Определение № 145 от 18.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4669/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Й. Б., против решение № 980 от 21.05.2014 г. по гр.д. № 3995/2013 г. на Софийски апелативен съд. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението като постановено в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: Налице ли е валидно учредено право на строеж без сключен договор и/или заповед по административен ред; При изрично оспорване на факта на приемане на окончателна цена на жилищата, разпределени от Общото събрание на Ж., длъжен ли е ищецът по отрицателен установителен иск да докаже наличието на правен интерес от водене на иска, като установи наличието на проведено събрание на Ж. и взето решение за приемане на окончателна цена на разпределените имоти, за да се ползва от материалната доказателствена сила на нотариалния акт, издаден по реда на чл. 35 ЗЖСК; При издаден нотариален акт по реда на чл. 35 ЗЖСК нужно ли е общото събрание на Ж. да е приело окончателна цена/ окончателно ценообразуване/ на всички разпределени имоти, след изчисляване на всички разходи по изграждане на сградата и въвеждането й в експлоатация; Може ли да се приеме от общото събрание на Ж. окончателна цена за груб строеж и при неразпределяне на всички имоти; При предявен отрицателен установителен иск длъжен ли е ответникът да оборва твърдяното от ищеца материално право или доказването на твърдяното материално право е в тежест на ищеца като елемент от правния му интерес да води този установителен иск. В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация изразяват становище, че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е оставено в сила решението на Софийски градски съд, постановено на 28.06.2013 г. по гр.д. № 17159/20`11 г., поправено с решение от 24.07.2013 г., с което е уважен предявеният от Е. Р. К. и Р. А. Ч. против Н. Й. Б. отрицателен установителен иск за собственост, като е прието за установено в отношенията между страните, че Н. Й. Б. не е собственик на следния недвижим имот: 12 945/20595 ид. части от апартамент № 31 с площ 153.25 кв.м, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. ”В”, ет.6 и 7, състоящ се от четири помещения, кухня, две бани- клозет, две предверия и два балкона. По делото е установено, че с постановление по изп.д. № 20088510401559 от 03.02.2009 г. на частен съдебен изпълнител М. П., е възложен на купувача А. З. Н. изнесения на публична продан недвижим имот, собственост на длъжника Столична община съгласно Акт за общинска собственост № 749 от 21.08.2000 г., представляващ 12 095/20 595 ид. части от парцели І, ІІ, ІІІ и ІV от кв. 133 д, м. ”К. село- Плавателен канал”, с обща площ 20 595 кв.м, които представляват част от парцел V /стар/. С нотариален акт № 65, т.ІІІ, дело № 450 от 25.05.2009 г. А. З. Н. дарил на Н. Й. Б. 95/ 20 595 ид. части от придобития на публичната продан недвижим имот, като в нотариалния акт изрично е посочено, че се даряват по силата на приращението и същите идеални части от построеното в имота. С нотариален акт № 68, т.ІІІ, дело № 453 от 25.05.2009 г. А. Н. продал на съсобственика си Н. Б. останалите в собственост на продавача 12 000/20 595 ид. части от парцели І, ІІ, ІІІ и ІV от кв. 133д по плана на [населено място], м. “К. село - Плавателен канал”, с обща площ 20 595 кв.м, като също е посочено, че продавачът продава по силата на приращението и същите идеални части от построеното в имота. Въззивният съд е приел, че сградата, в която се намира процесното жилище, е построена от Ж. “Б.” въз основа на отстъпено право на строеж. За да обоснове този извод съдът се е позовал на представеното като доказателство по делото решение на ИК на Общински народен съвет” Т.” от 30. 05.1989 г./ в мотивите неправилно е посочено 30.09.1989 г./, с което Ж. ”Б.” е определена за инвеститор на девет жилищни блока в западната част на парцел V в кв. 133 д, м.” К. село”, като е определена и сумата, която Ж. следва да внесе за правото на строеж, съгласно чл. 185, ал.2 З.. На 20.02.1990 г. тази сума е била внесена от Ж. “Б.”, на 21.06.1990 г. и на 18.07.1990 г. са издадени разрешения за строеж на блоковете, а на 29.06.1990 г. и на 02.08.1990 г. са издадени протоколи за определяне на строителна линия и ниво. Блоковете са били изградени в груб строеж до началото на 1994 г. Въз основа на така приетите за установени обстоятелства въззивният съд е направил извод, че презумпцията на чл. 92 ЗС е оборена. Към момента на възлагане на идеалните части от терена сградата не е била приращение към него, а самостоятелен обект на правото на собственост, поради което и купувачът от публичната продан не е придобил правото на собственост върху идеални части от нея и съответно извършените от него прехвърлителни сделки в полза на ответника Н. Б. не са произвели вещноправно действие и не легитимират ответника като собственик на посочените идеални части от процесния апартамент. Изложените от въззивния съд съображения за уважаване на предявения против Н. Б. отрицателен установителен иск за собственост определят като обуславящ изхода на спора поставеният с изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос за това дали е налице валидно учредено право на строеж без сключен договор и/или заповед по административен ред. За да обоснове твърдяното противоречие касаторът се позовава на съдебна практика - влезли в сила решения, постановени при действието на ГПК и ГПК- отм. по сходни казуси, в които е разискван въпросът за наличието на валидно учредено в полза на Ж. ”Б.” право на строеж за изграждане на жилищните блокове в парцел V в кв. 133 д по плана на м. ”К. село - плавателен канал” и при идентични доказателства – решението на ОНС “Т.” от 30.05.1989 г., е направен извод, че правото на строеж е винаги формална сделка и след като такъв договор за отстъпване на право на строеж от общината на Ж. “Б.” не е представен, то влиза в сила презумпцията на чл. 92 ЗС. Доколкото даденото от въззивния съд разрешение е в обратен смисъл, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1, т.2 ГПК. Водим от гореизложеното съдът