Определение № 491 от 03.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3532/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. С. Т., С. Г. С. и П. Д. С., всички действащи чрез адвокат Г. Г. от АК - Ямбол, срещу въззивно решение № 100 от 24.06.2025 година, постановено по въззивно гражданско дело № 364/2024 г. по описа на Окръжен съд – Ямбол.

С обжалваното въззивно решение състав на Ямболския окръжен съд е потвърдил решение № 423/26.07.2024 г., постановено по гр. д. № 715/2023 г., с което на основание чл. 26, ал. 2, предл. последно ЗЗД е прогласена нищожността на договор за дарение на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт № *, том *, рег. № *, нот. дело № *от 18.01.2023 г. на нотариус Д. Л., с който С. Г. С. и П. Д. С. даряват на Т. С. Т. 21/252 идеални части от съсобствени недвижими имоти, находящи се в неурбанизирана територия на [населено място], общ. С., обл. Ямбол, и е допуснато ищцата Д. К. Р. на основание чл. 33, ал. 2 от ЗС да изкупи 149/252 идеални части от правото на собственост върху тези недвижими имоти, подробно описани в решението за сумата от 11 000 лв.

С въззивния си акт съдът е отменил решение № 423/26.07.2024 г., постановено по гр. д. № 715/2023 г. само в частта му, в която е отхвърлен предявения на основание чл. 33, ал. 2 ЗС иск на Д. К. Р. за изкупуване на разликата от 149/252 идеални части до 170/252 идеални части от процесните недвижими имоти и вместо него е допуснал Д. К. Р. да изкупи на основание чл. 33, ал. 2 от ЗС още 21/252 идеални части от правото на собственост върху описаните в съдебното решение имоти при цена 661.23 лв.

Касаторите, действащи чрез своя процесуален представител адвокат Г. Г., твърдят, че обжалваното въззивно решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, поради допуснати при постановяването му нарушения на материалния закон - ЗС и ЗЗД и допуснати при разглеждане на делото и постановяване на решението съществени нарушения на съдопроизводствени правила. По подробно изложени в касационната жалба съображения молят за отмяна на атакуваното въззивно решение.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите изразяват становище, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуално правни въпроси в противоречие със съдебната практика на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставят следните въпроси:

1. Допустимо ли е при липса на обратно писмо и начало на писмено доказателство на декларацията, изготвена по реда на чл. Зв ЗСЗПП, приложена към нотариалното дело, да се придава значение като „начало на писмено доказателство?

Твърди се противоречие с решение № 544/06.01.2011 г. по гр.д. № 1053/2010 г., IV г.о. на ВКС.

2. Грешното комплектоване на нотариално дело отразява ли се на действителната воля на страните, обективирана в нотариален акт, както и на действително платената и декларирана в нотариалния акт продажна цена, заплатена по банков път? Декларацията, изготвена по реда на чл. 3в ЗСЗПП, определяща ли е за цената или действително извършеното плащане, което е посочено в нотариалния акт, както и в приложеното и неоспорено платежно нареждане за банков превод на договорената сума от 60 000 лв. по сметка на продавачите?

Твърди се противоречие с решение № 385/11.08.2010 г. по гр. д. № 59/2009 г., I г.о. на ВКС.

3. Допустимо ли е съдът да приеме, че представен по делото документ е неистински, без същият да е оспорен от страните в процеса?

Поставя се и група от процесуалноправни въпроси, по които касаторите твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС или по които няма практика, а именно:

4. Допустими ли са свидетелски показания по реда на чл. 165, ал.2 ГПК на нотариус, изповядал атакувана сделка за покупко-продажба на недвижими имоти, досежно причината в изпратените по реда на чл.192 от ГПК копия от нотариални дела да се съдържат документи, различни от изпратените по други граждански дела между същите страни и за същите имоти, както и за изясняване на фактите по нотариалното удостоверяване относно договорената продажна цена?

5. Допустимо ли е със свидетелски показания на лице, което не е участник по сделката, а е трето лице по спора, да се установява симулация при липса на „обратно писмо“ или „начало на писмено доказателство“?

Твърди се още, че решението е и очевидно неправилно.

Постъпил е отговор на касационната жалба от насрещната страна, действаща чрез адвокат П. Г., в който се изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски в производството.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С постановения от него съдебен акт въззивният съд, след като е очертал предмета на делото и предмета на въззивното обжалване, е приел, че предявеният от ищцата Д. К. пред ЯРС иск е с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 5, във вр. с чл. 17, ал. 1 от ЗЗД, съединен с иск с правно основание в чл. 33, ал. 2 от ЗС.

Въззивният съд е установил, че на 18.01.2023 г. с нот. акт № *, том *, дело № * г. ответниците С. Г. С. и П. Д. С. са дарили на ответника Т. С. Т. 21/252 ид.ч. от пет поземлени имота в землището на [населено място], с данъчната оценка на даряваните ид.части от недвижимите имоти в размер 661.23 лв., а с последващ нотариален акт № *, том*, дело № * г., същите са продали на Т. С. Т. 149/252 ид. части от същите съсобствени недвижими имоти за посочена в акта сума от 60 000 лв.

Съдът е посочил, че ищцата има правен интерес от предявяване на исковете, тъй като притежава идеални части от тези имоти, и тъй като не е страна по посочените сделки, за нея е налице възможността да установява недействителността на сделката дарение с косвени доказателства, тъй като същата не би могла да притежава обратно писмо, което е писменото доказателство или друго начално писмено доказателство, установяващо симулативност на сделката дарение.

Според въззивния съд ищцата Р. е успяла да установи симулативност на сделката дарение, както и действителната воля на страните по тази сделка, а именно, че се касае за покупко-продажба. Съдът се е позовал на изисканите от нотариус Д. Л. и приложени две нотариални дела, съставени по двете сделки дарение и покупко-продажба, като е посочил, че при първото представяне на нот. дело № * г. относно сделката дарение, в същото се съдържа декларация по чл. 3в, ал.1 и ал. 3 от ЗСПЗЗ от надарения Т. С. Т., в която е декларирал, че паричните средства за сделката покупко-продажба на земеделска земя в землището на [населено място] имат произход от разпределение на дивиденти, както и декларация по чл. 66, ал. 2 от ЗМИП за това, че за покупка на земеделска земя в землището на [населено място] в размер 60 000 лв. средствата имат същия произход. Съдът е констатирал, че по нот. дело № * г. относно продажбата на петте поземлени имота са приложени декларации от купувача Т. С. Т. - по чл. 3в, ал. 1 и ал. 3 от ЗСПЗЗ относно това, че паричните средства за покупко-продажбата на правото на собственост са 11 000 лв. и имат произход разпределение на дивиденти от търговско дружество.

Въззивният съд е отбелязал, че при второто изискване и представяне на същите нотариални дела, по нот. дело № * г. за дарение е приложена декларация по чл. 3в, ал. 1 и ал. 3 от ЗСПЗЗ от Т. С. Т. за това, че се касае за дарение на ид.част от земеделска земя, а по нот.дело № * г. за продажбата на частта от недвижими имоти е приложена декларация от Т. С. Т. по чл. 66 ал. 2 от ЗМИП относно покупка на земеделска земя в землището на [населено място] в размер на 60 000 лв. с произход на средствата разпределение на дивиденти, като няма декларация по чл. 3в, ал. 1 и ал. 3 от ЗСПЗЗ.

Въззивният съд е приел, че нотариалните дела са преписки, съдържащи писмените документи по съответната сделка и същите представляват писмени доказателства, като съдържанието и подредбата им не се нуждаят от обяснение със свидетелски показания.

Съдът е обсъдил събраните по делото гласни доказателства като е стигнал до извода, че същите водят до извода за симулативност на сделката дарение. Посочил е, че свидетелят М. Г. е юрист и е запознат със собствеността върху процесните земеделски земи, тъй като е работил по документите за собственост върху друг имот на Д. Р. в [населено място]; впоследствие разбрал, че наследниците на дядо М. Г., чийто наследник е и ищцата Р., притежават и земеделски земи; в края на 2022 г. станало ясно, че земите били изкупени от човек на име С. и тогава свид. Г. направил справки за имотите в имотния регистър, видял сделките и казал на Д., че трябва да се развалят; след това му се обадил човек на име Г. С. - син на С. С., обяснил, че те са хората купили земите и се обаждал с предложение да им дадат земите под аренда; Г. С. казал, че продали тази земя, защото нотариусът направил грешка и трябвало да си защитят инвестициите. Посочени са и показанията на М. Р. – съпруг на ищцата, който заявил пред съда, че никой не е търсил Д. да й предлага земя, нито тя е получавала рента, а разбрала, че земята е дадена под наем на С..

Въз основа на тези доказателства, които съдът е приел за допустими и макар косвени, същият е достигнал до извод, че при тяхната съвкупност следва да се приеме за доказано, че сделката дарение съобразно чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД е нищожна като симулативен договор; не произвежда никакви правни действия; страните по същата нямат воля да бъдат обвързани по начина, по който постановява този договор; налице е относителна симулация, тъй като страните по сделката дарение все пак имат волята да бъдат обвързани, но не по този начин - дарение, а по различен - в случая с покупко-продажба.

Съдът е коментирал, че двете сделки дарение на една идеална част и последваща покупко-продажба на друга идеална част от същите имоти, са сключени на една и съща дата - 18.01.2023 г. като първоначално представените от нотариуса две нотариални дела и съдържащите се в тях декларации са реално изготвените и сочат, че не е било налице покупко-продажба, а дарение, тъй като надареният е представил при сделката дарение декларация за произход на средства от 60 000 лв. и в същото време по сделката покупко-продажба е представена декларация за произход на средствата за тази покупко-продажба в размер 11 000 лв.

Съдът е обсъдил и приетата по делото съдебно-техническа експертиза за това, че ръкописните текстове и подпис в декларация по чл. 3в, ал. 1 и ал. 3 от ЗСПЗЗ, приложена към нотариално дело № *, нотариален акт за дарение на недвижим имот № *, том *, рег.№ */18.01.2023 г. по описа на нотариус Д. Л., в което е декларирано, че е осъществено дарение и подписът за „ДАРЕН“ в нотариален акт за дарение на идеални части от недвижими имоти № *, том *, рег. № ***/18.01.2023 г., са изпълнение с две различни химикални пасти и е направил извод за съставяне и подписване на декларацията и нотариалният акт в различен момент – т .е. приел е, че декларацията е съставена за целта на настоящото съдебно производство.

В обобщение, въззивният съд е счел, че действителната воля на страните по дарението е била те да се обвържат по възмезден начин, а крайната цел на дарението е била да бъде избегнато правото на изкупуване от другия съсобственик на имота, както и че при установената привидност на сделката дарение, последвалата сделка покупко-продажба вече не е осъществена от лица, които са съсобственици - ответникът Т. е трето на съсобствеността лице.

Въззивният съд е приел, че за съсобственика Д. Р. е възникнало субективното потестативно право да изкупи както продадените по нот. акт № *, том*, рег. № *, дело № *от 18.01.2023 г. 149/252 идеални части от правото на собственост върху недвижимите имоти, така и привидно дарените 21/252 идеални части от тези имоти.

Относно цената, при която следва да бъде извършено изкупуването, въззивният съд е счел, че същата следва да е за сумата 11 000 лв., а не за сумата 60 000 лв. Съдът се е позовал на решение № 144 от 01.12.1955 г. по ч. гр. д. № 100/55 г. на ВС, ОСГК, в което е прието, че изкупвачът дължи действително уговорената, а не посочената в нотариалния акт цена, дори когато посочената в акта цена е по-ниска от действителната /в случая е по-висока/. Според въззивния съд действителната цена е 11 000 лв. Съдът се е обосновал с това, че в делото е налична декларация от купувача Т. за произход на сумата 11 000 лв. за покупката; че преводно нареждане от Т. на С. за 60 000 лв. не се съдържа в нотариалното дело за тази сделка; че в нотариалния акт за покупко-продажбата е посочено, че данъчната оценка на продаваните идеални части е в размер 4 691,61 лв., а съгласно заключението на изслушаната съдебно-техническа експертиза пазарната стойност на 170/252 ид. части от имотите възлиза на 12 115 лв.

Въззивният съд отделно е посочил, че при наличие на сключен договор за аренда върху продадените един месец по-късно имоти, няма логика същите да бъдат продадени с тази тежест за близо 6 пъти по-висока цена от пазарната към този момент, имайки предвид и срока, за който е сключен договорът за аренда на 22.12.2022 г. - 30 години, считано от 01.10.2032 г. - т.е. купувачът заплаща 6 пъти по-висока цена от пазарната за обременени до 2062 г. с договор за аренда имоти. Според въззивния съд липсата на правна и житейска логика на това действие е в подкрепа на извода на съда, че за действителна пазарна стойност на продадената част от имотите следва да се приеме сумата 11 000 лв. и за тази сума следва да бъде постановено правото на Д. Р. да изкупи 149/252 идеални части от правото на собственост върху недвижимите имоти. Относно цената, която следва да заплати ищцата при изкупуване на останалите 21/252 идеални части от тези имоти, съдът е приел, че това следва да бъде данъчната им оценка в размер на 661.23 лв. като се е позовал на решение № 190/5.12.2013 г. по гр.д.№ 3440/2013 г., I г.о. ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК.

С оглед така изложените съображения въззивният съд е постановил обжалваното в настоящото касационно производство решение.

По допускане на обжалваното въззивно решение на касационно обжалване настоящата касационна инстанция съобрази следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/.

В случая въпрос първи и пети от изложението на касаторите са поставени в контекста на становището им, че свидетелските показания, на част от които съдът се позовава, за да направи своя извод за относителна симулация на процесния договор за дарение, са недопустими поради липса на обратно писмо, респ. – липса на начало на писмено доказателство. По този начин възприет, въпросът обосновава общата предпоставка за допускане на въззивното решение на касационен контрол, но не и специалната предпоставка, визирана в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По така поставения въпрос съдебната практика е непротиворечива. Съгласно разпоредбата на чл. 165, ал. 2 ГПК, когато една от страните по сделката се домогва да докаже, че изразеното в договора съгласие е привидно, свидетелски показания се допускат само при наличието на писмени доказателства, изходящи от другата страна или удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението й, че съгласието е привидно. Изискването за начало на писмено доказателство важи за страните по сделката, както и за техните частни и универсални правоприемници.

Това ограничение не се отнася за третите лица, тъй като същите не биха могли да се снабдят с обратно писмо или с начало на писмено доказателство. Ищцата Д. Р. е трето лице по отношение на сключения между ответниците договор дарение, поради което тя разполага с възможността да използва всички доказателствени средства, за да установи твърдяната относителна симулация, включително да се позове на показания на свидетели.

В случаите, когато трето на сделката лице, което има правен интерес от оспорването, твърди, че страните по сключен договор за дарение са прикрили действително постигнатото между тях съглашение за продажба с привидно такова, съдът следва да обсъди всички писмени и гласни доказателства, относими към установяване на твърдяната симулация. Ако въз основа на тях съдът установи,че страните не са имали воля да бъдат обвързани така, както постановява сключеният помежду им договор, той е длъжен да установи действителните отношения на страните и ако е налице действителна прикрита сделка – да я разкрие /ТР №35/1966 г.на ОСГК/. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. В тази насока - решение N 190 от 05.12.2013 година по гр. д. № 3440/2013 г., І г. о. на ВКС; решение № 48 от 10.06.2021 год. по гр. д. № 3001/2020 год., II г.о. на ВКС; решение № 50181 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3731/2021 г., III г. о. на ВКС; решение № 50107 от 11.08.2023 год. по гр. дело № 3385/2022 год., IV г. .о. на ВКС; решение № 5 от 07.01.2026 г. по гр. дело № 3816/2024 г., III г. о. на ВКС.

Обжалваното съдебно решение не е в противоречие с цитираното от касаторите решение № 544/06.01.2011 г. по гр. д. № 1053/2010 г., IV г.о. на ВКС, тъй като по това дело страните в производството са били и страни по оспорваната сделка, а в настоящия случай ищцата се явява трето по отношение на сделките лице.

Част от втория въпрос и част от четвъртия въпрос на касаторите по същество са привързани към доводите им за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства. Следва да се отбележи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в случая въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи, като е изложил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения – включително и относно възражението им за вероятно грешното комплектоване на изпратените от нотариуса нотариални дела. Въззивният съд е действал в съответствие с възприетото в решение № 31/09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на III г.о. на ВКС правно разрешение по въпроса за тежестта и значението, което могат да придобият няколко косвени доказателствени средства, които разгледани в тяхната съвкупност и последователност биха могли да обосноват извод, че към момента на сключване на договора за дарение страните не са целели настъпването на правните последици на безвъзмезден договор, а са желаели да прикрият продажба.

Част от въпрос две, макар и некоректно зададен, се отнася до това възможно ли е и с какви доказателствени средства да се оспорва вписаната в нотариалния акт продажна цена.

Както е прието в решение № 38 от 19.05.2017 година по гр. д. № 3438 по описа за 2016 г., II г. о. на ВКС, в случаите, в които трето лице, което не е страна в нотариалното производство по сключване на договор в нотариална форма излага /при наличие на правен интерес/ твърдения за относителна симулативност на обективираните в нотариалния акт волеизявления на страните по договора досежно уговорената между тях цена, се касае до въвеждане на твърдение за факт с правно значение, а не за оспорване истинността на нотариалния акт като официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 193 ГПК /тъй като не се твърди, че страните по договора са направили пред нотариуса изявления, различни от отразените/, нито за опровергаване съдържанието на официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 162, ал.1, т. 2 ГПК /тъй като ограничението касае само лицата, направили отразеното в официалния документ волеизявление/. За установяването на такъв факт с правно значение са допустими всички доказателствени средства.

Не налице противоречие с цитираното от касаторите решение № 385/11.08.2010 г. по гр. д. № 59/2009 г., I г.о. на ВКС, тъй като разглежданият в това производство иск е бил за обявяване на нищожен договор за дарение поради заобикаляне на закона и въпросът за изкупната цена не е бил обсъждан.

Третият въпрос е с неясно съдържание и същият съдържа твърдение, че въззивният съд е приел, че представен по делото документ е неистински, без същият да е оспорен от страните в процеса. В обжалваното въззивно съдебно решение извод за неистинност на представен документ няма. Касационната инстанция няма право да търси какъв смисъл влагат касаторите в този въпрос, но все пак за пълнота на изложението следва да се отбележи, че ако касаторите имат предвид изследваната в съдебно-техническата експертиза декларация, подписана от ответника Т., какъвто довод е наведен в изложението, то въззивният съд не е приел същата за неистински документ, а за такъв, съставен в по-късно време.

Твърденията в изложението за очевидна неправилност на решението в случая не могат да обосноват извод, че въззивното решение е очевидно неправилно. Настоящият състав намира, че въззивното решение не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.

Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението.

Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените по делото съдебноделоводни разноски пред касационната инстанция в размер на 1 200 лева или равняващи се на 613.55 евро заплатен адвокатски хонорар, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение