразено и от настоящата инстанция, с оглед характера на касационното производство. Същото представлява ново обстоятелство, което може да е основание за отмяна на постановеното по делото решение. Предвид изложеното, по поставените въпроси не са налице сочените от касатора основания за допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Установената съдебна практика е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения, а въззивното решение е постановено в съответствие със същата. От друга страна, в изложението, както и в касационната жалба, не са посочени никакви твърдения обосноваващи значението на обстоятелствата, във връзка с които се претендира допускане на обжалването в хипотезите на т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК. Бланкетното посочване на предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК основания, не е достатъчно да обоснове извод за допускане на касационното обжалване. Касаторът е поставил и въпросите: 1/ Следва ли гражданския съд, който разглежда иск с правно основание чл.54 от ЗЗД да вземе под внимание влязлата в сила оправдателна присъда и има ли значение влязлата в сила оправдателна присъда значение за правилното решение на предявения иск по чл.54 от ЗЗД?; 2/ Следва ли съдът да вземе под внимание факти и обстоятелства, установени в наказателното производство, които са част от спорното правоотношение по гражданското дело, влизат в обсега на доказване в производството и имат решаващо значение за формирането на правните изводи?; 3/ Следва ли съдът да уважи предявен иск с правно основание чл.54 от ЗЗД, ако е налице влязла в сила присъда, с която подсъдимият е признат за невиновен?; 4/ Установяване на съпричастността на ответника към настъпилите вреди елемент от фактическия състав на производството с правно основание чл.54 от ЗЗД ли е? Тези въпроси са свързани с твърденията на касатора, че въззивният съд е задължен да зачете по-късно постановената оправдателна присъда по наказателното дело относно деянието, вредите от което вече са били предмет на влязлото в сила решение по чл.45 от ЗЗД, обвързващо страните участвали в производството /подпомагана и подпомагаща страна/, съгласно разпоредбата на чл.223, ал.2 от ГПК. По въпроса за силата на пресъдено нещо на решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска, както и за задължителната сила на мотивите на решението във вътрешните отношения между подпомаганата и подпомагащата страна, е налице трайно установена съдебна практика, включително и сочената от касатора. В същата е прието, че задължителната сила на мотивите, по смисъла на чл. 223, ал. 2 ГПК, обвързва страните и съдът. Съдът, който разглежда следващото по време дело /между подпомагаща и подпомагана страна/, следва да приеме съдържащите се в тези мотиви изводи за фактите и преюдициалните правоотношения, релевантни за правоотношението, както и тяхната установеност към момента на приключване на устните състезания по предходното дело. Третото лице-помагач не може в следващия процес да оспорва фактическите и правни изводи, обективирани в мотивите на решението по предходното дело. Изключение е предвидено при възражение за лошо воден процес на основание – чл. 223, ал. 2, изр. 1 ГПК, каквото не е направено в конкретния случай. Въззивното решение е постановено в съответствие с дадените разрешения. При постановяването му съд е приел, че в хода на висящото производство, при липса на отмяна на предходното влязло в сила решение, обвързващо страните по делото, не могат да бъдат оспорени установените със същото фактически и правни констатации. Както вече беше посочено, последващата оправдателна присъда за деянието предмет на влязлото в сила решение, може да е основание за неговата отмяна, но присъдата, сама по себе си, не може да преодолее формираната между страните сила на пресъдено нещо. По изложените съображения съдът намира, че не са налице сочените в изложението основания за допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Поставен е и въпросът: Следва ли в производството по чл.54 от ЗЗД да бъде дадена възможност на ответника да докаже, че страната умишлено или поради груба небрежност е пропуснала да предяви неизвестни за третото лице обстоятелства или доказателства?. Така формулиран, този въпрос не е от обуславящо значение за правните изводи в обжалваното решение и не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. При разглеждане на делото не е било въведено твърдение за лошо воден процес по смисъла на чл.223, ал.1, т.1 от ГПК, съответно не е било разгледано от въззивния съд и не е обусловило правните му изводи в обжалваното решение. Последният поставен въпрос е свързан с приложението на чл.12 и чл.235 от ГПК, съгласно които съдът е длъжен да обсъди в решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните, както и да изложи мотиви по тях. По отношение на този въпрос е посочено, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №3/15.03.2016г. по г.д.№2526/2015г. на ІІІ г.о; решение №65/30.07.2014г. по г.д.№1656/2013г. на ІІ т.о; решение №445/02.11.2011г. по г.д.№1733/2010г. на ІV г.о; както и ППВС №7/65г., ППВС №1/1985г. и т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, като обжалването се претендира да бъде допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По този процесуален въпрос е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава – т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, както и на всички събрани доказателства, е съществено нарушение на процесуалните правила. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. При постановяването му съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и е изложил мотиви относно въведените в производството възражения, включително за формираната между страните сила на пресъдено нещо и влязлата в сила впоследствие оправдателна присъда на касатора И. Ж. В.. Направил е цялостен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства в тяхната взаимна връзка, както и фактите, които не са били спорни между страните, поради което не е допуснал нарушение на правилата на чл. 12, чл.235, ал.2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК при обсъждане на събраните доказателства и въведените в производството възражения. Съдът намира, че не е налице основание за допускане на обжалването и поради очевидна неправилност на решението по реда на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК. При постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.38 от Закона за адвокатурата И. Ж. В. следва да бъде осъден да заплати на адвокат А. П. сумата от 7 036,40лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана от нея безплатна адвокатска помощ в производството пред Върховен касационен съд, определено съгласно по реда на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран от горното, съдът