Определение № 227 от 21.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 697/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. Д. Т. чрез пълномощник адв. С. А., срещу постановеното в производство по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК решение № 6131 от 30.11.2023 г. по в. гр. д. № 12249/2022 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 20045020 от 28.06.2022 г. по гр. д. № 27750/2020 г. на Софийския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Т. Д. Т. срещу „Монтажи“ ЕАД и Столична община положителен установителен иск за признаване правото на собственост на основание придобивна давност в периода от 1990 г. до 29.06.2020 г. (датата на предявяване на иска) върху самостоятелен обект - сграда с идентификатор [№] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], построена в имот с идентификатор [№], с предназначение: жилищна сграда-еднофамилна, със застроена площ от 59 кв. м., състояща се от антре, три стаи, кухня, сервизни помещения, тераса и стълбище, заедно със стая и тоалетна в подпокривното пространство и мазе под североизточната стая на първия етаж, както и в частта за разноските.

В частта, с която са отхвърлени предявените от „Монтажи“ ЕАД насрещни искове за ревандикация на спорната сграда като придобита по силата на отчуждителна процедура по чл. 55а ЗПИНМ (отм.) въз основа на протокол № 28/18.11.1963 г. на ИК на СГНС, статия 26, и правоприемство от СО „Монтажи”, евентуално - на основание придобивна давност в периода от 1970 г. до 24.09.2020 г. (датата на предявяване на насрещния иск), първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.

Оплакванията на жалбоподателя са за допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и за необоснованост - основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се посочват предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

1. Следва ли страна в процеса да доказва сочен от нея отрицателен факт;

2. Съставлява ли съществено процесуално нарушение (допуснато от) на съда при изготвяне на своя доклад по делото, (пропускът) да укаже на страната, че в нейна тежест е да докаже определени факти и обстоятелства по делото, а именно, че в нейна тежест е да докаже промяната на държането във владение на имота;

3. Представлява ли промяна от държане във владение на един имот, ако договорът за наем на този имот е прекратен по силата на закона, и лицето, което осъществява фактическата власт върху имота, продължава да го владее като свой и демонстрира спрямо досегашния собственик и спрямо всички трети лица собственически права.

По първия въпрос въззивното решение според касатора противоречи на решение № 95 от 21.07.2016 г. по т. д. № 1280/2015 г. на ВКС, I-во т. о., и решение № 188 от 15.09.2014 г. по гр. д. № 5563/2013 г. на ВКС, IV-то г. о., по втория въпрос - на решение № 57 от 13.02.2014 г. по гр. д. № 5905/2013 г. на ВКС, IV-то г. о., и решение № 183 от 18.11.2015 г. по гр. д. № 3561/2014 г. на ВКС, I-во г. о., и по третия въпрос - на определение № 428 от 15.07.2009 г. по т. д. № 298/2009 г. на II-ро т. о.

При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът не е поставил правен въпрос, макар в изложението да се е позовал на тази предпоставка за допускане на касационно обжалване.

Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, е обосновано със становището, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС съобразно с вече изложените аргументи.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

От ответниците по касация писмен отговор е депозирала Столичната община, която счита жалбата за неоснователна; от „Монтажи“ ЕАД не е получен отговор.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:

Ищецът Т. Д. Т. е подал искова молба срещу „Монтажи“ АД и Столична община, като е твърдял, че е придобил по давност правото на собственост върху жилище с идентификатор [№] по КККР, в което бил настанен със заповед № РД 9-12-103 от 19.02.1990 г., предоставено му заради дейности, които бил извършил в полза на СО „Монтажи“. След настаняването си считал жилището за свое, като от 1990 г. и понастояшем го владее спрямо предишния собственик „Монтажи“ АД, както и спрямо всички трети лица добросъвестно, явно и необезпокоявано от никого, като придобивната давност била изтекла през 2000-та г. От съседи разбрал, че ответната община е издала в своя полза акт за общинска собственост за имота, който той намира за свой, и това обуславяло правния интерес от предявяване на положителния установителен иск за собственост; в допълнителна молба е уточнил, че към момента на настаняването му имотът е бил собственост на ответното дружество и същото би могло да заяви спрямо него собственически претенции.

Един от ответниците по иска - „Монтажи“ АД, е предявил насрещен иск за ревандикация на спорната сграда с твърдения, че е придобил собствеността на основание чл. 17а ЗППДОбП (отм.) по силата на преобразуване на СО „Монтажи“ в еднолично акционерно дружество с държавно имущество, което е поело активите и пасивите на държавното стопанско обединение, обезщетило бившите собственици чрез изплащане на отчуждените терени; като евентуално придобивно основание е въвел придобивна давност.

От представената по делото настанителна заповед № Р Д9-12-103 от 19.02.1990 г., издадена от СО „Монтажи“, е установено, че на основание чл. 3 и чл. 18, ал. 2 ЗНО (отм.) ищецът, ведно с 4-членното му семейство, е настанен срещу задължението да поддържа жилището и да заплаща законоустановения наем, считано от деня на заемане на жилището, без да е посочена стойност на наема. Съобразно с тези данни въззивният съд е приел, че установените от свидетелите ремонтни действия, насочени към поддържането на вещта, не представляват своене по смисъла на закона. Приел е, че ищецът е бил настанен в процесния имот на основание чл. 3, ал. 1 ЗНО (отм.), според който в държавните жилища, предоставени на ведомства, се настаняват само работници и служители от съответното ведомство, които имат право на жилище в населеното място, а съгласно чл. 3, ал. 2 ЗНО (отм.) в държавните жилища, предоставени на големи стопански организации, могат да се настаняват и работници и служители от други ведомства, които с дейността си обслужват непосредствено организацията или нейните работници и служители, ако ведомството, в което работят, няма предоставени държавни жилища в близост до стопанската организация. Посочил е, че когато фактическата власт е придобита на правно основание, то упражняващият я се явява държател и в този случай презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана, и съответно в тежест на този, който се позовава на придобивна давност, е да установи, че давност е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. За да се приеме в такъв случай, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. Въззивният съд е намерил за правилно разпределянето от първоинстанционния съд на доказателствената тежест между страните (в доклада по чл. 140 ГПК от закритото заседание на 13.09.2021 г. в тежест на ищеца е възложено да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е собственик на основание придобивна давност, като установи, че е упражнявал фактическата власт чрез осъществяване на твърдените действия - стопанисване, почистване и ремонтиране, постоянно, непрекъснато, явно и спокойно с намерение за своене в рамките на период от десет години, считано от 1991 г.). Приел е за недоказано да е демонстрирано поведение, което несъмнено да сочи, че ищецът е упражнявал собственическите правомощия за себе си през изискуемия от закона период от време. При липса на манифестирани действия по своене промяната в намерението е скрита, а следователно владението е опорочено и не настъпват последиците на придобивната давност.

Въззивният съд е посочил, че съгласно пар. § 7, ал. 1 от ПЗР на ЗОбС договорите за наем, сключени по установения ред до 1 юни 1996 г., чийто срок не е изтекъл, запазват действието си до края на договорения срок, но за не повече от три години от влизането на този закон в сила. Въз основа на представените от ответното дружество писмени доказателства, според които на 13.01.1999 г. на ищеца му е била връчена нотариална покана да ангажира доказателства на какво основание обитава имота, съдът е заключил, че владението не е било и необезпокоявано. Посочил е, с оглед влизането в сила на първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на насрещния иск по чл. 108 ЗС, че наемното правоотношение се явява възникнало не по предвидения от ЗНО (отм.) ред.

Съобразно данните в приложената по делото отчуждителна преписка № 1129/1963 г. въззивният съд е приел за установено, че имот пл. № 8, в който се е намирала процесната сграда към момента на отчуждаването, е бил отчужден на основание чл. 55а и 55б ЗПИНМ (отм.) в полза на държавата за държавно жилищно строителство, за нужди на Управление „Монтажи“, според протокол № 28 от 18.11.1963 г., статия 26, на ИК на СГНС. В протокола изрично е посочено, че по отношение на имоти пл. №№ 6 и 16 се отчуждават само местата, от което съдът е заключил, че за всички останали имоти, посочени в т. 2, вкл. имот пл. № 8, отчуждаването е както за дворното място, така и за намиращите се в него сгради. В т. Б от същия протокол е посочено по какъв начин се обезщетяват отчуждените собственици, като „с жилища, съответно на стойността на имотите им, или с по-голяма стойност при доплащане“, според т. 5 е обезщетена собственицата на имот пл. № 8 Н. Ч., което се потвърждава и от решението на комисията по пар. 138 ППЗПИНМ (отм.), а че желанието на отчуждената собственица е било да бъде обезщетена имотно, е видно и от подадената от Ч. молба от 07.05.1963 г. Въззивният съд е приел, че сградата е една (видно от скица на имота съгласно действащата към момента на отчуждаването регулация от 1950 г., и от скицата, отразяваща етажността на сградата, в протокола - част от отчуждителната преписка), но в отделните й части е била с различна етажност, поради което в оценителния протокол са посочени оценки на „част от масивна сграда“. Обстоятелството, че бившата собственица на имот пл. № 8 не е направила искане за отмяна на отчуждаването, е прието да не е спорно между страните. При тези данни въззивният съд е приел, че ако не е налице отчуждаване на сградата, то същата е останала в патримониума на Ч., а последната нито е страна в процеса, нито се твърди от ищеца, че й е противопоставил своето „своене“.

Въззивният съд е посочил, че влязлото в сила решение в частта, с която насрещният иск по чл. 108 ЗС е отхвърлен, не води до извод, че ищецът по този иск е собственик на процесната сграда. С това решение само е отречено правото на собственост на въведеното от „Монтажи“ ЕАД основание - отчуждаване по реда на ЗПИНМ (отм.) по главния иск (поради липсата на данни държавата да е предоставила на СО „Монтажи“ стопанисването и управлението на новообразувания парцел след провеждането на отчуждителната процедура), и на основание чл. 79 ЗС по евентуалния иск (поради липсата на доказателства, че сградата е предоставена за стопанисване и управление на стопанското обединение, не може да се приеме, че същото е предало държането й на ищеца от свое име, съответно - да бъде направен извод, че ищецът по първоначалния иск е упражнявал фактическа власт за ответното дружество, както и че тя е била установена чрез него; обстоятелството, че сградата била включена в активите му на 01.12.1998 г., е без значение по отношение на придобивната давност, тъй като не представлява действие, чрез което да се установи и упражнява фактическа власт върху имота). Поради наличието на влязло в сила решение въззивният съд е посочил, че в производството по чл. 258 ГПК не може да се произнася по оплакванията във въззивната жалба на първоначалния ищец и да преразглежда въпроса дали имотът е в патримониума на дружеството, по аргумент от чл. 297 и 298, ал. 1 ГПК.

В заключение въззивният съд е приел, че спорният имот е собственост на ответната община на основание чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОбС, като невъзможността ищецът да го придобие при условията на давностно владение, продължило повече от 10 г., считано от 1990 г. до датата на предявяване на иска, е и правно установена, за което се е позовал на разпоредбите на чл. 86 ЗС в редакциите съгласно публикацията в ДВ, бр. 31 от 1990 г. и ДВ, бр. 33 от 1996 г., § 1 от ЗР на ЗД на ЗС съгласно публикацията в ДВ, бр. 46 от 2006 г., на ТР № 3 от 14.02.2018 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГК на ВКС и на решение № 3 от 24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на РБ.

При тези мотиви към въззивното решение настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

Първият правен въпрос (следва ли страна в процеса да доказва сочен от нея отрицателен факт) е обоснован с тезата, че според въззивния съд касаторът следвало да докаже сочения от него отрицателен факт, а именно, че спорната сграда не е била предмет на проведеното отчуждително производство. Тази теза не може да бъде споделена. В мотивите към обжалваното решение съображения в този смисъл не са изложени, а в доклада по делото, изготвен от първоинстанционния съд с определение № 20184422/13.09.2021 г. и обявен за окончателен с протоколно определение от съдебното заседание на 15.10.2021 г., доказателствената тежест, възложена на касатора, е във връзка с елементите от фактическия състав на придобивната давност като поддържано от него придобивно основание по първоначалния иск, и във връзка с основанието, на което държи сградата- като ответник по насрещните искове. Ето защо, като поставен при предпоставка, която не се установява от данните по делото, този въпрос не отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване, при това без да е необходимо да се обсъжда наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

За да постави втория правен въпрос (съставлява ли съществено процесуално нарушение (допуснато от) на съда при изготвяне на своя доклад по делото, (пропускът) да укаже на страната, че в нейна тежест е да докаже определени факти и обстоятелства по делото, а именно, че в нейна тежест е да докаже промяната на държането във владение на имота), касаторът се позовава на определение № 20184422/13.09.2021 г., постановено от първоинстанционния съд по реда на чл. 140 ГПК, в което, при разпределяне на доказателствената тежест, е посочено, че в тежест на ищеца е да установи, че е упражнявал фактическата власт върху имота чрез осъществяване на твърдените действия непрекъснато, явно и спокойно, но не било указано, че ищецът следва да установи и докаже промяната на субективния елемент от държане във владение. Така поставен, въпросът следва да бъде разгледан във връзка с указанията, дадени в т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които дори процесуалните действия на първоинстанционния съд да са били опорочени, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, само при оплаквания в този смисъл във въззивната жалба или в отговора на жалбата. Видно от подадената от касатора въззивна жалба, такива оплаквания не са изложени, поради което за въззивния съд не е възникнало задължение да извърши преценка за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото. Решенията на състави на ВКС, на които касаторът се позовава, не налагат извод в поддържания от него смисъл. Ето защо и по този въпрос не може да бъде допуснато касационно обжалване.

Третият правен въпрос (представлява ли промяна от държане във владение на един имот, ако договорът за наем на този имот е прекратен по силата на закона, и лицето, което осъществява фактическата власт върху имота, продължава да го владее като свой и демонстрира спрямо досегашния собственик и спрямо всички трети лица собственически права) е поставен в несъответствие с данните по делото. Противно на твърдението във въпроса, въззивният съд е приел за недоказано ищецът да е демонстрирал поведение, което несъмнено да сочи, че е упражнявал собственическите правомощия за себе си. По тази причина въпросът не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Освен това определението, на което касаторът се позовава, не е от категорията съдебни актове по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, които са относими при преценката дали поставеният правен въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС - то е постановено в производство по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК, като касационно обжалване не е допуснато и не е дадено разрешение на материалноправен или процесуалноправен въпрос.

Следващото посочено в изложението основание за допускане на касационно обжалване - това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не е свързано с поставен правен въпрос, поради което касационната инстанция не може да се произнесе дали то е налице.

Последното поддържано основание за допускане на касационно обжалване е по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд се бил произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, като аргументите били изложени при обосноваване на поставените правни въпроси. При тази мотивировка основанието очевидна неправилност се поглъща от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по което, както вече бе посочено, касационно обжалване не следва да се допуска.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация Столична община, представляван в касационното производство от изготвилата мотивиран писмен отговор Д. Х. - началник отдел „ГРАО“ при район „Л.“, следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 250 лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.