Определение № 4137 от 06.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2820/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Е. Е. Р., чрез процесуалния представител адвокат М. Н., срещу определение № 2320 от 14.05.2026 г. по в. ч. гр. д. № 779/2026г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 3357 от 02.03.2026 г. по гр. Д. № 10124/2025 г. на Варненския районен съд, в частта, с която е прекратено производството по делото по предявения от жалбоподателката срещу Д. И. Д. иск с правна квалификация чл. 23, ал. 1 СК за приемане на установено в отношенията между страните, че придобитият по време на брака на страните, сключен на 21.08.2016 г. и прекратен с развод, с влязло в законна сила решение по гр. дело № 20243110103117 по описа на РС-Варна, недвижим имот, представляващ дворно място, съставляващо поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], находящо се в [населено място], местност „Т. к.“ с площ от 622 кв. м., при описани граници, е лична собственост на ищцата, поради пълна трансформация на нейно лично имущество в размер на сумата 40 000 лева в придобития имот, поради недопустимост на иска на основание чл. 130 ГПК.

Жалбоподателката поддържа, че обжалваното определение е неправилно като незаконосъобразно и необосновано и иска то да бъде отменено, а делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявените искове.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по частната касационна жалба - Д. И. Д., чрез адвокат Г. В., с който изразява становище, че касационното обжалване на въззивното определение не следва да бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК основания за това, респ. за неоснователност на частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по предявени от Е. Р. срещу Д. Д. обективно кумулативно съединени искове по чл. 23, ал. 1 СК и чл. 34 ЗС. Посочено е, че в исковата молба са наведени твърдения, че страните са бивши съпрузи като сключеният между тях на 21.08.2016 г. граждански брак е прекратен с развод с влязло в сила решение № 1466/26.04.2024 г. по гр. № 3117/2024 г. на ВРС. По време на брака ищцата е придобила възмездно собствеността върху недвижим имот, представляващ дворно място, съставляващо поземлен имот с идентификатор № * по КККР на [населено място], находящо се в [населено място], местност „Т. к.“ с площ от 622 кв. м., със средства, получени от нея по дарение. Впоследствие в поземления имот, със средства от банков кредит, е построена жилищна сграда, заснета в кадастралната карта на [населено място] като обект с идентификатор*. Изложени са твърдения, че дворното място е индивидуална собственост на ищцата, тъй като е придобито със средства, получени по дарение, а построената в това дворно място жилищна сграда, е придобита в режим на СИО и след прекратяване на брака на страните с развод, е съсобствена помежду им при равни квоти от 1/2 ид. част за всеки от бившите съпрузи.

В писмен отговор, подаден в срока по чл. 131 от ГПК, ответникът Д. Д. е оспорил иска за собственост с доводи, че е недопустим. Навел е твърдение, че с утвърденото от брачния съд споразумение между бившите съпрузи, страните са се съгласили придобитите по време на брака вещи (недвижими и движими) да останат в обикновена съсобственост, поради което съгласно ТР № 3/2015 год. на ОСГК на ВКС иск за пълна трансформация на придобита през време на брака вещ е непопустим, а в евентуалност е оспорил иска по чл. 23, ал. 1 СК като неоснователен.

Установено е от влязло в сила решение № 1466 от 26.04.2024 г. по гр. № 3117/2024 г. на ВРС, че бракът между страните е прекратен с развод на основание чл. 50, ал. 1 СК. Със същото решение е утвърдено на основание чл.51 СК постигнато между страните споразумение, съгласно което ищцата и ответникът са постигнали съгласие, че придобитите по време на брака недвижим имот и движими вещи ще останат в обикновена съсобственост.

Съдът е приел от правна страна, че в случая с утвърденото от брачния съд споразумение страните са се съгласили, че придобитите по време на брака недвижим имот и движими вещи остават в обикновена съсобственост. Прието е, че под недвижим имот се има предвид застроения терен като една (единна) недвижима вещ. Изложени са мотиви, че от съдържанието на споразумението не може да бъде изведен извод, че теренът и вилната сграда, построена в него, са третирани от страните като отделни вещи, като отделни имоти. Посочено е, че принципно е допустимо сграда и теренът, върху който тя е построена, да се третират като отделни самостоятелни вещи от гледище на ЗС, в хипотези, при които собствеността върху терена и собствеността върху сградата принадлежат на различни правни субекти. Прието е, че в случая и чрез тълкуване на клаузите на споразумението във връзка една с друга по правилата на чл. 20 ЗЗД, не може да бъде изведен извод, че под недвижим имот, който остава в обикновена съсобственост между бившите съпрузи след развода им, страните са имали предвид само вилната сграда, т. е., че теренът и вилната сграда, построена в него, са третирани от страните като отделни вещи, като отделни имоти.

Формиран е решаващ правен извод, че съгласно задължителните указания на ТР № 3 от 29.11.2018 г. по тълк. д. № 3/2015 г. при постигнато споразумение между съпрузите, че придобитият по време на брака имот остава съсобствен, иск по чл. 23, ал. 1 СК за признаване на изключителна собственост на придобит по време на брака в режим на съпружеска имуществена общност имот не може да бъде проведен и е недопустим.

В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според жалбоподателката са от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно определение, като се поддържа, че по отношение на същите са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК допълнителни основания за допускане на касационното обжалване, а именно:

1. Обхваща ли общият израз „придобитите по време на брака недвижим имот и движими вещи остават в обикновена съсобственост“ в утвърдено по чл. 51 СК споразумение конкретен недвижим имот, който не е изрично индивидуализиран в споразумението с кадастрален идентификатор, местност, площ и граници, когато същото споразумение индивидуализира семейното жилище на друг адрес;

2. Длъжен ли е съдът, при спор относно обхвата на имуществена клауза в споразумение по чл. 51 СК, преди да прекрати иск по чл. 23, ал. 1 СК като недопустим, да извърши тълкуване по чл. 20 ЗЗД на действителната обща воля на страните, като съобрази текста на споразумението, отделните клаузи във връзка една с друга, целта на спогодбата, добросъвестността и официалните съдебни документи, които материализират подлежащите на изпълнение последици от споразумението;

3. Допустимо ли е съдът да изведе обхвата на споразумение по чл. 51 СК единствено от приложени към брачното дело нотариален акт и скици, без да изясни дали страните действително са постигнали съгласие именно процесният поземлен имот да остане в обикновена съсобственост, и без да обсъди отделните изпълнителни листове, издадени въз основа на брачното решение, които индивидуализират семейното жилище на друг адрес.

Поддържа се, че обжалваното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по спора.

Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допускано, доколкото при така посочените решаващи правни мотиви, поставени в основата на обжалваното въззивно определение, по формулираните от частния жалбоподател въпроси е налице задължителна практика на ВКС, с която обжалваното определение е изцяло съобразено, поради което не се обосновават допълнителните предпоставки за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на разясненията, дадени в ТР № 3 от 29.11.2018 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГК на ВКС, според които при утвърдено от бракоразводния съд споразумение по чл. 51, ал. 1 СК, с което съпрузите са уговорили, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен помежду им, предявяването в последващ исков процес на иск по чл. 23, ал. 1 СК за признаване на изключителна собственост на придобит по време на брака в режим на съпружеска имуществена общност имот не може да бъде проведен и е недопустим, с изключение на хипотезите на чл. 22 СК.

В решение № 74/29.05.2019 г. по гр. д. № 5842/2015 г. на I г. о. на ВКС е прието, че от постановките на ТР № 3 от 29.11.2018 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГК на ВКС и изложените в него мотиви може да се направи извод, че в хипотеза при постигнато между съпрузите споразумение, че придобитият по време на брака имот остава съсобствен, чиято валидност не е оборена по делото, искът по чл. 23, ал. 1 СК за признаване на изключителна собственост на придобит по време на брака в режим на съпружеска имуществена общност имот не може да бъде проведен и е недопустим, с изключение на хипотезите на чл. 20 СК (отм.);, респ. чл. 22 от действащия СК. Изложени са съображения, че не подлежи на пререшаване въпросът за наличие на съсобственост между страните-бивши съпрузи, уреден със споразумението, имащо характера на договор за спогодба с вещнопрехвърлително действие, доколкото съгласно разпоредбата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД уговорките между страните по договора имат силата на закон за тях и следва да бъдат спазвани. В определение № 220 от 20.12.2018 г. по ч. гр. д. № 523/2018 г. на II г. о. на ВКС, е прието, че докато споразумението не бъде изменено, прекратено, развалено или признато за недействително, страните по него не могат да искат пререшаване на въпросите, които са разрешени в него. Затова, когато в споразумението съпрузите са изразили воля, че придобитото имущество остава в съсобственост, е изключена възможността да се установява пълна трансформация на лично имущество. Не се установява по делото да се разглежда хипотеза, уредена в разпоредбата на чл.22 СК. Противно на оплакването в частната касационна жалба съдът не е допуснал нарушение на процесуалните правила като не е обсъдил евентуалната идентичност между семейното жилище, обсъждано в споразумението по чл. 51, ал.1 СК и процесния недвижим имот – вилна сграда построена в поземлен имот в местността „Т. к.“ в [населено място], доколкото по делото няма твърдения на страните за наличие на такава идентичност. Съобразено с практиката на ВКС е и становището, че застроеното дворно място е единна вещ, с оглед възприетото, че съгласно разпоредбата на чл. 92 ЗС собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. По делото не се установява в подписаното по чл. 51, ал.1 от СК и утвърдено от съда споразумение да е разграничено правото на собственост върху земя и съществуващата вече върху нея сграда, поради което и изводите на въззивния съд за наличие на единен обект на право на собственост са изцяло съобразени с практиката на ВКС.

По формулираните втори и трети въпроси, по който се твърди противоречие със съдебната практика, настоящата инстанция не констатира противоречие. Обсъден е текста на споразумението, извършено е тълкуване по чл. 20 ЗЗД. Волята е ясно изразена в споразумението и съдът е съобразил това доказателство и точното му съдържание. Затова не е налице противоречие със съдебната практика, задължаваща съда да съобрази всички събрани доказателства.

Даденото от въззивния съд разрешение на поставените въпроси съответства изцяло на практиката на ВКС, поради което не може да бъде споделена тезата на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – по поставените въпроси е налице както задължителна, така и последваща трайно установена и непротиворечива практика на ВКС.

Не може да бъде споделена и тезата на жалбоподателката, че обжалваното определение е очевидно неправилно. Не се установява при постановяването на този съдебен акт въззивният съд да е приложил отменена правна норма или правна норма, която е неприложима към разглеждания случай, нито да е разрешил спора за допустимостта на предявения иск в противоречие със закона. Обжалваното определение не е явно необосновано – същото съответства не само на практиката на ВКС, но и на основните принципи на правото, касаещи действието на договорите.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение