Определение № 237 от 10.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1961/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. А. М. и Б. А. П.-М. срещу въззивното решение на Софийски градски съд, постановено на 26.11.2012г. по гр.д.№6136/2012г. Като основание за допускане на касационно обжалване сочат разпоредбата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, като поддържат,че съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС. Ответникът по касационна жалба А. В. П. не изразява становище. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване,като съображенията за това са следните: В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се сочи,че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите каква е доказателствената сила на нотариален акт,издаден по реда на чл.483,ал.2 ГПК/отм./,респ. чл.587,ал.2 ГПК; нотариалният акт за придобито право на собственост по давностно владение,издаден на основание чл.483,ал.2 ГПК/отм./ притежава ли обвързваща доказателствена сила по отношение констатациите на нотариуса,отразени в него; при оспорване на такъв констативен нотариален акт в исков процес от страната,която не се ползва от него,необходимо ли е извършването на обратно доказване от страна на оспорващия за оборване констатациите на нотариуса,отразени в акта и в какъв обем е това “обратно доказване”-следва ли да е при условията на чл.127,ал.1 ГПК/отм./,съответно чл.154 ГПК /пълно главно доказване на възражението/ или е достатъчно то да бъде в друг,по-ограничен обем; задължени ли са първоинстанционният и въззивният съд от разпоредбата на чл.146,ал.1,т.5 ГПК,съответно чл.273 ГПК да разпределят доказателствената тежест за опровергаване изводите и констатациите на нотариуса,отразени в оспорен в процеса констативен нотариален акт, издаден по реда на чл.483,ал.2 ГПК/отм./,съответно чл.587,ал.2 ГПК; как следва да се разпредели тази доказателствена тежест-дали тя е върху страната, която е представила и се ползва от нотариалния акт или тя е в тежест на оспорващата констатациите на нотариуса друга страна; при позоваване от страна на владелеца приживе /преди смъртта на този владелец като наследодател/ на изтекла в негова полза придобивна давност и снабдяването му с нотариален акт по реда на чл.483,ал.2 ГПК, наследниците му могат ли са се позоват на изтеклата в негова полза придобивна давност; от кой момент дворищнорегулационния план в случая е приложен; отчуждителното действие на приложения дворищнорегуалционен план може ли са се изразява само в отчуждаване на част от имот при регулация на парцела или е допустимо и създаване на парцели в съсобственост по силата на регулация; завземането на придаваема част и владението й в продължение на 10 години основание ли е регулацията да се счита приложена,като в подкрепа на поддържаната теза се сочат решения на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК,както и ТР №3/15.07.1993г. на ОСГК на ВС по гр.д.№2/1993г. Поддържат също така,че въззивният съд се е произнесъл и по въпроси,имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: допустимо ли е да се прилага института на мораториума за забрана за придобиване по давност на държавна собственост /земя/ за периода 31.05.2006г.-31.12.2014г. по отношение на реституиран от държавата имот,отчужден по ЗОЕГПНС и върнат ex lege на наследниците на бивш собственик през 1992г.; след настъпила реституция по закон на бившия държавен имот може ли да се придобива по давност по реда на чл.79,ал.1 ЗС в периода след 22.11.1997г.,от която дата започва да тече придобивната давност спрямо реституираните имоти на частни физически лица; при построени сгради в съсобствен между две физически лица УПИ допустимо ли е признаването на правото на собственост върху тези сгради само на един от съсобствениците, при положение,че има съдебно признание за индивидуална собственост на сградите от другия съсобственик в процеса и строителните книжа /проектите за узаконяването/ са издадени само на името на лицето,което претендира индивидуална собственост върху сградите и по-специално възможно ли е придобиването по давност на сгради само от единия съсобственик на съсобствената земя,върху която е построена сградата; възможна ли е продажбата на част от парцел при действащата към момента на сключване на договора /09.06.1946г./ нормативна уредба за прехвърляне право на собственост върху земя, която е отменена с влизане в сила на ЗПИНМ /от 01.01.1950г.-чл.79 НПЗР от закона/; при положение,че такава възможност /продажба на идеални части от парцел/ е принципно допустима към посочения момент /09.06.1946г./ частният договор от същата дата и записката за вписването му от 1948г. представляват ли в конкретния случай годен титул за собственост по силата на чл.1,ал.1 от Закона за уреждане правата на купувачи на недвижими имоти с частни договори /ДВ.бр.171 от 26.07.1947г./, тъй като всички изисквания за това са спазени. При извършването на преценка дали са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване,настоящият състав взе предвид следното: С обжалваното решение,постановено на 26.11.2012г. по гр.д.№6136/2012г. Софийски градски съд,действайки като въззивна инстанция,е потвърдил решението на първоинстанционния съд,с което са отхвърлени като неоснователни исковете на М. А. М. и Б. А. П.-М. срещу А. В. П. на основание чл.124 ГПК вр. чл.77,ал.1,предл.2 вр. чл.79 ЗС,вр. чл.5 ЗН и чл.63 ЗС да се признае за установено,че са съсобственици при равни квоти по давност и наследство на 494/833 ид. части,собственици по давност на 339/833 ид.части от недвижим имот, представляващ УПИ .....,кв.....,м.Г., [улица]/”С.”/ №1,както и че М. А. М. е индивидуален собственик на построената в това дворно място едноетажна масивна жилищна сграда /лятна кухня/ с площ от 19.10кв.м. в североизточния ъгъл на имота и на гараж с площ от 18.20кв.м. в югозападния ъгъл на имота въз основа на реализирано право на строеж,учредено на общия наследодател с договор от 03.09.1969г. Прието е,че М. М. и Б. П.-М. са законни наследници на А. П. И.,който на 09.02.1946г. е включил предварителен договор за 494/833 ид.части от парцел ... по плана на Г.,който е вписан на .....г. С договор от ......г. на А. И. е отстъпено право на строеж върху държавна земя за придаваемата към парцел ... от кв....,Г. част от 339кв.м.,а с н.а.№.../...г. А. И. е признат за собственик на основание давностно владение на 494/933 ид.части от дворно място с площ от 833кв.м.,съставляващо имот пл.№..,от които 45кв.м. се отчуждават за улица,а за останалите е отреден парцел...,кв.... заедно с барака и две стопански постройки. Прието е,че н.а.№../....г. е констативен и не се ползва със сила на пресъдено нещо-издава се в охранително производство и когато се противопостави на трето лице,то разполага с възможност да оспори констатациите в него. Прието е,че констативният нотариален акт удостоверява вече възникнало право на собственост,а не го създава и удостовереното в него може да бъде оспорено и без да е оспорена истинността му и да се извършва проверка по реда на чл.193 ГПК. Изложени са съображения,че в случая ответницата е оспорила правото на собственост на наследодателя А. И.,установена с този нотариален акт,а не неговата истинност,поради което не следва да се разглежда въпросът за това дали и между кого трябва да се разпредели доказателствената тежест. С оглед на тези съображения според настоящия състав по въпроса за разпределение на доказателствената тежест при оспорване на право на собственост,признато със съставен по реда на чл.587 ГПК /чл.483,ал.2 ГПК/отм./ нотариален акт, необходимия и достатъчен обем на доказване следва да бъде допуснато касационно обжалване по реда на чл.280,ал.1,т.1 ГПК поради противоречие с указанията,дадени в ТР №11/21.03.2013г. на ОСГК на ВКС по тълк.д.№11/2012г. Следва да бъде допуснато касационно обжалване по реда на чл.280,ал.1,т.3 ГПК и по въпроса следва ли да бъде разпределена от съда доказателствената тежест при направено оспорване правото на собственост, признато със съставен по реда на чл.587 ГПК /чл.483,ал.2 ГПК/отм./ нотариален акт. По поставените въпроси,свързани с действието на дворищнорегулационния план според настоящия състав не е налице основание за допускане на касационно обжалване-въззивният съд е приел, че придаване по регулация не може да стане чрез отстъпване на право на строеж,като чрез отстъпване право на строеж върху държавна земя се създава и съответно придобива само ограничено вещно право на строеж,но не и право на собственост върху земята,върху която правото е учредено. Прието е,че с договора от 03.09.1969г. в полза на А. И. е учредено право на строеж върху държавна земя,но не и придаване на 339кв.м. към имота. Изложени са съображения,че преминаване на право на собственост върху придадена част може да стане само по силата на дворищнорегулационен план,а данни за подобно придаване към имот на А. И. по делото няма. Тези изводи на въззивния съд не противоречат на практиката на ВКС досежно отчуждителното действие на дворищнорегулационния план.Основани са на правните последици на факти и обстоятелства,които въззивният съд е приел за установени /респ. е приел,че не са установени по делото/,поради което наведените от касаторите доводи следва да бъдат обсъждани като оплаквания за неправилност на обжалваното решение. По останалите въпроси според настоящия състав не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване,тъй като изводите на въззивния съд по приложението на сочените от касаторите правни норми са обусловени от конкретни факти. По тези въпроси настоящата инстанция следва да се произнесе при разглеждане спора по същество. Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Първо гражданско отделение