Определение № 666 от 09.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2177/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на отнетника по делото “Банка ДСК" АД против решение №326/06.06.2025 г., постановено по в.т.д. №335/2024 г. по описа на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение №26402/21.11.2023 г. по т.д. №247/2023 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение са уважени предявените на основание чл.79, ал.1 ЗПУПС от "Тюб Маркетинг" ЕООД /в ликвидация/ срещу банката - касатор искове за сумите, както следва: сумата от 55 000 евро - стойност за възстановяване по неразрешената платежна операция от 11.09.2020 г.; сумата от 5 074.32 евро - стойност за възстановяване по неразрешената платежна операция от 11.09.2020 г.; сумата от 37.69 евро - удържани банкови такси за извършените неразрешени платежни операции от 11.09.2020 г.; ведно със заедно със законната лихва върху трите главници от предявяването на исковата молба (09.02.2020 г.) до окончателното им заплащане; на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 4 243.40 лева - мораторна лихва за забава в плащането на сумата от 55 000 евро (107 570.65 лева) за периода от 14.09.2020 г. до 31.01.2021 г.; на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 390.53 лева - мораторна лихва за забава в плащането на сумата от 37.69 евро (74.24 лева) за периода от 14.09.2020 г. до 31.01.2021 г.; на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 2.93 лева - мораторна лихва за забава в плащането на сумата от 37.69 евро (74.24 лева) за периода от 14.09.2020 г. до 31.01.2021 г.; а на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 4 949.30 лева, представляваща направените от ищеца разноски по делото. Касаторът атакува въззивното решение като недопустимо, а по същество и като неправилно. Твърди, че е постановено при нарушение на процесуалните правила, нарушение на материалния закон – чл.70, ал.1 и ал.3 ЗПУПС, чл.75, ал.3 ЗЗД и чл.422, ал.3 ТЗ, както и че е необосновано. Аргументира твърдяната недопустимост с доводи, че е налице отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по настоящото обусловено дело - висящ преюдициален спор. Поддържа, че неправилно въззивният състав не е уважил искането му по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството поради наличие на преюдициално производство по образувано по ВНОДХ №196/2025 г. на ОС - Бургас, което има за предмет присъда, постановена по НОХД №3839/2022 г. по описа на РС - Бургас. Позовава се на мотивите на приложената присъда, като поддържа, че е осъществен състав на резултатно престъпление - измама, при която лицето И. К. Й., действащ като мним пълномощник, от името и за сметка на ищеца „Тюб Маркетинг" ЕООД /в ликвидация/, чрез косвен платежен инструмент (нотариално заверено пълномощно) дава оспореното нареждане за изпълнение на процесните платежни операции. Не споделя изводите на съда, че посочената присъда №160/27.09.2024 г. по НОХД №3839/2022 г. на РС - Бургас няма преюдициален характер, тъй като не е влязла в сила и не се явява релевантна за възражението по чл.80, ал.3 ЗПУПС. Излага становище за неправилно приложение на цитираната разпоредба. Счита, че дружеството е ползвател на платежни услуги, но не и потребител по смисъла на § 1, т. 40 от ДР на ЗПУПС, поради което измамливите действия, освобождаващи от отговорност доставчика на дадена платежна услуга, в хипотезата, в която платецът не е физическо лице – потребител, може да са извършени не само от лицето, което е наредило процесната платежна операция, но и от негово име и за негова сметка, чрез пълномощник /когато в приложимите общи условия е предвидено, че платецът може да се разпорежда със сметката си и чрез упълномощено от него лице/. Счита, че при договорена процедура в ОУ за разпореждане с процесната сметка чрез пълномощник, извършването на платежни операции с валиден от формална страна и подписан платежен инструмент е при наличие на недвусмислено и обективно съгласие по смисъла на чл.70 ал.3 ЗПУПС, т.е. същите са разрешени. Позовава се на Решение на СЕС от 11.07.2024г., по дело С-409/2022. Счита, че са налице предпоставките на чл.422, ал.3 ТЗ и чл.75, ал.2 ЗЗД, поради което изпълнението на привиден кредитор е точно и освобождава длъжника от задължението. В заключение поддържа, че платежната операция е изпълнена съгласно чл.70, ал.1 и ал.3 ЗПУПС. Моли да бъде обезсилено въззивното решение поради наличие на преюдициален спор и като постановено въпреки подадената молба за допълване на първоинстанционното решение. Евентуално да бъде отменено и да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1 т.1, т.2, т.3 и ал.2, пр.2 /вероятна недопустимост/ ГПК, като касационният жалбоподател сочи следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: 1/ Освобождава ли се от отговорност доставчикът на платежни операции, в качеството му на длъжник по смисъла на чл.78 ЗПУПС, когато е действал добросъвестно и е изпълнил към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи изпълнението по смисъла на чл.75, ал.2, изр.1 ЗЗД? Твърди се противоречие с: решение № 237/11.01.2019 г. по т.д. № 2687/2017 г. на I т.о. на ВКС, решение № 114/17.01.2012 г. по т.д. № 839/2010 г. на I т.о. на ВКС, решение № 787/18.11.2010 г. по гр.д. № 1539/2009 г. на IV г.о. на ВКС.; 2/ Освобождават ли от отговорност по смисъла на чл.80, ал.3, изр.1 ЗПУПС доставчикът на платежни услуги, умишлените измамливи действия от страна на получателят на платежната операция, при условие, че наредителят и получателят на платежната операция са ползватели на платежни услуги? Твърди се противоречие с: решение № 260016/06.01.2022 г. по т.д. № 663/2021 г. на СГС, решение № 4041/30.11.2022 г. по гр.д. № 4009/2022 г. на РС - Пловдив, решение № 266/07.02.2022 г. по гр.д. № 10680/2021 г. на РС - Варна, решение № 258/05.05.2023 г. по гр.д. № 2975/2021 г. на РС - Хасково и решение на Съда (пети състав) от 11 юли 2024 година по дело С-409/22 (UA срещу „Юробанк България" АД).; 3/ Представлява ли нотариално заверено пълномощно за разпореждане със сумите по банкова сметка „платежен инструмент" по смисъла на § 1 т.30 ДР ЗПУПС и когато същият е редовен от формална външна страна, може ли да се приеме, че платежната операция е разрешена по смисъла на чл.70 ал.3 ЗПУПС и че платецът е дал съгласие за нейното извършване? Твърди се противоречие с решение на Съда (пети състав) от 11 юли 2024 година по дело С-409/22 (UA срещу „Юробанк България" АД). Ответникът по жалбата и ищец по делото „Тюб Маркетинг“ ЕООД /в ликвидация/ и третите лица помагачи Д. С. Р., Д. Р. Т. и М. А. Б. не взимат становище по жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени исковете с правно основание чл.79, ал.1 ЗПУПС и чл.86, ал.1 ЗЗД, въззивният съд приема за доказано сключването на 03.05.2018 г. между страните на валиден договор за разплащателна сметка, представляващ договор за платежна услуга с доставчик на платежна услуга; осъществяването на описаните неразрешени платежни операции - при липса на съгласие на платеца; уведомяването без неоснователно забавяне на доставчика на платежни услуги от ползвателя /след узнаването за тези операции, но не по- късно от 13 месеца от задължаването на сметката/. Решаващият състав приема за установено, че на 11.09.2020 г. в офис на ответната банка в [населено място] К. Й. представя нотариално заверено пълномощно в своя полза и нарежда извършването на парични операции от сметката на ищеца - от разплащателна сметка на ищеца са наредени и изпълнени паричен превод на сумата от 55 000 евро (107 570.65 лева) по банкова сметка на М. А. Б. с посочено основание „И. К. Й. п/но 1580/11 консултантски договор № 268/31082020 за М. А. Б.", за който превод от сметката на ищеца е събрана такса в размер на 1.28 евро (2.30 лева) и плащане в брой на сумата от 5 074.32 евро (9 900 лева) на И. К. Й. с основание „И. К. Й., п/но 1580/110920", за което от сметката на ищеца е събрана такса в размер на 37.69 евро (74.24 лева). Приема също така, че подписът и името на управителя на ищцовото дружество Е. Д. Суружон в процесното пълномощно не са изпълнени от нея /заключение на СПЕ/; че пълномощното е заверено от помощник-нотариус Д. Т. на 11.09.2020 г. между 12 ч. и 13 ч., вписано е под номер 1580 в „Общ регистър" на нотариуса и е качено в системата „Нотариус футурум 2012", но след уведомяване от полицията, че явилото се като упълномощител лице не е управителят на ищовото дружество, пълномощното не е качено в Системата Единство 2. Апелативният състав приема, че на същата дата поради съмнение за автентичността на пълномощното, въз основа на което са извършени процесните банкови операции, служители на банковия клон в [населено място] се свързват с управителя на ищцовото дружество за потвърждение на пълномощното (писмо с изх.№ 10.10.2020г. и електронна кореспонденция от същата дата), след което управителят на „Тюб Маркетинг“ ЕООД подава писмена жалба до банката. Констатира, че с присъда № 160 от 27.09.2024 г. по НОХД № 3839/2022 г. на РС- Бургас е призната за виновна М. П. Гроздарева за извършено престъпление по чл.316, вр. чл.308, ал.2, вр. ал.1 НК за това, че същата съзнателно е представила пред помощник нотариус преправен официален документ, лична карта, издадена на Е. Д. Суружон; признат е И. К. Й. за виновен за това, че пред банкови служители на „Банка „ДСК“ АД чрез използване на неистински частни документи – пълномощно, е получил без правно основание чуждо движимо имущество в големи размери, с намерение да го присвои, престъпление по чл.212, ал.4, вр. ал.1 НК. Апелативният състав намира за неоснователни възраженията на ответника за недопустимост на първоинстанционното решение, като счита, че в случая не е налице преюдициалност на наказателното производство по отношение на гражданското. Като съобразява, че твърденията за преюдициалност, респ. искането за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е направено с оглед релевираното възражение от ответната банка по чл.80, ал.3 ЗПУПС, съдът сочи, че за да е налице сочената преюдициалност наказателното производство следва да има за предмет обвинение за измама на ползвателя на платежните услуги, а не на трети лица. В случая липсват данни за такова повдигнато обвинение, поради което и неуважаването на отправеното искане за спиране на настоящето производство не представлява основание за недопустимост на постановеното първоинстанционно решение. Решаващият състав намира за неоснователни оплакванията за незаконосъобразност на атакуваното първоинстанционно решение. Отграничава като спорни въпросите относно приложението на разпоредбата на чл.80, ал.3 ЗПУПС и §1, т.40 от ДР на ЗПУПС. Излага подробни мотиви, че отговорността на доставчиците на платежни услуги по чл.79, ал.1 ЗПУПС /за възстановяване стойността на неразрешени платежни операции/ има обективен характер; че разпоредбата е въведена в националното законодателство чрез транспониране на текста на чл.73 от Директива (ЕС) 2015/2366 на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2015 година за платежните услуги във вътрешния пазар, чиято цел е изграждане на доверие към доставчиците на платежни услуги, като икономически по-силна страната, което обосновава и решението именно те, а не ползвателите на услугите да носят риска от измамливи действия на трети лица. Съдът намира, че в настоящия случай не е налице сочената хипотеза, тъй като липсват данни „платецът“, който е титуляр на платежната сметка и разпорежда изпълнението на платежно нареждане по тази сметка, да е причинил загуби, свързани с неразрешени платежни операции, чрез измама или с неизпълнението на едно или повече от задълженията си по чл.75 ЗПУПС умишлено или поради груба небрежност. Сочи, че са необосновани доводите на банката, че следва да бъде освободена от отговорност поради измамливи действия и/или неизпълнението на задълженията по чл.75, ал.2 ЗЗД от други лица, извън тези посочени от закона като платци. Намира за неоснователно оплакването за нарушение на чл.75, ал.2 ЗЗД. Като се позовава на практиката, обективирана в решение № 510/30.11.2011 г. по гр.д. № 1923/09 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 291/2012 г. по гр.д. № 951/2011 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 348/11 г. по гр.д. № 387/10 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 291/12 г. по гр.д.№ 951/11 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 62/15 г. по гр.д. № 2798/2014 г. на ІV г.о. на ВКС и др., приема, че установяването на груба небрежност от страна управителя на ищцовото дружество изисква да са въведени твърдения и да са ангажирани доказателства за конкретно съпричинително поведение – неполагане на дължимата грижа, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност, като по делото няма доказателства за такова поведение на представляващия ищцовото дружество. Твърдените обстоятелства, че трети лица са извършили престъпления, изразяващи се в съзнателно представяне пред помощник нотариус на преправен официален документ, лична карта, издадена на Е. Д. Суржон и чрез използване на неистински частни документи /вкл. процесното пълномощно/ е получил без правно основание чуждо движимо имущество в големи размери, с намерение да го присвои, не представляват наведени в процеса твърдения за извършени от управителя на ищцовото дружество измама или умишлено или поради груба небрежност неизпълнение на задължения по чл.75 ЗПУПС. От друга страна дори да се установи в наказателен процес съществуването между И. К. Й., М. А. Б. и М. П. Г. на измамлив сговор, то същото е ирелевантно за ангажирането на отговорността на дружеството-ищец, тъй като законодателят е ограничил извършването на такива действия до платеца, т.е. до физическо или юридическо лице, което е титулят на платежна сметка и разпорежда изпълнението на платежно нареждане по тази сметка. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. Не са налице релевираните основания за вероятна недопустимост на въззивното решение – постановяването му при наличие на отрицателна процесуална предпоставка на упражняване правото на иск – висящ преюдициален спор, както и при висяща молба по чл.250 ГПК за допълване на първоинстанционното решение. По делото няма спор, че н.о.х.д. № 3839/2022 г. по описа на РС- Бургас е образувано по обвинителен акт, с който са повдигнати обвинения срещу М. П. Гроздарева и И. К. Й., като с постановената присъда № 160 от 27.09.2024 г. М. Гроздарева е призната за виновна за извършени престъпления по чл.316, вр. чл.308, ал.2, вр. ал.1 НК и по чл.212, ал.4, вр. ал.2, вр. ал.1 НК - за съзнателно ползване пред помощник нотариус от преправен официален документ - лична карта, издадена на името на Е. Д. Суружон и със снимка на М. Гроздарева и за това, че чрез съставяне на неистински частни документи, вкл. процесното пълномощно, на което е придаден вид, че е подписано от Е. Суружон в качеството й на управител на „Тюб Маркетинг“ ЕООД, сазнателно е дала възможност на И. К. Й. да получи без правно основание чуждо движимо имущество – процесните парични суми, а И. К. Й. е признат за виновен за това, че пред банкови служители на „Банка „ДСК“ АД чрез използване на неистински частни документи, вкл. процесното пълномощно, е получил без правно основание чуждо движимо имущество в големи размери, с намерение да го присвои, престъпление по чл.212, ал.4, вр. ал.1 НК. Настоящият съдебен състав намира, че наказателното дело не е преюдициално за настоящия спор, тъй като не е повдигнато обвинение за извършено престъпление на представляващия ищцовото дружество към релевантния момент – осъществяване на процесните неразрешени платежни операции, а на трети лица. Съгласно чл.80, ал.3 ЗПУПС, на който се позовава банката-ответник, за да обоснове възражението си за неоснователност на исковете, платецът понася всички загуби, свързани с неразрешени платежни операции, когато ги е причинил чрез измама или с неизпълнението на едно или повече от задълженията по чл.75 умишлено или поради груба небрежност. Безспорно под „платец“ законът има предвид „физическо или юридическо лице, което е титуляр на платежна сметка и разпорежда изпълнението на платежно нареждане по тази сметка, а когато липсва платежна сметка - физическо или юридическо лице, което дава платежно нареждане“ /§1, т.34 от ДР на ЗПУПС/. В случая подсъдимите лица по горепосоченото наказателно дело нямат качеството платец при процесните платежни операции, поради което и обстоятелството за какви деяния са признати за виновни е ирелевантно за спора. Не е обосновано и другото наведено от касатора основание за вероятна недопустимост на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.250, ал.1 ГПК страната може да поиска допълване на решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане, т.е. при липса на формирана воля относно част от спорното право или по някой от съединените искове, или допълнителните искания, свързани с главния спорен предмет. В настоящия случай в процесната молба вх. №293363/14.12.2023 г., депозирана от ответника по делото, не се съдържат такива твърдения, а се навеждат доводи, че от страна на ищеца не е посочена банкова сметка, което практически би затруднило плащането на присъдените суми. С о.с.з. на 11.04.2025 г. въззивният съд е преценил, че не е налице хипотеза на чл.250 ГПК, а се твърди нередовност на исковата молба, поради което е оставил същата без движение със съответни указания до ищеца, които не са изпълнени. Следва да се има предвид, че изискването в чл.127, ал.4 ГПК за посочване от ищеца на банкова сметка или друг начин на плащане при предявен иск за парично вземане не е елемент от задължителното съдържание на исковата молба по чл.127, ал.1 ГПК, респ. не представлява обстоятелство или искане, определящо предмета на спора, нито е нередовност на исковата молба, чието неотстраняване е скрепено със санкция за ненадлежно упражняване на правото на иск съгласно чл.129, ал.3, вр. ал.2 ГПК. Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС не счита, че следва да бъде допуснато въззивното решение до касационна проверка за вероятна недопустимост. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от касатора първи въпрос отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, но не са обосновани допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касация. Видно от мотивите на обжалваното решение, изводът за основателност на исковете с правно основание чл.79, ал.1 ЗПУПС и на акцесорните претенции по чл.86, ал.1 ЗЗД е направен след анализ на приложимите специални разпоредби на ЗПУПС /в редакцията на ДВ, бр.13/14.02.2020 г./ и по-специално на чл.75 /задължения за ползвателя на платежни услуги по отношение на платежните инструменти и персонализираните средства за сигурност/, чл.78, ал.1 и ал.4 /доказване и доказателствена тежест при установяване на автентичността и точното изпълнение на платежна операция/, чл.80, ал.3 /отговорност на платеца за неразрешени платежни операции/, като съдът е изключил приложението на общата разпоредба на чл.75, ал.2 ЗЗД. Решаващият състав е приел, че фактическият състав на иска по чл.79, ал.1 ЗПУПС включва съществуването на валиден договор за платежна услуга, сключен с доставчик на платежна услуга; осъществяването на неразрешена платежна операция – при липса на съгласие на платеца; уведомяването за тази операция на доставчика на платежни услуги от ползвателя без неоснователно забавяне /след узнаването, но не по- късно от 13 месеца от задължаването на сметката/. Съдът е разгледал и възраженията на ответника за наличие на конкретни обстоятелства, изключващи неговата отговорност като доставчик на платежни услуги за неразрешените платежни операции, като ги е квалифицирал по чл.80, ал.3 ЗПУПС. Счел е, че са налице специални норми, регламентиращи хипотезите на отговорност на платеца за неразрешени платежни операции, вкл. в случаите, когато загубите, свързани с тези операции, са причинени от самия платец чрез измама или с неизпълнение на едно или повече от задълженията по чл.75 ЗПУПС умишлено или поради груба небрежност. Цитираната от касатора съдебна практика не разглежда хипотези на отговорност за неразрешени платежни операции на доставчика и платеца съгласно чл.79 и чл.80 ЗПУПС, поради което не е обосновано и твърдяното противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. По поставения въпрос не е обосновано и приложното поле на въведеното допълнително основание за допускане на обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът не твърди, че се налага промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или осъвременяване на дадено тълкуване. Въведените доводи за липса на съдебна практика не са достатъчни, тъй като частният касатор не поддържа да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, което именно налага създаването на съдебна практика по въпроса. Аргументите, че следва да се прилага общата разпоредба на чл.75, ал.2 ЗЗД, тъй като специалните норми на ЗПУПС й противоречат, не може да обоснове значимост на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Вторият материалноправен въпрос е формулиран по твърде неясен начин, поради което не може да се приеме, че е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Не е налице и допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обосновано значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Третият материалноправен въпрос не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил изхода на спора. Въззивният съд изобщо не е обсъждал дали процесното неавтентично пълномощно представлява „платежен инструмент“ по смисъла на §1, т.30 от ДР на ЗПУПС, тъй като е приел за безспорно обстоятелството, че процесните платежни операции са извършени без съгласието на платеца и представляват неразрешени платежни операции по смисъла на чл.78 ЗПУПС. Изрично е акцентирал, че с въззивната жалба не са оспорени изводите на първоинстанционния съд относно наличието на предпоставките по чл.79, ал.1 ЗПУПС, вкл. осъществяването на неразрешена платежна операция – при липса на съгласие на платеца, а са оспорени изводите на съда относно приложението на чл.80, ал.3 ЗПУПС и §1, т.40 от ДР на ЗПУПС. Предвид изложеното, настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение