Определение № 50261 от 23.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 739/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ГРУПАМА ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД с ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, против решение № 28 от 17.01.2022 г., постановено по в. гр. д. № 445/2021 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което след отмяна на решение № 260033 от 24.03.2021 г. по гр. д. № 297/2020 г. на Районен съд – Горна Оряховица касаторът е осъден да заплати на С. И. М. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД сумата от 24 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 28.11.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от същата дата до окончателното ѝ изплащане. В касационната жалба се излага, че въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – незаконосъобразно и необосновано: не са изложени самостоятелни мотиви за установените по делото факти, които се различават съществено от приетите от първоинстанционния съд, не са обсъдени всички доказателства по делото и необосновано за доказани и намиращи се в причинно-следствена връзка с ПТП са преценени всички твърдени от ищцата увреждания, в резултат на което е присъдено завишено и некореспондиращо с тежестта на вредите обезщетение, в нарушение на чл. 52 ЗЗД и без да се съобрази доброволно платеното от застрахователя такова. Моли се за отмяна на въззивното решение и за постановяване на друго, с което исковата претенция да бъде отхвърлена, с присъждане на разноските, сторени при инстанционното развитие на производството. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди; 2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, при постановяване на въззивното решение. Допълнителният селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава със следната практика: ППВС № 4/1968 г., решение № 53 от 24.07.2020 г. по т. д. № 881/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 56 от 17.08.2020 г. по т. д. № 1548/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 62 от 24.07.2020 г. по т. д. № 777/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 63 от 28.07.2020 г. по т. д. № 2086/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 81 от 30.07.2020 г. по т. д. № 889/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 83 от 21.10.2020 г. по т. д. № 1664/2019 г. на ВКС, I т. о., решение № 107 от 16.11.2020 г. по т. д. № 2448/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 108 от 21.10.2020 г. по т. д. № 1287/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, II т. о. – по първи въпрос; ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – по втори въпрос. Релевира се и самостоятелното основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, обоснована с очевидно несправедливия размер на обезщетението и незачитане на доброволно заплатената от застрахователя сума от 6 000 лв. Ответникът по касационната жалба – С. И. М., чрез процесуалния ѝ пълномощник, с писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за липса на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски по списък. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима. За да достигне до обжалвания резултат по спорния във въззивното производство въпрос относно уврежданията, причинени на ищцата, респ. – какви по вид, интензитет и продължителност са претърпените от нея болки и страдания и какъв е справедливият размер на дължимото обезщетение, съставът на въззивния съд е съобразил събраните по делото доказателства – медицинска документация, заключението по допуснатата СМЕ и гласните доказателства, въз основа на които е намерил, че при процесното ПТП на ищцата са причинени следните увреждания: травма – дифузен оток на шията двустранно с изразена палпаторна болка и силно ограничен обем на движение; хематоми и отоци на двете длани, по-изразени на двата тенара; оток на двете китки с ограничен обем на движение; хематом в областта на гърдите, започващ от лявото рамо към десен хълбок приблизително 5/12 см.; хематом и оток на двете колена отпред с изразен препателарен посттравматичен бурсит двустранно; хематом на дясната подбедрица странично 5/10 см; мозъчно сътресение, протекло със загуба на съзнание за минути, непосредствено след катастрофата; световъртеж; нестабилна походка; повръщане – всички симптоми продължили повече от 90 дни; хипотония и хипотрофия на мускулатурата на дясна мишница; намалена сила на екстензията на лява лакетна става; посттравматично стресово разстройство, свръхценностни депресивни изживявания и хипоболични прояви. На 2-3 месец от провежданото лечение след претърпяното ПТП в резултат на провеждано инжекционно лечение с НПВС, ищцата получила постинжекционен абсцес, копиран в инфилтративен стадий с антибиотици, противовъзпалителни компреси. Вещото лице след консултации с невролог извело извод за засягане на поясния отдел на гръбначния стълб с неврологична симтоматика, по-изразена вдясно, където имало доказан ахилов рефлекс и положителен симптом на Ласег и Кернинг. Намалена била чувствителността на Л3-4 и Л5-С1, симптом на Ромберг отклонява в ляво увреждане на шиен отдел в областта на Ц3 и Ц4. Въззивният съд е посочил, че тези травми са се отразили върху физическото и психическото състояние на ищцата, като са налице и различни усложнения. Съобразявайки всички обстоятелства, потвърдени от събраните писмени и гласни доказателства, въззивният съдебен състав е намерил, че житейски оправдано и с оглед съдебната практика е да присъди обезщетение в претендирания размер от 24 000 лв. Посочил е, че при определяне размера на обезщетението отчита всички причинени от процесното ПТП увреждания, техния вид, характер и времетраене, безспорно доказани от многобройната медицинска документация, приложена по делото, и изслушаните САТЕ и СМЕ. За неоснователна е намерена тезата на ответното дружество, че ищцата не търпи вреди, евентуално – че същите не са в причинна връзка с транспортното произшествие, както и тезата за правомерното поведение на водача на застрахования автомобил, по съображения, че те са в директно противоречие със събраните по делото доказателства, установяващи противното. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Обстоятелството, че застрахователното дружество е заплатило обезщетение в размер на 6 000 лв. преди предявяване на иска е изрично посочено в исковата молба и тъй като ищцата счита, че й се дължи обезщетение в общ размер от 30 000 лв., претендира пред съда разликата от 24 000 лв. Необсъждането от страна на въззивния съд на факта на извършеното плащане, който е безспорен между страните, не води до извод, че този факт не е бил съобразен при постановяване на решението, още по-малко е формирана воля, че справедливото обезщетение възлиза общо на присъдената сума от 24 000 лв., за да бъде същата намалявана чрез приспадане на доброволно заплатената част. Обжалваното решение е постановено в рамките на спорния предмет и не е вероятно недопустимо или очевидно неправилно по изтъкнатите от касатора съображения, като от съдържанието му не може да се направи извод за допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика или превратно прилагане на закона. С оглед изложеното, не е налице самостоятелното основание на чл. 280, ал. 2 ГПК за достъп до касация, релевирано от касатора. Отсъстват и условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на исканата касационна проверка. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси имат значение за решаването на конкретния правен спор, но липсват данни същите да са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, цитирана от касатора. При прилагане разпоредбата на чл. 52 ЗЗД съдът не се е отклонил от постановките на ППВС № 4/1968 г., а във въззивното решение са съобразени както релевираните от страните оплаквания и доводи, съобразно изискването на чл. 269, изр. 2 ГПК, така и събраните доказателства относно значимите за спора факти. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение