Определение № 615 от 07.08.2012 г. на ВКС по гр. д. № 420/2012 г.

Производството е по реда на чл. 278, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба на П. В. А. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. А. И., против определение № 919 от 25 април 2012 г., постановено по ч.гр.д. № 1175 по описа на апелативния съд в гр. София за 2012 г., с което е потвърдено разпореждане № 1146 от 22 януари 2012 г., постановено по гр.д. № 16358 по описа на Софийския градски съд за 2011 г. за прекратяване производството по делото поради липса на правен интерес от предявяване на иска. В жалбата се сочи, че обжалваното определение е незаконосъобразно – постановено е в противоречие с материалния и с процесуалния закон; неправилно съдът е анализирал глава ХІІІ ГПК; за да опровергае/изключи официалната доказателствена сила на предявени от ищеца по иск по чл. 32 ЗС нотариални актове, частният жалбоподател в хода на производството предявил инцидентен установителен иск, с който иска отричане на спорното право – установяване на факта, че ищецът не е собственик на идеална част от имота, като е заявено, че частният жалбоподател владее целия имот; тъй като искът по чл. 32 ЗС не е спор за собственост, именно отрицателния инцидентен установителен иск е способът, който отрича правото на собственост у ищеца; този иск е способ за защита, който в по-висока степен удовлетворява ищеца по него – частният жалбоподател. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, включено в жалбата, се сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: първоинстанционният съд е прекратил производството, като е приел, че не са изпълнени изискванията на чл. 129, ал. 2 ГПК, въпреки, че допустимостта на иска е видна от самата искова молба и определението на районния съд в [населено място], с което делото е изпратено по подсъдност на основание чл. 104, т. 3 ГПК; допустимостта е била видна от материалите по делото и не се е налагало разпореждане на указания за изпълнение и следователно разпореждането противоречи на закона; по въпроса за недопустимостта на предявения иск, тъй като ищецът е следвало да предяви положителен установителен иск, съдът следва да се произнесе по въпрос, свързан с администрирането на исковата молба по инцидентен установителен иск, който е бил предявен в друга съдебна инстанция, при която са останали материалите по основния иск както и в случаите, когато допустимостта на иска е изведена от съдопроизводствените действия на страните по делото, както и задължителното съдържание и обхвата на проверката от по-горния съд. Ответникът Н. Й. Б. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Б. Т., в отговор по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК изтъква доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. С определението си въззивният съд приема, че първата инстанция е оставила исковата молба без движение, като са дадени указания на ищеца за отстраняването им в седмичен срок, но е внесена само държавна такса, без другите недостатъци да бъдат отстранени; в случая няма интерес от предявяването на отрицателен установителен иск – в правната сфера чрез решението не биха настъпили целените правни последици, установяващи неговото право на собственост върху апартамента; недопустимо е да се измества доказателствената тежест, отнасяща се до правото на собственост върху ответника по делото, чрез предявяване на отрицателен установителен иск при твърдения за собственост върху процесната вещ у ищеца. След преценка на доводите на жалбоподателя в жалбата и изложението към нея, съдът намира, че атакуваното определение не следва да се допусне до касационен контрол. За да постанови съответния правен резултат въззивният съд е посочил в мотивите си три аргумента: не е отстранена указаната на ищеца нередовност на исковата молба, чрез решението не могат да настъпят целените от ищеца правни последици в неговата правна сфера, при твърдения за право на собственост за ищеца е недопустимо да се измества доказателствената тежест чрез предявяване на отрицателен установителен иск. В изложението на частния жалбоподател не са формулирани правни въпроси съобразно изискването за посочване на общото основание за допускане на касационното обжалване, дадено в чл. 280, ал. 1 ГПК – жалбоподателят да формулира правен въпрос по обусловили изхода на спора разрешения на въззивния съд. В случая частният жалбоподател се е задоволил да посочи своите твърдения за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводството. Така например на първо място се твърди, че допустимостта на иска е била явна от материалите по делото и не се е налагало да се дават указания за изпълнение. Соченото не представлява правен въпрос по смисъла, даден в т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, а е твърдение за наличие на касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК. На второ място частният жалбоподател сочи, че следва да се даде отговор по правния извод на съда за недопустимост на предявения иск, тъй като ищецът е следвало да предяви положителен установителен иск. За да обоснове искането си по-нататък сочи, че следва да се тълкува процесуалния въпрос по администриране на искова молба по инцидентен установителен иск, ако той е бил предявен пред друга съдебна инстанция и по задължителното съдържание и обхвата на проверката на по-горния съд. Неясно е как последно заявеното се отнася към конкретните изводи на съда - при твърдения за право на собственост за ищеца е недопустимо да се измества доказателствената тежест чрез предявяване на отрицателен установителен иск. А. на въззивния съд е друг – след като ищецът заявява собственически права, като твърди в исковата молба, че е придобил право на собственост върху процесното жилище по силата на членството си в Ж., то недопустимо е да прехвърля доказателствената тежест на ответника по инцидентния установителен иск за отричане правото на собственост на ищеца по иска по чл. 32, ал. 2 ЗС. Дори и да може да се приеме по някакъв начин, че е възможно да се извлече правния въпрос за наличието на интерес от установяването, че ответникът не е собственик, този въпрос не се отнася до конкретното правно разрешение на въззивния съд, поради което и касационният съд не може да даде съответния отговор чрез допускане на касационното обжалване. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение