Определение № 1256 от 24.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2547/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Юробанк България“ АД, чрез адв.Д. М., срещу решение № 64/30.01.2024г. по възз.т.д. № 965/2021г. на САС. С него, след частична отмяна на решение № 261534/08.03.2021г. по гр.д.№ 11074/2019г. на СГС в обжалваните части, е отхвърлен искът на „Юробанк България“ АД против ответницата В. И. Г. за осъждането й, солидарно с другия ответник Б. Ф., да заплати парично вземане, представляващо главница по договор за потребителски кредит № HL35151/24.03.2008г. в размер на 23 286.32 шв.франка /претендирано частично от вземане за главница в размер на 77 198.98 шв.франка/, ведно със законната лихва от подаване на ИМ на 22.08.2019г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба са релевирани основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Според касатора въззивният съд е възприел неправилно извода, че длъжниците не са уведомени за извършените цесии преди връчване на ИМ. Намира, че тази констатация е в противоречие с приетите по делото доказателства – връчените на всеки от ответниците нотариални покани, ведно с уведомленията за извършените цесии, съдържащи се на л.83-94 от първоинстанционното дело. Касаторът счита, че в основата на крайните изводи на въззивния съд стои неправилното разбиране, че договорът за кредит е с продължително изпълнение. Оспорва извода, че „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД е имало бъдещо вземане към В.Г.. Отделно от това, релевира оплакване, че въззивният съд не е отчел сключването с „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД на две допълнителни споразумения преди и четири допълнителни споразумения след договора за встъпване в дълг, от което според касатора следва да се направи извод, че кредитополучателят е бил уведомен за извършената цесия. Същевременно касаторът поддържа, че извършените цесии са неотносими към спора, тъй като, видно от данните в ТР, „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД е заличено през 2019г., поради вливане в „И Ар Би Лизинг България“ АД, което дружество също е заличено на 04.02.2020г./преди връчване на ИМ/. От това според касатора следва да се направи извод, че още към 04.02.2020г. „Юробанк България“ АД се легитимира като кредитор по договора за встъпване в дълг. Отделно от това, касаторът релевира, че в чл.28 от процесния договор за кредит кредитополучателят е дал предварително съгласие за евентуално бъдещо прехвърляне на произтичащото от договора вземане на банката на дружество или институции от групата на „И Еф Джи Юробанк“, вкл. на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД. Акцентирано е, че след прехвърляне на вземането кредитополучателят е продължил да обслужва кредита по първоначално откритата сметка в банката и да отправя до нея молбите си, а банката служебно е превеждала сумите на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, с което дружество са сключени допълнителните споразумения, като кредитополучателят е бил с ясното съзнание, че страна по тях е „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, а не банката. Изтъква, че е била публична информацията, че „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД е дъщерна фирма на „Юробанк България“ АД. По всички тези съображения искането е за отмяна на решението.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, освен основанието очевидна неправилност, е въведено основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли съдът да прави преценка относно това дали договорът за кредит е с продължително изпълнение или е договор за изпълнение на части?

2. С какво изпълнение е договорът за кредит – продължително или периодично изпълнение?

Касаторът намира, че даденото по въпроси №№ 1 и 2 разрешение е в противоречие с решение № 50173/13.10.2022г. по гр.д.№ 4674/2021г., III г.о., решение № 65/06.07.2018г. по т.д.№ 1556/2017г., решение № 28/05.04.2012г. по гр.д.№ 523/2011г., III г.о., решение № 261/12.07.2011г. по гр.д.№ 795/2010г., IV г.о., и решение № 38/2019г. по т.д.№ 1157/2018г., II т.о.

3. Допустимо ли е да се приеме сключването на споразумение след датата на договора за цесия между новия кредитор/цесионера/ и длъжника за уведомяване по смисъла на чл.99, ал.4 от ЗЗД?

4. Допустимо ли е знанието за извършената цесия от страна на длъжника да бъде извлечено от сключването на допълнителни споразумения/анекси между длъжника и новия кредитор след датата на сключване на договора за цесия?

5. Следва ли да се изпраща уведомление за извършена цесия преди предявяване на вземането, в случай, че към датата на предявяването му дружеството-цедент се е преобразувало чрез вливане в дружеството-цесионер?

По въпроси №№ 3, 4 и 5 касаторът се позовава на решение № 126/30.10.2020г. по т.д.№ 2042/2019г., II т.о.

6. Може ли да бъде определено като бъдещо вземането, което произтича от договор за встъпване в дълг по договор за банков кредит? По този въпрос касаторът намира противоречие с разясненията в ТР от 21.01.2022г. по тълк.д.№ 5/2019г. на ОСГТК на ВКС и решение № 378/30.12.2014г. по гр.д.№ 3020/2014г., IV г.о.

Въведено е основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК с доводи за липса на съдебна практика и за изменение на обществени отношения по следните въпроси:

7. Допустимо ли е съобщаването на извършено прехвърляне на вземания/цесия/ да бъде направено устно?

8. Може ли знанието за съобщаването на цесията да бъде извлечено от последващото сключване на анекси към договора между новия кредитор и длъжника?

С писмен отговор ответницата В. Г., чрез адв. Д. П. от САК, оспорва наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба на ищеца. Претендира за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за подаване на отговора.

Срещу въззивното решение е постъпила и насрещна касационна жалба от ответницата В. Г., чрез адв.Д. П. от САК. Искането е за отмяна на решението, евентуално за извършване на прихващане с насрещно вземане за недължимо платени суми по договора. Претендира за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА.

Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, намира следното:

Въззивната инстанция е сезирана с въззивна жалба на един от двамата ответници – В. Г., срещу първоинстанционното решение в частите, с които е осъдена да заплати, солидарно с другия ответник Б. Ф., произтичащото от сключения между„Юробанк И Еф Джи България“ АД и ответника Б. Ф., като кредитополучател, договор за потребителски кредит № HL35151/24.03.2008г. парично вземане за главница в размер на 23 286.32 шв.франка/ претендирано частично от вземане за главница в размер на 77 198.98 шв.франка/, ведно със законната лихва от подаване на ИМ на 22.08.2019г. до окончателното изплащане. С обжалваното решение, след частична отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части, искът по отношение на В.Г. е изцяло отхвърлен.

Въззивното решение е постановено при следната установена и неоспорена фактическа обстановка: С договор за цесия от 12.06.2008г. кредиторът „Юробанк и Еф Джи България“ АД е прехвърлило на „Бългериън ритейл сървисиз“ АД вземанията си по договори за кредит, между които и вземанията си по отношение на ответника Бл.Ф. по процесния договор за кредит № HL35151/24.03.2008г., след което между цесионера „Бългериън ритейл сървисиз“ АД и кредитополучателя Бл.Ф. са сключени две допълнителни споразумения към договора за кредит - от 25.06.2009г. и от 27.08.2009г.; С договор за встъпване в дълг от 29.12.2010г., сключен между В. Г., Б. Ф. и „Бългериън ритейл сървисиз“ АД, В. Г. е встъпила като солидарен длъжник по см. на чл.101 ЗЗД в задълженията на Б.Ф. по процесния договор, след което между същите три страни са сключени четири допълнителни споразумения към процесния договор за кредит – от 30.12.2010г. 30.09.2011г. 31.08.2012г. и 30.09.2013г.; С договор за цесия от 25.02.2015г. „Бългериън ритейл сървисиз“ АД е прехвърлило цедираните му с договора от 12.06.2008г.вземания обратно на „Юробанк България“ АД.

От правна страна въззивната инстанция е счела за неоснователен довода на В.Г. за нищожност на договора за встъпване в дълг, на осн. чл.22 ЗПК, приемайки, че процесният договор за кредит, обезпечен с ипотека, не попада в приложното поле на ЗПК. Относно поддържаните и пред въззивната инстанция оплаквания за липса на надлежно уведомяване за двата договора за цесия на кредитополучателя и на встъпилата в дълга му, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че цесията от 12.06.2008г. е съобщена на Б. Ф. с връчване на ИМ, към която е приложен договорът за цесия или – на 14.02.2020г., съответно е приел, че към момента на сключване на договора за встъпване в дълг цесията не е била съобщена на длъжника, поради което и договорът за встъпване в дълг е породил правни последици едва на 14.02.2020г. Същевременно, съставът на апелативния съд е констатирал, че към този момент/ 14.02.2020г./ „Бългериън ритейл сървисиз“ АД вече не е било носител на вземането, тъй като го е прехвърлило обратно на „Юробанк България“ АД с договора за цесия от 25.02.2015г., към който момент договорът за встъпване в дълг все още не е породил действие, поради което не е могло да бъде прехвърлено даденото от В. Г. обезпечение чрез встъпване в дълга на кредитополучателя. Приемайки условно, че „Бългериън ритейл сървисиз“ АД е имало бъдещо вземане към В.Г. на основание договора за встъпване в дълг, който е щял да породи правни последици в бъдеще, въззивният съд е посочил, че могат да се прехвърлят само съществуващи, но не бъдещи вземания, „особено при договори с продължително изпълнение, когато възникването на бъдещите вземания зависи от действията на трети лицеа и същите са поради това неопределяеми“. Направен е краен извод, че, придобивайки обратно вземанията си по отношение на Б. Ф. с договора за цесия от 25.02.2015г., банката не е получила и втори солидарен длъжник – В.Г., наред с главния.

Не следва да се допуска касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК- очевидна неправилност, тъй като касаторът не е обосновал приложното му поле. Не са изложени доводи, обосноваващи някоя от хипотезите на очевидна неправилност, която, изведена от практиката на касационния съд предпоставя обосноваване на порок, установим пряко и единствено от мотивите на обжалвания въззивен акт. Очевидна неправилност би била налице при прилагане от съда на отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията за касационно обжалване по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба.

Неоснователно е и искането за допускане на обжалване по въпроси № 1, № 2 и № 6, тъй като по тях не е обоснована общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото въпросите са твърде общо и хипотетично формулирани и не са пряко обуславящи крайния изход на спора.

Не е значим за изхода на спора и въпрос № 7. В касационната жалба не е развит касационен довод, че неправилно не е констатирано уведомлението по чл.99, ал.4 ЗЗД да е извършено устно.

Искането за допускане на обжалване по въпрос № 9 също е неоснователно, тъй като касаторът не е обосновал въведената допълнителана предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Наред с доводите за липса на съдебна практика по въпроса е следвало да бъдат въведени и доводи за непълнота, неяснота или противоречивост на законовата уредба, което именно налага създаване на съдебна практика.

Настоящият състав намира, че поставените материалноправни въпроси № 3, 4 и 5 за това как следва да се извърши уведомлението на длъжника за цесията на вземането по чл.99, ал.4 ЗЗД, са значими за крайния изход по делото в смисъла, изяснен с т.1 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото са обусловили извода за непораждане действие на договора за встъпване в дълг към момента на обратната цесия от 2015г. Ето защо тези въпроси следва да се обобщат и конкретизират така: Как следва да се извърши уведомлението на длъжника за цесията на вземането по чл.99, ал.4 ЗЗД? Касационната обжалване следва да се допусне на въведеното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК за преценка дали даденото разрешение е в съответствие с посоченото от касатора решение № 126/30.10.2020г. по т.д.№ 2042/2019г., II т.о. и цитираните в него решения, в т.ч. решение № 123/24.06.2009г. по т.д.№ 12/2009г., II т.о.

Подадената от В. Г. насрещна касационна жалба следва да се остави без разглеждане, като безпредметна, доколкото с въззивното решение е уважена подадената от нея въззивна жалба и искът против нея е изцяло отхвърлен.

Делото следва да бъде насрочено в открито заседание с призоваване на страните. На касатора следва да се укаже внасянето на дължимата държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: