Определение № 4785 от 23.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 640/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ПРБ против решение № 208/28.11.2023 г., постановено по гр.д.№ 439/2023 г. от състав на АС – Пловдив. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че искът с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен за сумата от 12 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, в която част решението е обжалвано от ПРБ с касационната жалба и което в тази част подлежи на обжалване, съгласно разпоредбата на чл.280, ал. 3, т.1 ГПК. Съдът е приел, че против ищеца е образувано наказателно производство и на 09.01.2015 г. му е повдигнато обвинение за престъпления по чл.310,ал.1 във връзка с чл.309,ал.1 вр. с чл.20,ал.2 вр. с чл.26,ал.1 от НК и по чл.311,ал.1 вр. чл.20,ал.2 вр. с чл.26,ал.1 от НК, за които е оправдан с влязла в сила на 06.11.2017г. присъда. Съдът е приел наличието на значителен интензитет на негативните преживявания от накърняване на доброто име и достойнството на човек, отдал последните години от професионалната си дейност на добруването на повереното му предприятие. Отчитайки това и другите конкретни обстоятелства от значение за прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД, според които: повдигнатите обвинения са за 8 престъпления, които не са тежки по смисъла на чл.93,т.7 от НК, но за тях се предвижда наказание „лишаване от свобода“ до пет години, угрозата от налагане на каквото неминуемо за човек с чисто съдебно минало е свързана със значителни по сила и интензитет притеснения от изхода на производството; спрямо ищеца са били взети най-леките мерки за неотклонение, при което не е търпял съществени ограничения и притеснения, свързани с тях; наказателното производство е протекло в досъдебна и съдебна на две инстанции фази, което обосновава значителен интензитет на търпените негативи, но още на първа инстанция ищецът е бил оправдан; наказателното производство е протекло във всичките му фази в разумен срок от общо около 3 години, както и съобразявайки социално-икономическите условия в страната към релевантния период, съдът е приел дължимо обезщетение за неимуществени вреди в размер на 12000 лв. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. В полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 1450 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, състав на ВКС