Определение № 449 от 02.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2208/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Артистас Инвест“ ЕООД и „Момо“ ООД срещу решение № 116/21.05.2019 г. по в. т. д. № 293/2018 г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено решение № 191/04.05.2018 г. по т. д. № 67/2017 г. на Окръжен съд Велико Търново за уважаване на предявен от ЕТ „Агенция за архитектура – Н. и син – О. Н.“ срещу „Артистас Инвест“ ЕООД и „Момо“ ООД иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД по отношение на договор за покупко – продажба на недвижим имот в [населено място], обективиран в нотариален акт № 43/2016 г.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практика на ВКС, както и, че същото следва да бъде допуснато до касация с цел точно прилагане на закона и развитие на правото. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на съда:

1. „При последващо прехвърляне на имота, предмет на иска по чл. 135 ЗЗД на трето лице след вписване на исковата молба, следва ли третото лице да се конституира като необходим другар?“

2. „В хипотезата на чл. 135 ЗЗД с какви доказателствени средства ищецът следва да установи наличието на знание за увреждане на третото лице?“

Заявени са твърдения, че по първия въпрос въззивният съд е процедирал в отклонение от прието в решения на ВКС, а именно: № 232/2019 г. по гр. д. № 4951/2017 г. на II ГО, № 151/2011 г. по гр. д. № 785/2010 г. на III ГО, № 150/2017 г. по гр. д. № 1340/2017 г. на III ГО, в които безпротиворечиво се приема, че страните по атакуваната сделка са задължителни другари по смисъла на чл. 216 ГПК и участието им в производството е условие за допустимост на иска. По втория въпрос е налице противоречие с решение № 61/2017 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на IV ГО, в което се приема, че материално – правната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. II ЗЗД – „знание за увреждането“ у ответника приобретател на атакувания с иска по чл. 135 ЗЗД възмезден вещно - прехвърлителен договор има субективен характер и е в тежест на ищеца да го докаже. Сочи се и решение № 139/2018 г. по гр. д. № 2508/2017 г. на IV ГО.

От касатора е формулирано искане за постановяване на акт, с който въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено като предявеният иск бъде изцяло отхвърлен. Претендира се присъждане на разноски.

От ответника по касация ЕТ „Агенция за архитектура – Н. и син – О. Н.“ е депозиран отговор. С него се излагат твърдения, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касация, тъй като решаващият съд не се е отклонил от сочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика на ВКС. Изтъкват се мотиви, че поставеният втори въпрос касае проверка правилността на решението, което не представлява основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Постановеното от Апелативен съд Велико Търново решение не следва да бъде допускано до касация. С отговора се претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което същата се явява процесуално допустима.

За да постанови своя съдебен акт, въззивният съд е приел, че предявеният от ЕТ „Агенция за архитектура – Н. и син – О. Н.“ срещу „Артистас Инвест“ ЕООД и „Момо“ ООД иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД по отношение на договор за покупко – продажба на недвижим имот в [населено място], обективиран в нотариален акт № 43/2016 г., е основателен. В мотивите на решението си е обсъдил релевантните за спора факти, а именно – наличие на вземане в полза на ЕТ „Агенция за архитектура – Н. и син – О. Н.“ срещу „Артистас Инвест“ ЕООД в размер на 8 000 лв. с източник договор за проучвателни и проектни работи № 1/07.01.2011 г. Анализирал е установяване на вземането със сила на пресъдено нещо по гр. д. № 598/2016 г. на Районен съд Русе, извършване на разпоредителна сделка от „Артистас Инвест“ ЕООД в полза на „Момо“ ООД, обективирана в нотариален акт № 43/2016 г., след завеждане на исковата молба по гр. д. № 598/2016 г. и обезпечаване на предявеното с нея вземане, както и наличието на знание за увреждащия характер на сделката от съконтрахента на длъжника. Последният извод въззивният съд е мотивирал с факта, че физическото лице М. Р. М. е управител и представляващ едновременно на дружествата продавач и купувач - „Артистас Инвест“ ЕООД и „Момо“ ООД.

При служебно извършената от настоящата инстанция проверка досежно валидността и допустимостта на въззивното решение, съобразно възприетото с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не се установява допуснат от Апелативен съд Велико Търново порок, който да води до невалидност или недопустимост на решението.

Допускането на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално - правен или процесуално - правен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият въпрос не е от значение за изхода на спора и не е обусловил правните изводи на въззивния съд, поради което настоящата инстанция счита, че той е хипотетично формулиран. Ето защо, не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Апелативен съд Велико Търново не е обсъждал в мотивите на решението си дали прехвърленият с нотариален акт № 43/2016 г. имот е придобит от трето лице. Дори този факт да е осъществен, то постановеното решение не се явява в отклонение от практиката на ВКС, формирана по приложение на чл. 135 ЗЗД, която е уеднаквена с ТР № 2/09.07.2019 г. по т. д. № 2/2017 г. В мотивите на т. 3 от същото е посочено, че защитата на кредитора при последваща разпоредителна сделка, извършена и вписана преди вписване на исковата молба по чл. 135 ЗЗД, може да се осъществи по негова преценка срещу недобросъвестния последващ приобретател с предявяването на отделен иск, но това лице не следва да бъде служебно конституирано от съда при условията на чл. 216, ал. 2 ГПК. В хипотезата пък на прехвърлителна сделка, извършена след вписване на исковата молба по чл. 135 ЗЗД, то същото ще породи оповестителното – защитното си действие, предвидено в чл. 135, ал. 1, предл. II, вр. с чл. 114 ЗС, вр. с чл. 112 ЗС, съответно постановеното в полза на ищеца решение ще разпростре действието си /силата не пресъдено нещо/ и по отношение на последващия приобретател – чл. 226, ал. 3 ГПК. Последният ще бъде принуден да търпи принудително изпълнение върху придобитите от него права. В тази хипотеза приложение намира правилото на чл. 226, ал. 1 ГПК и съдът отново не дължи конституиране в процеса на третото лице - приобретател, тъй като последното няма качеството необходим другар на ответниците. Следователно, тезата, застъпена от касатора, не намира опора в закона.

По отношение на въпроса, поставен под номер две, не е обоснован соченият допълнителен критерий по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК - да е разрешен в противоречие с практика на ВКС. С въпроса всъщност се изразява несъгласие с решаващите изводи на съда и той представлява оплакване за неправилност, което не може да бъде разгледано във фазата на селекция. Въпреки това, следва да се посочи, че Апелативен съд Велико Търново не се е отклонил от практиката на ВКС, формирана по приложението на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, с която се приема, че знанието за увреждане е налице, ако физическо лице от състава на съответния орган на юридическо лице длъжник или съответните отговорни служители знаят за увреждащия характер на сделката - така напр. решение № 120/2000 г. по гр. д. № 704/99 г. на V ГО, решение № 163/2011 г. по гр. д. № 672/10 г. на III ГО, решение № 18/31.03.2009 г. по т. д. № 214/2008 г. на II ТО и решение № 535/13.09.2010 г. по гр. д. № 1224/2009 г. на III ГО. В настоящия случай въззивният съд е приел, че длъжникът „Артистас Инвест“ ЕООД, който е юридическо лице, знае за увреждането чрез управителя си М. Р. М., който към момента на изповядване на сделката е бил управител и представляващ и на дружеството купувач - „Момо“ ООД. Следователно, приобретателят чрез М. е знаел, че с прехвърляне от страна на длъжника правото му на собственост върху процесния имот ще се затрудни удовлетворяването на кредитора ЕТ „Агенция за архитектура – Н. и син – О. Н.“. Установяването на релевантния факт – кой е законен представител на двете ответни дружества към датата, на която е извършена увреждащата сделка, е осъществено чрез справка в ТРРЮЛНЦ по регламентирания в чл. 11, вр. с чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ ред. Извършеното в регистъра вписване на обстоятелствата по представителство на двете ответни дружества следва да се счита оповестено на всяко трето лице, включително на съда. Извън узнаване на вписаните по партидите на „Артистас Инвест“ ЕООД и „Момо“ ООД обстоятелства по делото не са събирани други доказателства, които въззивният съд да е бил длъжен да обсъди. Отделно от това, е необходимо да се посочи, че чл. 135 ЗЗД не ограничава вида доказателствени средства, с които да се установи наличието на знание за увреждане. Съдебната практика еднозначно приема /включително решенията, на които касаторът се позовава/, че са допустими всички доказателствени средства, както и, че доказване знанието за увреждане може да бъде осъществено с преки или косвени доказателства.

Хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е формално посочена от касатора без да е обосновано по какъв начин отговорът на формулираните въпроси би допринесъл за осъвременяване и изоставяне на създадената до момента съдебна практика по приложението на чл. 135 ЗЗД. Следователно, не може да се приеме за удовлетворен соченият допълнителен критерий за достъп до касация.

Настоящият състав намира, че не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Апелативен съд Велико Търново

При изхода на производството пред настоящата инстанция и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касационната жалба ЕТ „Агенция за архитектура – Н. и син – О. Н.“ следва да се присъдят сторените пред настоящата инстанция разноски, представляващи адвокатско възнаграждение.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС