Определение № 50019 от 30.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 2139/2021 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Юробанк България“ АД, [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. М. срещу решение № 100 от 05.05.2021 г. по т. дело № 395/2020 г. на Апелативен съд Велико Търново, Гражданско отделение. С въззивното решение след частична отмяна на решение № 87 от 13.07.2020г. по т. дело № 63/2019г. на Окръжен съд Плевен е прието за установено, че в полза на „Юробанк България“ АД съществува вземане от Х. П. Д. за сумата 17 603.02 лв., представляваща дължима главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 34210/26.02.2008 г. и допълнителни споразумения от 14.04.2009 г. и 28.07.2010 г., изчислена като левовата равностойност на 14 540.74 швейцарски франка /CHF/ по курс „купува“ към дата 27.02.2008 г. - 1 CHF/1.2106 BGN, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 15.11.2017г., до окончателното изплащане и сумата 203.65 лв., представляваща дължими банкови такси за периода 27.03.2015 г. до 13.11.2017 г., изчислени като левовата равностойност на 168.22 CHF по курс „купува“ към дата 27.02.2008 г. - 1 CHF/1.2106 BGN, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 6204/22.12.2017 г. и изпълнителен лист по ч. гр. дело № 8750/2017 г. на Pайонен съд Плевен, и Х. П. Д. е осъдена да заплати на „Юробанк България“ АД сумата 4 240.75 лв. - направени разноски за заповедното и исковото производства съразмерно на уважената част от исковата претенция. Въззивният съд, след направено уточнение във въззивното производство относно претенцията за банкови такси, е потвърдил първоинстанционното решение в останалата част, с която е отхвърлен искът за главница над присъдената сума до претендираните 17 194,91 швейцарски франка /CHF/, за сумата над 203.65 лв. до претендираните 295.13 швейцарски франка /CHF/ - банкови такси по чл. 4, т. 1 от договора /за управление/ и по чл. 11, т. 2 от договора /за просрочие/ за периода от 27.05.2012 г. до 13.11.2017 г., и за сумата 258 лв. – нотариални такси за периода от 20.10.2017 г. до 13.11.2017 г.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че въззивният съд неправилно е приел, че с допълнителното споразумение е предвиден анатоцизъм, като не е съобразил, че главницата е преструктурирана и капитализацията не е анатоцизъм. Неправилно съдът не е присъдил част от претендираните такси, като не е отчел, че застраховането на имота е извършвано всяка година, кредитополучателят е покривал разноските, останалите административни такси са договорни и не са в противоречие със закона, поради което следва да бъдат присъдени. Касаторът поддържа също, че дължимата сумата следва да бъде в швейцарски франкове, а не в лева, както и не споделя извода на съда, че приложимият курс е курсът към деня на усвояване на кредита. Излага съображения за неправилност на извода, че средният потребител не знае какво е валутен курс и това трябва подробно да му бъде разяснено, и на извода за неравноправност на клаузата на чл. 24 от договора.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и на Съда на Европейския съюз /СЕС/, както и въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. След като съдът е констатирал, че уговорената валута е швейцарски франкове и ищецът иска осъждане в уговорената валута, то защо ответникът не е осъден да заплати сумата в швейцарски франкове, а е осъден в лева, при положение, че при договарянето е искана равностойност в евро, а не лева? – според касаторът посоченият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 1001/05.07.1999 г. по гр. д. № 357/1999 г. на ВКС, V г. о., Тълкувателно решение от 27.03.2019 г. по тълк. дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 170/16.03.2021 г. по т. д. № 1901/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 168/29.01.2021 г. по т. д. № 2184/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 136/20.01.2021 г. по т. д. № 1467/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 393/14.05.2021 г. по гр. д. № 446/2021 г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 37/26.01.2021 г. по гр. д. № 2741/2020 г. на ВКС, ГК, Ill г. о., определение № 166/10.03.2021 г. по гр. д. № 1985/2020 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 147/15.06.2021 г. по т. д. № 1695/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о. и Тълкувателно решение № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

2. Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил решенията на СЕС по дело С-119/17, т. 29 и дело С-186/16, т. 3 от диспозитива /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.

3. По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поставя следните въпроси:

Възможно ли е банката като професионалист да прогнозира за 35 години напред курса на чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита? На какво основание, при какви критерии и на базата на какви доказателства съдът може да постанови решение, че банката има специалисти, които да направят подобна прогноза? Следва ли съдът да изясни дали кредитополучателят е разбирал спорните като неравноправни клаузи на договора и какви по принцип са били знанията на кредитополучателя по основни положения на договора, като размер на кредита, валута на курса, формиране на погасителните вноски и други негови задължения? Как следва съдът да изясни тези обстоятелства - чрез разпределение на доказателствената тежест или по свой почин? Считат ли се тези обстоятелства за неизяснени и съответно неизпълнени указанията на СЕС, ако чрез разпределение на доказателствената тежест страните не са предприели действия за изясняване на тези обстоятелства? До каква степен служебната проверка на съда за неравноправни клаузи създава задължение на съда да изясни дали кредитополучателят е разбирал горните обстоятелства и в какви разяснения от търговеца се нуждае? Дали служебната проверка се изчерпва в разпределение на доказателствената тежест единствено?

Ако кредитополучателят е избрал да ползва услугите на „Юробанк България“ АД, за да закупи швейцарски франкове - било чрез посещение на банков клон, било чрез директен дебит от налични по сметките му авоари, счита ли се това за услуга извън договора за кредит, счита ли се печалбата реализирана от банка вследствие предоставената услуга по обмяна на валута за печалба, реализирана вследствие договора за кредит? Следва ли валутният риск да се преценява единствено върху период, който съставлява една трета от 35-годишния договор, без съдът да е изяснил какъв ще е курсът на швейцарския франк за останалите 25 години от договора за кредит?

Следва ли съдът да изясни какви са били доходите на кредитополучателите като източник, вид валута, спестявания и други, за да се направи точен извод, а не предполагаем с какви средства е погасяван кредита? Чия е доказателствената тежест за това доказване и как се доказва?

Кои записвания в счетоводните книги на банката по кредит на кредитополучател се признават от съда без допълнителни доказателства и кои не се признават? Съществува ли разлика при представяне на банково извлечение от трето лице и представяне на банково извлечение от самата банка като страна по делото относно доказателствената сила на банковото извлечение?

Ответницата Х. П. Д. не изразява становище по касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е констатирал, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение, основано на сключен между тях договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 34210/26.02.2008 г. По силата на процесния договор за кредит „Юробанк И Еф Джи България“ АД е предоставило на ответницата Х. П. Д. кредитен лимит в CHF в размер на равностойността на 9 100 евро по курс „купува“ на банката за CHF към деня на усвояване на кредита, като равностойността в CHF на 3 550 евро е за покупка на описания в договора недвижим имот, равностойността в CHF на 5 550 евро - за други разплащания. Кредитополучателят се е задължил да върне ползвания лимит на месечни вноски, съгласно погасителен план, с краен срок на погасяване 420 месеца /35 години/ от датата на усвояването на кредита, при договорена възнаградителна лихва. Съдебният състав е обсъдил клаузите на чл. 2, ал. 1 и ал. 3, чл. 6, ал. 2 и чл. 24, ал. 1 от договора и е приел, че разрешеният кредит се усвоява по посочена блокирана сметка на кредитополучателя в CHF след представено искане за усвояване на кредита и молба за превалутиране по образец; на 27.02.2008 г. ответницата е направила искане за усвояване - посочената банкова сметка да бъде заверена със сумата от кредита в размер 14 981 CHF и със сумата на предоставения й кеш бонус в размер 749.06 CHF; приложеният курс „купува“ на банката за CHF към EUR е 1,64626. Посочил е, че усвоеният кредит се превалутира служебно от банката в EUR по търговски курс „купува“ CHF към EUR в деня на усвояването, като сумата се превежда по еврова сметка на кредитополучателя в банката /чл. 2, ал. 3/; с 15 729.67 CHF са закупени 9 555 EUR, които са преведени по посочената в чл. 2, ал. 3 сметка. Въззивният съд е констатирал също, че страните са договорили погасяването на кредита да се извършва във валутата на кредита - CHF, като в случай, че кредитополучателят не е осигурил тази валута, но има налични по негови сметки средства в лева или евро, погасяването да се реализира чрез тях след служебно им превалутиране от банката по курс „продава“ за CHF към BGN/EUR /чл. 6, ал. 2/. В чл. 24, ал. 1 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и е съгласен с обстоятелството, че промяната в курс „купува“/„продава“ на CHF към BGN, както и превалутирането по чл. 22 може да има за последица, включително и в случаите на чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски, изразени в лева, като напълно поема да носи риска от такива промени и повишаване, както и е съгласен да поеме всички вреди, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Направил е извод, че валутата на кредита е ясно и разбираемо договорена - сумата се отпуска в чуждестранна валута - CHF, независимо от клаузите за служебното й превалутиране от банката в евро и реалното й усвояване от кредитополучателя в евро, остойностени по курс „продава“ на банката 1 CHF: 1.6462 EUR. Договорената сума 14 981 CHF, представляваща равностойността на 9 100 EUR, е усвоена от кредитополучателя, с което банката е изпълнила своето договорно задължение, и за кредитополучателя е възникнало насрещното задължение за връщане на получената сума съобразно уговореното.

Въззивната инстанция е установила, че кредитополучателят е поел задължение да заплаща на банката в началото на всяка година годишна такса за управление в размер на 0.5% върху размера на непогасената главница към същата дата /чл. 4/ и да заплаща всички такси и комисионни, предвидени в Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага по операциите си /чл. 11, т. 2/. Констатирала е и предвидено в чл. 19 от договора право на банката, при непогасяване на която и да е вноска по кредита или което и да е задължение по договора, да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем, а съгласно ал. 2 при неиздължаване на три последователни месечни вноски целият остатък по кредита се превръща в предсрочно и изцяло изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска, без да е необходимо волеизявление на страните.

Въззивният съд е обсъдил основното и допълнителното заключения на съдебно-икономическата експертиза и въз основа на тях е констатирал размера на усвоената сума, нарасналата главница в резултат на направената с допълнителните споразумения от 14.04.2009 г. и 28.07.2010 г. капитализация, обстоятелството, че договорната възнаградителна лихва е увеличавана трикратно вследствие промяната на БЛП на банката за кредити в CHF. Съдебният състав е установил, че погасяването на кредита е ставало по три начина - с налични по банковата сметка CHF, с преводи и вноски в BGN и в EUR, както и че вследствие на промени в обменния курс на CHF към датата на извършената вноска спрямо курса към датата на усвояване на кредита погасените за процесния период суми по кредита са с 1 111.74 CHF по-малко от тези, които биха били погасени при непроменен обменен курс.

Въз основа на допълнителното заключение на съдебно-икономическата експертиза и при отчитане на извършените от ответницата погашения в BGN и в EUR по обменния курс за тези валути към датата на сключване на договора, капитализацията по допълнителните споразумения само на просрочената към датата на сключването им главница и при съобразяване на възнаградителната лихва за целия период в договорения в чл. 3, ал. 1 размер, въззивната инстанция е приела, че към 04.10.2017 г. /датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем/ кредитополучателят е следвало да погаси сума в размер 14 738.73 CHF, от която 678.21 CHF - главница, 13 636.44 CHF - лихва и 424.08 – такси за управление по чл. 4 от договора. След преизчисляване на извършените от ответницата - кредитополучател погашения във франкове съобразно обменния курс за евро към франк /1.646/ и лева към франк /0.826398/ към датата на усвояване на кредита е прието, че погасената сума е в размер 11 917.33 CHF; погасената главница е 440.26 CHF при дължима главница съгласно погасителния план 678.21 CHF; непогасените вноски са за главниците, считано от 27.12.2015 г. до 04.10.2017 г.; дължимите банкови такси са в размер 168.22 CHF. Направен е извод, че е останала дължима главница в размер 14 540.74 CHF. За размера на погашението съдът е кредитирал заключението на вещо лице И. Т., което е направило изчисленията при игнориране на клаузата за валутния риск - при съобразяване на обменния курс към датата на усвояване на кредита и възнаградителна лихва в размера, договорен с първоначалния договор, доколкото клаузата за изменение на лихвения процент едностранно при промяна на БЛП на банката е нищожна като неравноправна на основание ЗЗП.

Съдебният състав е посочил, че кредитополучателят е изпаднал в забава за плащане на договорените погасителни вноски от 27.02.2012 г., като дължимата към този падеж вноска е погасена на 05.09.2012 г., когато е реализирано последното плащане по договора. Неизпълнението на задълженията на кредитополучателя, считано от 27.03.2012 г., е обусловило правото на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем. Банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем след като отново е станала кредитор на кредитополучателя по силата на сключения с предишния кредитор „Бългериън Ритейл Сървисиз” АД договор за цесия от 27.05.2015 г., с който „Бългериан ритейл сървиз“ АД /преди цесионер по силата на договор за цесия от 15.07.2008 г./ е прехвърлило на „Юробанк И Еф Джи България“ АД вземанията по договори за кредит, вкл. и по процесния, заедно с всички обезпечения, привилегии и други принадлежности, включително с начислената до датата на прехвърлянето лихва. Банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем надлежно с волеизявление, обективирано в нотариална покана, връчена на ответницата на 04.10.2017 г.

Въззивният съд е приел за основателно направеното в отговора на исковата молба и поддържано във въззивната жалба на ответницата възражение за неравноправност на клаузите на договора, предвиждащи потребителят да носи валутния риск от промяна в курсовете на швейцарския франк към българския лев, респ. към резервната валута на страната евро. Посочил е, че валутата на кредита е швейцарски франкове, при което в чл. 6, ал. 2 е предвидено погасяването да се извършва в тази валута и същата е посочена и в изготвения погасителен план. Изложил е съображения, че длъжникът по договора за кредит /ответницата – кредитополучател/ е физическо лице, което ползва финансова услуга от търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, поради което има качеството на потребител съгласно § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и като такъв се ползва от правилата на ЗЗП. Оспорената клауза не е индивидуално уговорена, тъй като липсва такова твърдение от страна на ищеца и съответно представени доказателства в тази насока - чл. 146, ал. 4 ЗЗП. С оглед на бланкетния и декларативен характер на клаузата на чл. 24 от договора, както и предвид цитираната в решението практика на ВКС, касаеща същата клауза от идентични договори, сключвани от същата банка с потребители, въззивната инстанция е приела, че тя е била изготвена предварително и потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й /чл. 146, ал. 2 ЗЗП/.

За да направи преценка за неравноправност на съответните договорни клаузи, съдебният състав е анализирал клаузите на чл. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 24, ал. 1 от договора за кредит, съобразил е, че освен възнаградителната лихва като цена на кредита, в тежест на потребителя са възложени и допълнителни разходи, вследствие на поемане на валутния риск и валутните разлики, което оскъпява общите разходи по кредита, и е отчел обстоятелството, че банката не е предоставила на кредитополучателя необходимата информация, която би му позволила да прецени икономическите последици от този договор - евентуално движение и промяна на валутния курс, съотношение между курс „купува” и курс „продава” на банката и тази информация да се проследи и прогнозира в перспектива, с оглед срока на сключване на договора - 35 години, както и не е предоставила информация по какъв начин потребителят би могъл да минимализира валутния риск и да се освободи от тежестта му, при неочакван обрат на пазара. Приел е, че кредитополучателят не е могъл да прецени икономическите последици от сключването на договор с посочените клаузи - дали да избере да получи по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск, или да получи кредит при по-висока лихва, но без поемане на валутен риск. Банката като професионалист в сферата на финансовите услуги е можела да предвиди устойчивия темп на поскъпване на швейцарския франк и непредоставянето на тези данни от нейна страна води до нарушаване на принципа на добросъвестност, още повече че реален паричен поток в швейцарски франкове не се е осъществил. Предвид изложените съображения, въззивната инстанция е направила извод, че клаузите от договора, предвиждащи поемането на валутния риск от потребителя /чл. 24 и чл. 6, ал. 2/, се явяват неравноправни, което води до тяхната нищожност на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

Съдебният състав е приел, че нищожността на неравноправните клаузи не води до нищожност на целия договор, защото тези клаузи могат да бъдат заместени с диспозитивна уредба от националното право - чл. 240, ал. 1 ЗЗД, съгласно която разпоредба заемателят дължи връщане на заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Поради това, че длъжникът не би могъл да бъде осъден да върне дължимото в CHF, защото той не би могъл да купи тази валута по курса, действащ към датата на усвояване на кредита, въззивният съд е направил извод, че връщането на заетата сума следва да се извърши в националната валута по курс „купува“ на банката в деня на получаването на паричните средства - 1 CHF = 1,2106 BGN лв. /възможност, която Тълкувателно решение № 4/29.04.2015 г. на ОСГТК на ВКС не изключва/.

По отношение на допълнителните споразумения въззивната инстанция е посочила, че цесионерът „Бългериан ритейл сървиз“ АД е имал право да сключи същите в качеството си на кредитор, на когото е цедирано вземането по процесния договор за кредит, ведно с произтичащите от този договор права, включително правото да предоговаря условията по кредита. Приела е, че извършеното с тези допълнителни споразумения олихвяване на просрочени лихви обаче не е допустимо от закона, освен при изрично предвиден в наредба на БНБ ред и механизъм, а такава наредба не е приета към момента. Включването им в главниците представлява анатоцизъм съгласно чл. 10, ал. 3 ЗЗД, защото върху така формираната главница се предвижда начисляването на възнаградителна лихва, и доколкото анатоцизмът е допустим само при изрична уговорка между търговци, каквото качество кредитополучателят няма, клаузата за включването им е нищожна и не поражда действие. Поради това съдебният състав не е възприел заключението на вещото лице Т. И. за размера на усвоената от ответницата – кредитополучател главница, изчислена на базата на тази нищожна клауза. Констатирал е, че размерът на усвоената от кредитополучателя главница е 14 981 CHF, от която сума е погасена само сумата 440.26 CHF, и е останала дължима главница в размер 14 540.74 CHF.

Предвид изложените съображения въззивният съд е заключил, че банката притежава вземане срещу ответницата в размер 17 603.02 лв. – левовата равностойност на 14 540.74 CHF по курс „купува“ към 26.02.2008 г., като за разликата над тази сума до претендирания размер 17 490.04 CHF искът е неоснователен.

За да направи извод за частична основателност на претенцията за заплащане на банкови такси по чл. 4, т. 1 от договора - за управление, и по чл. 11, т. 2 от договора – за просрочие за периода от 27.05.2012 г. до 13.11.2017 г. в размер 295.13 CHF, заявена като частична от общо дължима сума в размер 584.93 CHF, съдебният състав е изложил следните аргументи: за исковия период се дължат две годишни такси по чл. 4, ал. 1 от договора в размер общо 168.22 CHF; в представената от банката Тарифа, действаща към 2012 г., няма договорена такса за просрочие, а има месечна такса за администриране на просрочен кредит, която е уговорена в лева, а не в чуждестранна валута; таксите по чл. 11, т. 2 от договора са начислени за 2012 г., към който период банката не е имала качеството кредитор на длъжника, поради което не е имало основание за начисляване на банкови такси, нито вещите лица посочват начисляването им; таксата следва да бъде присъдена в левовата равностойност на 168.22 CHF по курс „купува“ към 26.02.2008 г. - 203.65 лв.

За да направи извод за неоснователност на претенцията за 258 лв. – нотариални такси за периода от 20.10.2017 г. до 13.11.2017 г. във връзка с обявяването на договора за предсрочно изискуем, въззивният съд е приел, че в договора и допълнителните споразумения изрично е посочено как се формират задълженията на кредитополучателя – главница, лихви и такси, визирани в чл. 4 – за управление, и в Тарифата, като между страните не е уговорено задължение на длъжника за заплащане на последващи такси, вкл. нотариални такси. Изложил е и следните съображения: в чл. 12 от допълнителното споразумение от 28.07.2010 г. изрично е уговорена месечна такса за администриране на просрочен кредит, която служи за покриване на административните разходи на кредитора по предприети действия по събиране на просрочените плащания, като само примерно са посочени телефонни обаждания, изпращане на напомнителни писма и др.; заплатените нотариални такси представляват такива административни разходи, които следва да се покриват от събираната такса за администриране на просрочен кредит; по делото не са представени никакви доказателства за направени от банката разходи във връзка с връчването на единствената отправена от нея нотариална покана.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулираните първи и втори правни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК е неоснователен, тъй като въпросите не са решени в противоречие с практиката на ВКС и на СЕС. Преценката дали се дължи връщане само на швейцарски франкове, или швейцарски франкове в левовата им равностойност по курс „купува“ към датата на усвояване на кредита, или левовата равностойност на съответните швейцарски франкове по курс „купува“ към датата на усвояване на кредита, зависи от равноправността/ неравноправността на договорните клаузи, относими към валутния риск. В конкретния случай съдебният състав в съответствие с практиката на ВКС и СЕС е обсъдил клаузите на чл. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 24, ал. 1 от договора за кредит, установил е, че ответникът – кредитополучател е физическо лице, което ползва финансова услуга от търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, поради което има качеството на потребител съгласно § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и като такъв се ползва от правилата на ЗЗП. Констатирал е, че оспорените клаузи не са индивидуално договорени, а са били изготвени предварително и потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им /чл. 146, ал. 2 ЗЗП/ и за да направи извод, че същите са неравноправни, въззивният съд не се е отклонил от практиката на СЕС.

В т. 16, 18, 20, 23-30 от мотивите на определението от 22.02.2018г. по дело № С-119/17, EU:C:2018:103 СЕС препраща към своето решение от 20.09.2017г. по дело С-186/16, EU:C:2017:703 относно критериите, които националният съд трябва да прилага при преценка дали клауза от договор за банков кредит е неравноправна от гледна точка на разпоредбите на чл. 3, параграф 1 и чл. 4, параграф 2 от Директивата.

В т. 3 от диспозитива на решението от 20.09.2018г. по дело С-51/17, EU:C:2018:750 СЕС е уточнено, че член 4, параграф 2 от същата директива трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Във връзка с това посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения, като необходимата в това отношение проверка следва да се извърши от националния съд.

В т. 50 от мотивите на решението по дело С-186/16 и т. 75 от мотивите на решението по дело С-51/17 СЕС е изяснил, че „от една страна, потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита. От друга страна, продавачът или доставчикът, в случая банковата институция, трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута. При това положение националната юрисдикция следва да се увери, че продавачът или доставчикът е предоставил на съответните потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения“. В подобен смисъл е и т. 74 от мотивите на решението по дело С-26/13 на СЕС.

Следва да се отбележи, че съгласно постоянната съдебна практика на СЕС въведената с Директива 93/13/ЕИО система на защита на потребителите се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слабата страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка, както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им /решение по дело C-34/13, EU:C:2014:2189, т. 48; решение по дело C-26/13, т. 39; решение по дело C-169/14, ЕU:C:2014:2099, т. 22; решение по дело С-96/14, т. 26 и др./.

В т. 3 от диспозитива и т. 54 и т. 56 от мотивите на решение по дело С-186/16 СЕС се е произнесъл, че разпоредбата на чл. 3, § 1 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирана в чл. 145, ал. 1 ЗЗП, трябва да се тълкува в смисъл, че „преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора. Националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото и отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на банката относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута /най-напред евентуалното неспазване на изискването за добросъвестност, а след това наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на чл. 3, § 1 от Директива 93/13/“. За да установи „дали клаузата води в разрез с принципа на добросъвестност до значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора, националният съд трябва да провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след индивидуално договаряне“ /решение по дело С-186/16, т. 57; решение по дело C 415/11, EU:C:2013:164, т. 68 и 69/.

В т. 55 от мотивите на решението по дело С-186/16 СЕС е приел, че клауза, включена в договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовият риск в тежест на потребителя. В т. 2 от диспозитива на определението по дело № С-119/17 е постановено, че чл. 3 до чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирани в чл. 143, чл. 145 и чл. 147 ЗЗП, следва да се тълкуват в смисъл, че може да бъде преценена от националната юрисдикция като неравноправна клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора.

Същите критерии за установяване на неравноправния характер на клаузата за валутния риск в договор за кредит са посочени и в определение от 18.10.2023 г. по дело C-117/23, EU:C:2023:788, т. 30, т. 32, т. 33 и т. 35.

В конкретния случай при спазване на цитираната практика на СЕС въззивният съд е анализирал клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 24 от договора съобразно установените критерии и е приел е, че кредитополучателят не е могъл да прецени икономическите последици от сключването на договор с посочените клаузи - дали да избере да получи по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск, или да получи кредит при по-висока лихва, но без поемане на валутен риск. Банката като професионалист в сферата на финансовите услуги е можела да предвиди устойчивия темп на поскъпване на швейцарския франк и непредоставянето на тези данни от нейна страна води до нарушаване на принципа на добросъвестност, още повече че реален паричен поток в швейцарски франкове не се е осъществил. Предвид изложените съображения изводът за неравноправност на клаузите за валутния риск, което води до тяхната нищожност на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, е направен в съответствие с константната практика на СЕС и ВКС.

При преценка на последиците от приетите за неравноправни клаузи на чл. 6, ал. 2 в частта, която предвижда приложение на курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро към деня на превалутирането, и чл. 24 от процесния договор въззивният съд не се е отклонил от практиката на СЕС и на ВКС, обективирана в решение от 14.03.2019г. по дело C-118/17, EU:C:2019:207, т. 40 и 51, решение от 26.03.2019г. по дело C-70/17 и C-179/17, EU:C:2019:250, т. 57, решение от 03.10.2019г. по дело С-260/18, т. 39, решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10, EU:C:2012:144, т. 32, решение по дело С-26/13, т. 83 и 84 от мотивите и т. 3 от диспозитива, определение от 18.10.2023 г. по дело C-117/23, EU:C:2023:788, т. 56 и т. 58 от мотивите и т. 2 от диспозитива, решение № 60079/19.01.2022 г. по т. д. № 105/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 60108/28.01.2022 г. по т. д. № 1159/2020 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 83/12.05.2022 г. по гр. д. № 2859/2021 г. на ВКС, ГК, III г. о. В редица свои решения СЕС е посочил, че съгласно чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО съответният договор трябва да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност за запазване на договора без неравноправните клаузи, което трябва да се провери, като се приложи обективен подход. СЕС е признал възможността националният съд да замени неравноправна клауза с диспозитивна разпоредба от вътрешното право, за да запази действието на договора, когато обезсилването на договора в неговата цялост би могло да изложи потребителя на особено неблагоприятни последици. Посочил е, че високата степен на защита на потребителите изисква националният съд, като има предвид цялото вътрешно право, да вземе всички необходими мерки, за да защити потребителя от подобни последици, така че да му гарантира да се върне в крайна сметка в положението, в което би се намирал, ако обявените за неравноправни клаузи никога не бяха съществували.

В съответствие с посочената практика, въззивният съд е анализирал възможностите в националното право и е направил извод, че връщането на заетата сума следва да се извърши в националната валута по курс „купува“ на банката в деня на получаване на паричните средства /усвояване на кредита/, която възможност не се изключва от Тълкувателно решение № 4/29.04.2015 г. по тълк. дело № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Съдебният състав се е съобразил със защитата на потребителя като икономически по-слабата страна в договорното правоотношение и в този смисъл не е нарушил практиката на СЕС и на ВКС.

Останалите формулирани в изложението правни въпроси не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В настоящия случай касаторът не е обосновал посоченото основание – не е посочил дали се касае до противоречиво тълкуване на релевантната норма, до различни възприети правни разбирания, или до необходимост от отстраняване на непълнота или противоречие в правната уредба, респективно до развитие на съдебната практика, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми, или осъвременяване на правната уредба с оглед промяна в обществените условия или изменения на законодателството.

Формулираните правни въпроси /без последните два въпроса/, за които касаторът сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, са относими към преценката и критериите за неравноправност на клаузите за валутния риск в договор за кредит, по отношение на които има формирана практика на ВКС и СЕС, която не се налага да бъде променяна.

Последните два въпроса са относими към претенциите за присъждане на банкови такси и нотариални такси, предвид уточнението на исковата молба във въззивното производство. По отношение на тях не е осъществено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и поради обстоятелството, че не съответстват на основните мотиви за неоснователност на претендираните суми в съответните размери, а именно: в действащата през 2012 г. Тарифа не е предвидена такса за просрочие, а месечна такса за администриране на просрочен кредит, и през 2012 г. банката не е имала качеството кредитор на длъжника, поради което не е имала основание да начислява такса; нотариалните такси във връзка с обявяването на кредита за предсрочно изискуем представляват административни разходи, които следва да се покриват от събираната такса за администриране на просрочен кредит, и не са представени доказателства за направени разходи от банката във връзка с връчването на нотариалната покана.

Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд Велико Търново. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на касатора не се присъждат, тъй като не е направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение