Определение № 4190 от 18.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2568/2024 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 3867/12.04.2024 година, подадена по пощата на 11.04.2024 година, от КОНПИ [населено място], срещу определение № 149/22.03.2024 година на Апелативен съд Бургас, постановено по ч. гр. д. № 102/2024 година. С обжалваното определение съставът на Апелативен съд Бургас е потвърдил първоинстанционното определение № 260 153/18.12.2023 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 2767/2020 година, с което е отказано да бъде изменено, по реда на чл. 248 от ГПК, постановеното по същото дело решение № 260 008/09.06.2023 година в частта му за разноските, с която КОНПИ [населено място] е осъдена на основание чл. 78, ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.), който е идентичен с чл. 157, ал. 2 от ЗОНПШ, във връзка с чл. 77 от ГПК да заплати държавна такса в размер на 35 679.47 лева, както и сумата от 4800.00 лева, представляваща направени от ответника М. В. Д. разноски за адвокатско възнаграждение. В частната касационна жалба са изложени твърдения за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено като бъде постановено друго, с което направеното от КОНПИ [населено място] искане за изменение на решение № 260 008/09.06.2023 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 2767/2020 година в частта му за разноските по реда на чл. 248 от ГПК да бъде уважено. В частната касационна жалба, съдържаща и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, се твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване. КОНПИ [населено място] е била уведомена за обжалваното определение на 04.04.2024 година, а подадената от нея срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 3867/12.04.2024 година, като е подадена по пощата на 11.04.2024 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, частната касационна жалба е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови обжалваното определение съставът на Апелативен съд Бургас е приел, че с решение № 260 008/09.06.2023 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 2767/2020 година е бил отхвърлен искът на КОНПИ [населено място] против М. В. Д., с правно основание чл. 153, ал .1 от ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ-ДВ бр. 84/06.10.2023 година) за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество и КОНПИ [населено място] била осъдена да заплати държавна такса за производството пред този съд в размер на 35 679.47 лв. и разноски за процесуално представителство на Д. в размер на 4800.00 лева. С обжалваното определение съставът на първоинстанционния съд бил намерил съдържащата се във въззивната жалба на Комисията молба за изменение на решението в частта за разноските за неоснователна. За да достигнел до този извод, съдът бил посочил, че Комисията дължала държавна такса по делото, като се бил позовал на практиката на ВКС и по-конкретно на определение № 13/12.01.2021 година, постановено по ч. гр. дело № 3107/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и разпоредбата на чл. 157, ал. 2 ЗПКОНПИ. По оплакването за недължимост на разноските на Д., направено от КОНПИ [населено място] поради липса на доказателства за действителното им плащане било констатирано, че те били заплатени, съгласно представения по делото договор за правна помощ Въззивната инстанция намирала така постановеното определение за правилно. Държавната такса била финансово плащане със задължителен характер, което се налагало едностранно от държавата. Тя била плащане в полза на държавния бюджет от конкретно физическо или юридическо лице заради това, че било предизвикало действието на държавен орган в свой интерес или му била предоставена исканата услуга. Съдебната такса имала и възпиращ ефект за ограничаване на напълно неоснователните искания, като това се отнасяло и за случаите, когато страна по делото била Държавата или неин процесуален субституент. КОНПИ [населено място] била публично държавно учреждение, но вземането, предмет на делото по исковете по ЗОНПИ, било частноправно, като следвало да се съобрази и изразеното в решение № 3/08.07.2008 година, постановено по конст. д. № 3/2008 година на КС на РБ, че законодателната преценка за освобождаването от заплащане на държавни такси на основание чл. 84 от ГПК се определяла не от вида правен субект, а от характера на правото, чиято защита се търсела. Смисълът на тази разпоредба бил, че държавата и държавните учреждения не дължали държавна такса, когато се защитавали интереси от по-висш порядък, каквато била защитата на публичната държавна собственост и публичните държавни вземания. В производството по ЗПКОНПИ Комисията не бранела такива интереси от по-висша степен, а се явявала процесуален субституент на държавата. Доводите в частната въззивна жалба, че производството по отнемане на незаконно придобито имущество касаело публично вземане не било основателен. Само имуществото, отнето с влязло в сила решение ставало държавна собственост и то едва, след като съдебният акт се стабилизирал, т. е. занапред. Безспорно, също така, положителното решение по чл. 154 от ЗОНПИ не давало на отнетото от държавата имущество статут на публична държавна собственост. В заключение, доколкото друго не било предвидено, КОНПИ [населено място] дължала заплащане на държавните такси по делото, в зависимост от резултата, на основание чл. 157, ал. 2 от ЗПКОНПИ. Нямало основание да се считала освободена от това задължение съгласно чл. 84, т. 1 от ГПК и основателно била осъдена за държавната такса за разглеждане на иска в първоинстанционното производство. Обжалваното първоинстанционно определение било правилно и в частта, с която било отказано изменение на постановеното по първоинстанционното производство решение в частта, с която на М. В. Д. били присъдени направените от него разноски. В представения по делото договор за правна помощ между Д. и адвокат К. страните били удостоверили, че договорената сума била заплатена в брой при сключването му. В частната си жалба, която по съществото си представлява и изложение по чл. 284, ал. 3 от ГПК, КОНПИ [населено място] е поставила въпроса за това дължи ли Комисията държавна такса в при отхвърляне на предявения иск за отнемане на незаконно придобито имущество. Във връзка с това са изложени съображения, че съгласно разпоредбата на специалния закон, а именно чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ, КОНПИ [населено място] била освободена от заплащане на държавна такса по производства за отнемане на незаконно придобито имущество. Наред с това, съгласно разпоредбата на чл. 84, т. 1 от ГПК, Държавата била освободена от заплащането на държавна такса, освен в изрични предвидените изключения, а именно когато предмет на спора били частни държавни вземания и права върху вещи частна държавна собственост. Производството за отнемане на незаконно придобито имущество, не попадало в посочените изключения, в които следвало да бъде заплатена държавна такса за водене на граждански дела. В този смисъл били и мотивите на решение № 261 261/08.04.2022 година на Софийски градски съд, постановено по гр. д. № 1003/2020 година. В константната съдебна практика, ВКС бил приел, че исковете на Комисията по своята същност представлявали публични държавни вземания, с оглед на което ищеца—КПКОНПИ [населено място] (сега КОНПИ [населено място]) следвало да се ползва от привилегията предвидена от законодателя в разпоредбата на чл. 84 от ГПК. Същото се споделяло и в мотивите на определение № 328/26.06.2012 година, постановено по ч. гр. д. № 318/2012 година на ВКС, ГК, І г. о.. Този съдебен акт бил постановен по отношение на ЗОПДИППД (отм.), но с оглед естеството и функциите на последващите го ЗОПДНПИ (отм.) и ЗПКОНПИ, уреждащи т .нар. гражданска конфискация, то тълкуването на съда следвало да бъде възприето и приложено и при действието и на последващите закони. Разпоредбата на чл. 159 от ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ) предвиждала, че за неуредените от специалния закон въпроси се прилагали разпоредбите на ГПК. Доколкото в специалния закон изрично било регламентирано, че Комисията не заплаща държавна такса при подаване на искова молба, то разпоредбата следвало да се прилага с предимство пред общите. Въпреки наличието на същата, а именно—чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ, дори и да бъдели приложени общите разпоредби съгласно чл. 159 от ЗОНПИ, то КОНПИ [населено място] следвало да бъде освободена от задължението за заплащане на държавна такса, предвид чл. 84, т. 1 от ГПК и чл. 162, ал. 2 от ДОПК, която изчерпателно изброявала публичните държавни вземания. На следващо място, следвало да се имат предвид и мотивите на решение № 215/12.10.2017 година, постановено по гр. д. № 432/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.. Същото било постановено по реда на отменения ЗОПДИППД (отм.), но мотивите му били относими и спрямо ЗОПДНПИ (отм.), както и сега действащия ЗОНПИ. В посоченото решение се приемало, че при сезиране на съда от Комисията в качеството й на процесуален субституент на държавата и на основание TP № 7/16.11.2015 година по тълк. д. № 7/2014 година на ОСГК на BKC, не се дължала държавна такса в случаите, когато държавен орган сезирал съда или отговарял пред съда като представител на държавата в изпълнение на възложена със закон компетентност, защото макар органът да бил инициирал производството по гражданското дело, не негов бил интересът и ползата от правораздавателната дейност. В същото решение, Върховният съд изрично упоменавал, че реализирането на притезанието, за което било образувано производството по отнемане на имущество придобито от престъпна дейност по реда на чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.), било публично държавно вземане по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 5 от ДОПК, за чието установяване и защита съдилищата не събирали държавна такса от титуляра на същото притезание и от неговия субституент (Комисията). В TP № 6/06.11.2013 година, постановено по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на BKC, съдът изрични предвиждал, че „държавата и държавните учреждения дължат държавна такса при въззивно и касационно обжалване на решения по трудови дела и дела по искове за парични вземания на държавните служители по ЗДСл...“. В мотивите си, съдът били изложил, че тези спорове били извън обхвата на облекченията свързани с освобождаването от такса по реда на чл. 84, т. 1 от ГПК. Не било така при делата, чиито предмет било отнемане на незаконно придобито имущество, където Комисията встъпвала в качеството си на процесуален субституент на Държавата по дела с предмет публични държавно вземане, а именно постъпването в патримониума на държавата на имущество, придобито с незаконен източник на средства или неустановен такъв. По тези дела, Комисията не защитавала собствен интерес, а интереса на държавата, поради и което била в качеството си на субституент на същата. В този смисъл били и решение № 262736/18.08.2022 година на Софийски градски съд, постановено по гр. д. N 3545/2020 година, решение № 261730/25.05.2022 година на Софийски градски съд, постановено гр. д.. № 13 924/2019 година, решение № 260 918/29.10.2020 година на Софийски градски съд, решение № 152/30.03.2023 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 974/2020 година, с които макар и предявените искове от Комисията да били отхвърлени, същата не била осъдена да заплати съдебни разноски в полза на бюджета. В решение № 464/13.04.2023 година на Софийския апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 3584/2022 година, където било обжалвано първоинстанционното решение и в частта, в която Комисията била осъдена да заплати държавна такса, съдът бил изложил мотиви, че същата е основателна. С определение № 2308/20.09.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти състав, постановено по гр. д. № 440/2023 година съдът бил изменил постановеното решение в частта, с която КОНПИ [населено място] била осъдена да заплати държавна такса, като е било направено и позоваване на ТР № 7/16.11.2015 година, постановено по тълк. д. № 7/2014 година на ОСГК на ВКС. В мотивите, въззивната инстанция се била позовала и на решение № 215/12.10.2017 година, постановено по гр. д. № 432/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., с оглед обстоятелството, КОНПИ [населено място] е правоприемник на КУИППД [населено място] и по аналогия съдебната практика е приложима и за правоприемника. При преценка на това дали са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки следва да се има предвид това, че посочената от КОНПИ [населено място] практика на ВКС се отнася до приложението на ЗОПДИППД (отм.), в който не се съдържат правила относно дължимостта на държавната такса в развиващото се пред съда производство за отнемане на имуществото. Такива обаче се съдържат в последващия ЗОПДНПИ (отм.), обнародван в ДВ бр. 38/18.05.2012 година. Съгласно чл.41, ал. 3 от този закон за действията по изпълнение на обезпечителните мерки върху имуществото на лицето не се събира държавна такса. Същевременно в чл. 75, ал. 3 е посочено, че при подаването на исковата молба Комисията не внася държавна такса, а в чл. 78, ал. 2 е посочено, че с решението съдът присъжда държавни такси и направените по делото разноски в зависимост от изхода на делото. В отнасящите се към правилата за постигната в производството спогодба чл. 79, ал. 4 и ал. 5 е предвидено, че държавната такса в производството се определя върху сумата, за която е постигната спогодбата и се поема от страните поравно, а разноските остават в тежест на страните, както са направени. Идентични правила-чл. 120, ал. 4, чл. 154, ал. 3, чл. 157, ал. 2, чл. 158, ал. 4 и ал. 5 се съдържат и в действащия ЗОНПИ, обнародван в ДВ бр. 7/19.01.2013 година. Поради тези нова законова уредба формираната във връзка с ЗОПДИППД (отм.) може да намери приложение само доколкото не и противоречи. От новите разпоредби на закона следва, че в производството по отнемане на незаконно придобито имущество се дължи държавна такса, като по отношение на същата и на разноските в производството намират приложение общите правила на ГПК, ако не противоречат на установените в ЗОНПИ такива. Въз основа на тези разпоредби е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика, намерила израз в определение № 2833/04.10.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 3948/2023 година, определение № 1133/10.03.2025 година, постановено по ч. гр. д. № 666/2025 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 160/02.04.2018 година, постановено по ч. гр. д. № 268/2018 година, определение № 13/12.01.2021 година, постановено по ч. гр. д. № 3107/2020 година, определение № 50 050/31.01.2023 година, постановено по гр. д. № 2186/2022 година, определение № 50 247/31.05.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 3302/2022 година, определение № 50 293/27.07.2023 година, постановено по гр. д. № 1278/2022 година, определение № 2810/03.10.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 3705/2023 година и определение № 4090/17.09.2024 година, постановено по ч. гр. д. № 3426/2023 година, седемте по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Съгласно тази практика КОНПИ [населено място] не е освободена от задължението за държавна такса в производството по отнемане на имущество по ЗОНПИ, тъй като правилото на чл. 154, ал. 3 от закона, съгласно което при подаването на исковата молба Комисията не внася държавна такса, не съдържа изрично изявление за такова освобождаване, както е например в чл. 120, ал. 4 от ЗОНПИ. Съгласно последния текст за действията по изпълнение на допуснатите върху имуществото обезпечителни мерки не се събира държавна такса. В чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ обаче не се посочва, че такава такса не се събира в исковото производство за отнемане на имуществото, нито пък, че Комисията е освободена от него. Посочено е единствено, че държавна такса не се внася предварително, при подаването на исковата молба, т. е. събирането й е отложено във времето. Такова правило не е забранено от закона, а и е предвидено и в други законови разпоредби, макар и неотнасящи се сходни случаи, както е например с разпоредбата на чл. 694, ал. 7 от ТЗ. При последната разпоредба съдът се произнася по задължението за държавна такса с решението си по делото, в какъвто смисъл е и правилото на чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ, съгласно което с решението съдът присъжда държавната такса и направените по делото разноски в зависимост от изхода на делото. Същевременно нормата не прави разграничение между страните в производството, които са задължени за държавната такса, като ако КОНПИ [населено място] беше освободена от заплащането на такава би трябвало да бъде посочено, че тя се дължи при уважаването на иска и то само от ответника по него, с оглед на уважената част. При липса на такова разграничение следва, че КОНПИ [населено място] не е освободена от внасянето на държавна такса по смисъла на чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ, а разпоредбата урежда едно облекчение на Комисията да не внася първоначално целия размер на дължимата се с оглед цената на иска държавна такса, а само този размер, който се дължи с оглед на отхвърлената част от искането и то в един по-късен момент. Този момент е влизането в сила на съдебното решение, с което съдът окончателно се произнася по иска за отнемане на имуществото, тъй като е възможно промяна на първоначалното решение по реда на инстанционния контрол, като с всяко следващо решение съдът трябва да се произнася и по въпроси по чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ. Наред с горепосоченото КОНПИ [населено място] не е освободена от внасянето на държавна такса и по чл. 84, т. 1 от ГПК, доколкото в производството по отнемането на имущество. Освобождаването по този ред е допустимо когато спорът се отнася до спорове относно вещи публична държавна собственост или публични държавни вземания. В производството по отнемане на имущество по ЗОНПИ обаче КОНПИ [населено място] не брани интереси от по-висш порядък (такива каквито са посочените в чл. 84, т. 1 от ГПК), а е процесуален субституент на Държавата в производството по отнемане. При това вещите предмет на искането за отнемане не са публична държавна собственост както към момента на иска, така и по време на съдебното производство. Те ще придобият качеството на държавни такива едва след влизането в сила на съдебното решение за отнемането им, което има конститутивен характер, а въпросът дали ще са публични или частни такива ще зависи от начина на ползването им, който ще бъде определен от компетентния за това орган. Затова производството не е такова за вещи публична държавна собственост, а самото искане за отнемането на вещите не е такова за публично държавно вземане. Поради това искането за отнемане на вещи по реда на ЗОНПИ не попада в приложното поле на чл. 84, т. 1 от ГПК и КОНПИ [населено място] не може да се счита за освободена от задължението за внасяне на държавна такса на това основание. Освен това при наличието на изрични законови разпоредби е неприложимо тълкуването дадено с ТР № 7/16.11.2015 година, постановено по тълк. д. № 7/2014 година на ОСГК на ВКС. В подкрепа на това, че КОНПИ [населено място] дължи държавни такси в производството по отнемане на имущество са и разпоредбите на чл. 158, ал. 4 и ал. 5 от ЗОНПИ, тъй като не съществува правна логика, която да възлага на КОНПИ [населено място] задължението да заплаща държавна такса единствено при постигната в производството спогодба. Същевременно разпоредбата на чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ предвижда, че съдът се с решението съдът присъжда държавна такса и направените разноски в зависимост от изхода на делото. Решението си съдът се произнася по съществото на спора, с който е сезиран, като на такова произнасяне може да се приравни и определението за прекратяването на производството поради отказ от иска-чл. 233 от ГПК, предвид правните последици от същото. Такова произнасяне не е налице при прекратяването на производството по ради оттеглянето на иска по чл. 232 от ГПК, но предвид липсата на законова забрана за това следва да бъде приложено правилото на чл. 78, ал. 4 от ГПК във връзка с чл. 159 от ЗОНПИ, поради което КОНПИ [населено място] ще дължи държавна такса и в този случай. При това следва да бъде отчетено, че чл. 78, ал. 4 от ГПК обхваща всички случаи на прекратяване на производството, включително тези по чл. 232 от ГПК и чл. 233 от ГПК. Същевременно чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ разпределя отговорността за държавната такса и направените разноски с оглед изхода на делото, което е по-широко понятие от изхода на спора. Затова може да се приеме, че под изход на делото се има предвид, начина, по кой приключва производството и дали чрез него се постига целения от КОНПИ [населено място] резултат. Когато този резултат не се постига Комисията ще отговаря за държавни такси и разноски по делото, независимо дали същото е приключило с решение по съществото на спора или с определение за прекратяването му. Обжалваното въззивно определение на Апелативен съд Бургас е съобразено с така установената практика, поради което не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на исканото от КОНПИ [населено място] касационно обжалване. С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 149/22.03.2024 година на Апелативен съд Бургас, постановено по ч. гр. д. № 102/2024 година, по подадената против него от КОНПИ [населено място]. частна касационна жалба с вх. № 3867/12.04.2024 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение