Определение № 1834 от 02.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 2115/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Нели карс“ ЕООД срещу решение № 291 от 12.07.2023 г. по т.д. № 223/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което след отмяна на решение № 46/07.02.2023 г., постановено по т. д. № 373/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, са отхвърлени предявените от „Нели карс“ ЕООД срещу ЗД „Бул инс“ АД искове по чл. 405 КЗ за сумата от 27 000 лева, претендирано обезщетение в размер на стойността на застрахованата вещ по застрахователен договор полица № Е22990001904/07.02.2022 г. със застрахован обект специализиран автомобил с марка „Пежо Боксер“ с регистрационен номер PB 7863 KC във връзка с ПТП, настъпило на 01.05.2022 г. на територията на Република Франция в [населено място] 38070 на [улица], ведно със законната лихва върху тази главница от датата, на която бъде представено на застрахователя удостоверение, от което да е видно, че регистрацията на автомобила е прекратена поради настъпила тотална щета, до окончателното изплащане, и за сумата 1 000 лева, представляваща претендирано обезщетение за транспортни разходи за репатрирането до Република България на застрахованото аварирало превозно средство, ведно със законната лихва върху тази главница от датата на подаване на исковата молба - 29.06.2022 г., до окончателното изплащане, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд се е произнесъл извън предмета на делото и по незаявено възражение от ответника. Сочи, че ответникът нито пред първата, нито пред въззивната инстанция е поддържал, че водачът на застрахования автомобил е бил длъжен да извърши „допълнителни укрепителни дейности“, нито пък в какво точно следва да се изразяват тези дейности. Изтъква, че дори въззивният съд сам да е достигнал до извод, че е било дължимо някакво поведение от водача на застрахования автомобил, е следвало да допълни доклада по делото и да даде указания на страните в тази насока, а не за първи път с въззивното решение да посочи на страните тези според него релевантни факти и да основе решението си на тях, по който начин е лишил страните от защита, включително от възможност да сочат доказателства за същите обстоятелства. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички събрани по делото доказателства, като само е изброил какви доказателства са събрани, без да извърши анализ на същите. Излага, че в нарушение на процесуалния закон съдът е приел за доказан факт, за който не са събирани никакви доказателства от страните по делото – за дължими допълнителни укрепителни дейности. Допълва, че последният извод на съда изисква специални знания, но съдът не е назначил експертиза при задължение да стори това. Оспорва решението като необосновано, като сочи, че от събраните по делото доказателства при изискуемото пълно и главно доказване се установява настъпил застрахователен риск, както и размерът на вредата и извършените разходи за репатриране на увредения автомобил, и необосновано исковете са отхвърлени с мотиви, че е налице изключен риск. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което исковете да бъдат уважени, както и да му бъдат присъдени разноски за всички инстанции.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Следва ли при постановяване на своето решение въззивният съд да обсъди и се съобрази с всички доводи на страните, както и с всички събрани по делото доказателства, свързани с тези доводи, относими към правнорелевантните факти? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с практиката на ВКС по решение № 27 от 28.06.2017 г. по т. д. № 2430 / 2015 г. по описа на ВКС, ТК, I TO, решение № 43 от 11.06.2021 г. по гр. д. № 1772 / 2020 г. по описа на ВКС, ГК, I ГO, решение № 10/01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. по описа на ВКС, ГК, I ГO, решение № 265/10.09.2012 г. по гр. д. № 703/2011 г. на ВКС, по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 127/05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 92/06.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I TO, решение № 115/30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. по описа на ВКС, ТК, II TO, решение № 310/04.11.2014 г. по гр. д. № 795/2014 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и определение № 458 от 22.05.2018 г. по гр. д. № 930/2018 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО.

2. Задължена ли е въззивната инстанция да направи самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, и да изложи собствени мотиви по съществото на спора? Твърди противоречие на произнасянето на въззивния съд по въпроса на практиката по т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 210 от 20.11.2020 г. по гр. д. № 3846 / 2019 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и решение № 43 от 11.06.2021 г. по гр. д. № 1772 / 2020 г. по описа на ВКС, ГК, I ГО.

3. В случаите, когато няма наведени конкретни възражения в депозираната по делото въззивна жалба по отношение на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалноправни норми или по отношение пороци по правилността на решението, следва ли въззивният съд да извършва цялостна проверка на правилността на решението и да се произнася по обстоятелства, за които няма въведени възражения? Сочи постановяване на съдебния акт в противоречие с практиката на ВКС по решение № 48/12.06.2017 г. по т.д. 408/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II TO, и решение № 670/27.12.2010 г. по гр.д. 1728 /2009 г. по описа на ВКС, ГК, III ГO.

4. Може ли въззивният съд да се произнася в решението си по обстоятелства, които страните не са въвели като предмет на техните искания и възражения, както и може ли въззивният съд да излиза извън пределите на спора по делото, така, както същите са били очертани от страните посредством техните твърдения и възражения? Твърди произнасяне в противоречие с практиката по решение 96/05.08.2016 г. по т.д. 907/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II TO, и решение 1905/01.02.2002 г. по гр.д. № 1596/2004 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО.

5. Предвид задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, при общо формулирани възражения, длъжен ли е съдът да изиска от страните да изложат конкретни факти, от които произтича съответното възражение, за да се изясни предмета на доказване и длъжен ли е въззивният съд да включи в доклада по делото факт, който не е част от доклада на първоинстанционния съд и за който до етапа на въззивното производство страните не са имали знанието, че същият е част от предмета на доказване? Сочи произнасяне в противоречие с решение № 32/10.03.2016 г. по гр.д. 4741/2015 г. по описа на ВКС, ГК, II ГО, решение № 54 от 25.03.2014г. по гр.д. № 3066/13 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 124/30.09.2019 г. по гр. д. 3824/2018 г. по описа на ВКС, ГК, I ГО, и решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр.д. 5488/ 2013 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО.

6. Следва ли съдът служебно да назначи експертиза, която да отговори на въпроси, имащи основополагащо значение за крайния извод на съда, когато за отговор на същите са необходими специални знания от науката, с каквито съдът не разполага? Сочи постановяване на обжалвания акт в противоречие с практиката по решение № 59/24.04.2020 г. по гр.д. 3624/2019 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и решение № 346/19.02.2018 г. по гр.д. 619/2017 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО.

7. Може ли съдът да основава решението си върху правна последица, чийто юридически факт не е бил доказан съгласно разпределената доказателствена тежест? Твърди произнасяне по въпроса в противоречие с практиката на ВКС по решение № 16/09.03.2016 г. по гр.д. 6670/2014 г. на ВКС и решение № 197/10.05.2011 г. по гр.д. 430/2010 г. на ВКС.

Моли касационно обжалване да бъде допуснато по формулираните въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Излага доводи, че решението е очевидно неправилно, с което обосновава искането си да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.

Ответникът по касация, ЗД „Бул инс“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на въззивното решение. Изтъква, че предмет на договора за застраховка „Автокаско“ са конкретните, описани в договора, рискове, а не всяко увреждане на застрахованото имущество. Сочи, че в тежест за ищеца е да докаже настъпването на застрахования риск, като поддържа, че в конкретния спор ищецът не е провел пълно доказване на този релевантен за делото факт. Изтъква, че в ОУ към процесния договор за застраховка – т.1.4.2. от р. III, изрично е посочено, че застрахователят не покрива риска самопотегляне на паркирало СПС без водач, какъвто е процесния случай. Излага доводи за недоказаност на описания с исковата молба механизъм на ПТП, като сочи в тази насока да са събрани единствено едностранно подписан протокол от ищеца и АТЕ, експертът по която е преразказал исковата молба и изрично е посочил, че основава изводите си на описаните в последната факти. По тези доводи моли да не бъде допуснато касационно обжалване, а ако касационно обжалване бъде допуснато, то обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира присъждането на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че изложените в исковата молба твърдения, че между страните на 07.02.2022 г. е сключен договор за застраховка имущество, обективиран в застрахователна полица №Е22990001904/07.02.2022 г., с покритие от 15.02.2022 г. до 14.02.2023 г. и обект собствен на ищеца специализиран автомобил марка „Пежо Боксер“ с рег. № PB 7863 KC, при застрахователна сума в размер на 28 000 лева, съобразно приложимите към договора Общи условия, се доказват и не се оспорват от ответника.

Счел е, че описаният в исковата молба механизъм на ПТП се доказва от събраните по делото гласни доказателства при разпита на свидетеля Х. и от заключението на събраната АТЕ, а именно: че на 01.05.2022 г. застрахованият автомобил се намирал на територията на Република Франция в [населено място] 38070 на [улица], откъдето трябвало да натовари на платформа лек автомобил, който да бъде превозен до Република България; мястото, на което трябвало да се осъществи натоварването, било под наклон, поради което водачът П. Х. задействал ръчната спирачка и изключил двигателя, след което с дистанционно управление стартирал лебедката на автомобила, чрез която лекият автомобил да се позиционира върху платформата; в момента, в който лекият автомобил достигнал средата на платформата, специалният започнал да се движи надолу по наклона на улицата и достигнал до ограда с колони, висока около 50 см., в която се блъснал; част от оградата била унищожена, а една от колоните – съборена; при сблъсъка натовареният автомобил ударил специалния отзад, вследствие на което били причинени значителни повреди в предна и задна част на застрахованото МПС; за случилото се водачът на застрахования автомобил и собствениците на оградата съставили двустранен констативен протокол, като бил направен и снимков материал; с помощта на репатрак авариралият автомобил бил откаран до стопанисван от „Нели карс“ ЕООД паркинг, находящ се в селище Шаво Г., Франция, на около 60 км. от мястото на произшествието; след двуседмичен престой на паркинга, с помощта на автовоз застрахованата вещ била транспортирана до Република България.

Въззивният съд е приел за доказани от представените по делото писмени доказателства и съдържащите се в исковата молба твърдения, че на 04.05.2022 г. ищецът подал до застрахователя уведомление за настъпилото застрахователно събитие, въз основа на което била образувана щета № [ЕГН]; след завеждане на преписката от страна на служители на ответника бил извършен оглед на автомобила -на външните му детайли, резултатите от който били обективирани в опис - заключение на констатираните щети от дата 20.05.2022 г.; установени били около 45 бр. увредени части и детайли, подробно описани в исковата молба; предвиден бил и втори оглед на ходовата част и вътрешните части на автомобила, но такъв не бил осъществен; с писмо с изх. № ОК - 322965/18.05.2022 г. застрахователят информирал ищеца, че отказва да изплати обезщетение за настъпилите вреди с довода, че случаят попадал в обхвата на изключените рискове съгласно Общите условия на сключената застраховка „Автокаско“, тъй като касаел хипотеза при „самопотегляне на паркирано ППС без водач, настъпило поради възникнала техническа неизправност и/или несъобразяване с особеностите на релефа, пътя, пътните съоръжения или крайпътните обекти“; на 26.05.2022 г. представител на ищеца подал заявление пред застрахователя за преразглеждане на становището му, по което бил получен отговор за потвърждение на отказа.

Посочил е, че в отговора на исковата молба и допълнителния отговор на допълнителната искова молба ответникът е направил възражение, че въпреки настъпилите вреди и наличието на валидно застрахователно правоотношение, не дължи заплащане на застрахователно обезщетение, тъй като е налице хипотеза, която изключва отговорността на застрахователя, като се е позовавал на т. 1.4.2. от Общите условия.

Счел е възражението за основателно. Приел е, че съгласно т. 1.4.2. от Общите условия, не са покрити рискове, загуби или повреди на СПС при самопотегляне на паркирано СПС без водач, настъпило поради възникнала техническа неизправност и/или несъобразяване с особеностите на релефа и пътя. Подчертал е, че няма спор, че процесният автомобил е бил паркиран за извършване на товарни дейности на улица с наклон, като водачът не е бил в него, а в МПС, което е трябвало да бъде натоварено, както и че автомобилът е потеглил без воля и действие на водача в тази насока, въз основа на което е обобщил, че е налице самопотегляне. Посочил е, че по делото няма осъществено пълно и главно доказване на техническа неизправност, но е приел, че е налице несъобразяване с особеностите на релефа и пътя. Изтъкнал е, че след като има паркиране на наклон, водачът е бил длъжен да активира ръчната спирачка, да изключи двигателя и да постави колата на скорост, което е счел, че показанията на разпитания свидетел установяват да е сторено. Подчертал е, че по делото няма доказателства за възможността колата да потегли при включена моторна спирачка (на скорост) или за повреда на скоростната кутия. Счел е, че несъобразяването представлява непредприемането на допълнителни укрепителни дейности по отношение на процесния автомобил, след като паркирането е станало под наклон и то за товарна дейност на вещ със значително тегло.

По тези доводи е приел, че е налице хипотеза по т. 1.4.2. от Общите условия, която изключва ангажирането на отговорността на застрахователя за причинените вреди, на което основание предявените искове следва да бъдат отхвърлени.

По тези мотиви е отменил първоинстанционното решение и постановил друго, с което е отхвърлил исковете по чл. 405 КЗ като неоснователни.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от Върховния касационен съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставените от касатора първи два процесуални въпроса касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и да извърши анализ на относимите към тях и събрани по надлежния процесуален ред доказателства поотделно и в тяхната съвкупност.

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР №1 от 09.12.2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор и в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, включително сочените от касатора. Възприето е, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по тези въпроси. Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявените искове за неоснователни, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Поставените от касатора трети и четвърти процесуални въпроси касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото при условията на ограничен въззив и с оглед установения в процесуалния закон принцип на диспозитивното начало. При съобразяване разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС могат да бъдат обобщени и уточнени в един въпрос: „Ограничен ли е въззивният съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания и включените в предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните?“

Отговор на гореизведения въпрос е даден със задължителното за съдилищата ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно дадените разяснения с т. 1 от тълкувателния акт процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. При съобразяване постановките по Тълкувателно решение № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че ограничението на дължимата от въззивния съд проверка правилността на обжалваното първоинстанционно решение от заявените в жалбата оплаквания, не обхваща нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок и без да е било изрично заявено като касационно основание, аргументирано с разпоредбата на чл. 5 ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Подчертано е, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.

Отговор на въпроса е даден и с цитираните от касатора постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 48/12.06.2017 г. по т.д. 408/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II TO, решение № 670/27.12.2010 г. по гр.д. 1728 /2009 г. по описа на ВКС, ГК, III ГO, и решение 96/05.08.2016 г. по т.д. 907/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II TO, както и със служебно известните на настоящия състав на съда решение № 65/30.07.2014 г. по т.д. 1656/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II TO, и решение № 50028/13.12.2023 г. по т.д. 2610/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II TO, с които се приема, че правомощията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора са ограничени от разпоредбата на чл. 269 ГПК, която го задължава да се произнесе по основателността на иска и по правилността на обжалваното пред него първоинстанционно решение само въз основа на оплакванията и доводите, заявени във въззивните жалби на страните. Когато във въззивната жалба не са посочени конкретни оплаквания срещу правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд може да установи различна фактическа обстановка и въз основа на нея да пререши спора само в случаите, когато е длъжен да действа служебно. Когато няма такова задължение, той е ограничен от заявеното в жалбата съгласно изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК. При проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд не е ограничен при произнасянето си от посоченото в жалбата само в случаите, когато следва да бъде приложена императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване не е въведено като основание за обжалване, и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото. Посочено е, че въззивният съд не може да постанови решението си въз основа на невъведени от страните възражения, факти и обстоятелства, по които не са събирани доказателства и страните не са имали възможност да изградят защитната си позиция.

С решение № 426/20.01. 2014 г. по гр. д. № 3209/2013 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, е прието аналогично разрешение, като е посочено, че въззивното обжалване е ограничено от рамките на фактическата страна на спора - правнорелеватните факти, посочени своевременно от страните по делото и произнасянето на въззивният съд въз основа на фактически обстоятелства, които са извън спорния предмет, води до неправилност на неговото решение. Позоваването от страна на съда на факти, които не са предмет на спора, е съществено нарушение на съдопроизводствените правила - принципа на диспозитивното начало, установен в чл. 6, ал. 2 ГПК.

В този смисъл е произнасянето и по въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, с решение № 477/23.01.2013 г. по гр.д. 1648/2011 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, като е прието, че съдът не може по своя преценка да променя заявените от страните по съответния процесуален ред обстоятелства, факти и петитум, а е длъжен да вземе решението си при съобразяване с онези от тях, които са поддържани от страните. Подчертано е, че това се отнася и до въззивната инстанция, която, освен това, не може да се произнася и по невъведени в жалбата оплаквания за неправилност, нито по доводи, по които не е предоставила възможност на страните да изразят становищата си, както и че въззивният съд не е ограничен от оплакванията в жалбата досежно правилността на обжалвания съдебен акт, само досежно правилното приложение на императивните материалноправни норми и за правната квалификация на спора. Посочено е, че ако съдът в решението по същество прецени осъществяването на факт, който не е бил спорен между страните и те в условията на състезателност не са изразили становище по него, съответно не са направили и доказателствените си искания, ще допусне нарушение на чл. 6, ал. 2 ГПК.

Аналогично е разрешението, дадено с решение № 264/21.03.2017 г. по гр.д. 2060/2016 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, с което е прието, че при разглеждането на спора съдът е обвързан от посочените от страните факти, твърдения и правни доводи и трябва да се произнесе само в очертаните от тях рамки, като не може да се произнася по такива, които не са въведени от страните в производството по определения ред. Подчертано е, че това е общото правило, като по отношение на въззивния съд следва да бъдат съобразени и ограниченията, въведени с изричната разпоредба на чл. 269 ГПК.

Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение и твърденията на касатора за произнасяне от въззивния съд по невъведени от страните фактически твърдения, доводи и възражения, както и при липса на съответно оплакване в сезиралата го въззивна жалба, намира, че решението следва да бъде допуснато до касация при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието му с формираната практика на ВКС.

Отговорите на поставените от касатора пети, шести и седми въпроси, включително преценката за относимостта на въпросите към правилното решаване на спора, са предпоставени от отговора, който ще бъде даден с решението на обобщения и преформулиран въпрос, по който по горните доводи на съда ще бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, поради което по същите не следва да бъде допуснато касационно обжалване с настоящото определение.

Изводът за допускане на касационно обжалване по преформулирания въпрос изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение