Определение № 1941 от 29.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 1127/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Ц. А. М. срещу решение № 229 от 14.01.2026 г., постановено по в.гр.д. № 4900/2024 г. по описа на Софийски градски съд, III-Б въззивен състав, в частта, с която след частична отмяна на решение № 2853/ 18.02.2024 г., постановено по гр.д. № 47012/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 31-ви състав, са отхвърлени предявените от Ц. А. М. срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД искове, както следва: иск с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума над 4 500 лв. до 9 000 лв., представляваща част от дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди от получени телесни увреждания в резултат на пътнотранспортно произшествие, настъпило на 11.11.2019 г., по вина на водача на лек автомобил „Тойота Ярис“, с рег. [рег.номер на МПС], за който е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника, както и иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума над 1 709, 44 лв. до 3 419, 04 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено изпълнение на задължението за заплащане на обезщетението за неимуществени вреди, начислено за периода от 07.01.2020 г. до 23.08.2023 г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Касаторката счита, че въззивният съд не е определил справедлив размер на дължимото обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди, тъй като не е съобразил всички доказани в производството факти, които са от значение за това съгласно чл. 52 ЗЗД. Не е отчетено, че в резултат на произшествието тя е получила контузия на главата и сътресение на мозъка, като в продължение на 20 дни е изпитвала изключително силно главоболие и световъртеж, което е наложило хоспитализация. Съдът не е взел предвид и икономическите условия в страната към датата на произшествието, за които от значение са лимитите и премиите по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, както и официалните данни на НСИ за средната брутна месечна заплата. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставят три въпроса, като се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД не е подал отговор. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е приел, че предмет на разглеждане в производството са иск с правна квалификация чл. 432 ГПК, предявен от увреденото лице Ц. А. М. срещу застрахователя по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите - „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, за заплащане на част в размер на 9 000 лв. от обезщетение в общ размер на 10 000 лв., дължимо за претърпени неимуществени вреди, причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило поради виновното и противоправно поведение на водача на моторното превозно средство /МПС/, за което е сключена застраховката, както и иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение в размер на законната лихва за забавено изпълнение на задължението за заплащане на обезщетението за неимуществени вреди, което възлиза на сумата от 3 419, 04 лв. за периода от 07.01.2020 г. до 23.08.2023 г. Въззивният съд е счел за доказано по делото, че страните по спора са обвързани от влязло в сила решение, с което е уважен предявен от Ц. А. М. срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД частичен иск за присъждане на част в размер на 1 000 лв. от вземането за обезщетение за неимуществени вреди, което в друга своя част е предмет на предявения в процеса иск по чл. 432 ГПК. Отчел е, че силата на пресъдено нещо на това решение важи в отношенията между страните по спора и обхваща всички правопораждащи предявеното вземане факти, поради което той е длъжен да приеме за установени от него всички елементи от фактическия състав, при който възниква деликтната отговорност на водача на лек автомобил „Тойота Ярис“, с рег. [рег.номер на МПС], за причинените на ищцата неимуществени вреди в резултат на настъпилото на 11.11.2019 г. ПТП, както и че за заплащане на това обезщетение отговаря ответникът, който е страна по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на МПС-то, управлявано от делинквента. Намерил е, че силата на пресъдено нещо на това решение обхваща и извода на съда, направен в него, че ищцата не е допринесла за настъпване на увреждането. Тази задължителна сила на решението се разпростира само до размера на вземането, който е предявен и е 1 000 лв., но не и върху непредявената част от него за размера от 1 000 лв. до 10 000 лв. Ето защо въпросът за това дали за ищцата е възникнало вземане за обезщетение за неимуществени вреди за размера от 9 000 лв. следва да се разреши в настоящото производство въз основа на фактите за търпените от това лице болки и страдания, установени от събраните в него доказателства. За да определи размерът на обезщетението, което се следва на ищцата за възмездяване на неимуществените вреди, съдът е съобразил, че към датата на увреждането тя е била на 31 години, както и че при произшествието е получила мозъчно сътресение без вътречерепна травма или загуба на съзнанието, което е било съпроводено със симптоми на гадене и главоболие, като не са налице данни за последващи усложнения. Отчетено е, че за да се възстанови пострадалата е провела тридневно болнично лечение, след което седем дни се е лекувала в домашни условия, като е приемала медикаменти. Симптомите на мозъчното сътресение са преминали за период от около един месец, в който ищцата не е имала затруднения да се обслужва самостоятелно. Въззивният съд е приел за установено от изготвената в производството съдебно-психологична експертиза /СПЕ/, че пострадалата е преживяла остра стресова реакция, която е в причинна връзка с внезапно настъпилото вредоносно събитие, както и че периодът на преработване на травмата и психическото възстановяване на лицето е продължил повече от стандартното и не е приключил напълно към момента на събиране на доказателствата по делото. Взел е предвид и изводът на вещото лице, че липсват данни за развито от ищцата депресивно състояние и за нарушение в нейното нормално функциониране след преживяването на първоначалната остра стресова реакция. Анализирайки извода в заключението на СПЕ за отражението на събитието върху връзката на ищцата с околните с оглед и на фактите, установени от разпита на свидетеля Р. Д., който е неин приятел и който не изнася данни за настъпила промяна в комуникацията помежду им, съдът е приел, че не може да се заключи, че ПТП-то е повлияло по значителен начин върху нейния социален живот. Предвид тези обстоятелства и при отчитане на социалноикономическите условия в страната към датата на произшествието въззивният съд е определил, че справедливият размер на дължимото на пострадалата обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза на сумата от 5 500 лв., като той е по-нисък от определения от първоинстанционния съд. След като е приспаднал от този размер присъдената сума от 1 000 лв. по приключилото производство за разглеждане на предявения частичен осъдителен иск за процесното вземане, съдът е счел, че искът следва да се уважи за сумата от 4 500 лв., като за разликата над тази сума до пълния размер от 9 000 лв. трябва да се отхвърли. С оглед извода за основателност на главния иск, предявеният акцесорен иск за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва е приет за основателен за сумата от 1 709, 44 лв., като за разликата над нея до пълния размер от 3 419, 04 лв. е неоснователен и следва да се отхвърли. Поради частично разминаване на изводите на двете инстанции първоинстанционното решение е отменено в частта, с която предявеният иск за главница е уважен за сумата над 4 500 лв. до 9 000 лв. и предявеният акцесорен иск е уважен за сумата над 1 709, 44 лв. до 3 419, 04 лв., като вместо него е постановено друго, с което исковете за този размер са отхвърлени. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира три въпроса, по които заявява, че е налице произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение, които са: 1) Следва ли при определяне на обезщетение по справедливост да се вземат предвид и конкретните икономически условия, чийто ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите?; 2) При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, начина, продължителността на възстановителния период и степента на възстановяване, остатъчните явления, претърпените неудобства от битов и социален характер до момента и в бъдеще, както и всички онези негативни преживявания, които изпълват съдържанието на понятието „неимуществени вреди”?; 3) Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти?. Всички тези въпроси се отнасят до общ правен проблем, поради което следва да бъдат обединени в един и той да бъде конкретизиран като въпрос относно критериите, които трябва да бъдат съобразени от съда при определяне по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД. По отношение на него касаторът поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Обобщеният въпрос касае прилагането на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, поради което има характера на правен. Претърпените от едно лице неимуществени вреди в резултат на настъпило ПТП и тяхното остойностяване от съда при прилагане на установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта са елементи от фактическия състав, при който възниква отговорността на застрахователя по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ по чл. 432, ал. 1 КЗ, която е предмет на предявения в процеса главен осъдителен иск. Ето защо поставеният въпрос е включен в предмета на спора по настоящото дело, като по него въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение и това е обусловило решаващите му правни изводи за частична неоснователност на иска за главница. По този въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС /ППВС № 4/1968 г./, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 242/12.01.2017 г., постановено по т.д. № 3319/2015 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 17 от 16.01.2025 г., постановено по т.д. № 1808/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 1 от 26.03.2012 г., постановено по т.д. № 299/2011 г. по описа на ВКС, II т.о. и Решение № 50104 от 23.02.2023 г., постановено по т.д. № 1689/2021 г. по описа на ВКС, II т.о. В ППВС № 4/1968 г. са дадени задължителни указания по прилагане на нормата на чл. 52 ЗЗД от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане, като е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на тази разпоредба не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обстоятелства при търпени от едно физическо лице неимуществени вреди от причинени телесни увреждания са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. В практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че при прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, наред с общите критерии, изброени в ППВС № 4/1968 г., следва да се отчита и общественото разбиране за понятието „справедливост“ на определен етап от развитието на обществото, което се прави въз основа на конкретните обществено-икономически условия в страната към момента на настъпване на увреждането, като за ориентир за това служат и лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към този момент. В цитираната практика се отбелязва също, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е длъжен както да посочи обстоятелствата, които са релевантни за това, но също така да направи оценъчен извод как те влияят на интензитета на търпените вреди. От мотивите на обжалваното решение е видно, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди от увреждането на телесното й здраве, въззивният съд е съобразил всички общи критерии, установени в задължителната практика по прилагане на чл. 52 ЗЗД, както и специфичните такива, които се доказва да са налице в разглеждания случай. Решаващият съд е изброил всички относими при преценка на тези критерии обстоятелства, които са доказани по делото и е направил оценка на същите, като е формирал извод за това какво е значението на всяко от тях за интензитета на търпените от ищцата вреди и оттам за размера на обезщетението, което се следва за тяхното репариране. Въззивният съд е отчел възрастта на пострадалата към момента на увреждането от 31 години, вида на травмата, която се доказва, че е получила, която е мозъчно сътресение без вътречерепна травма или загуба на съзнанието, съпроводено със симптоми на гадене и главоболие. Взел е предвид и това, че за възстановяването на ищцата е било необходимо болнично лечение, което е имало кратка продължителност от 3 дни, както и последващо седемдневно домашно лечение и прием на медикаменти. Съобразена е и общата продължителност на възстановителния период от травмата, който е около 1 месец, и това, че не са настъпили усложнения. Отчетено е още, че претърпяното произшествие е предизвикало стрес у пострадалата, което е довело до негативни психически изживявания, чието преодоляване при нея с оглед особеностите на психиката е изисквало повече време и не е приключил до момента. За значими при определяне на дължимото обезщетение са приети и фактите, че ищцата не е развила депресивно състояние, че не е било нарушено нейното нормално функциониране, че не са създадени затруднения в ежедневния й живот, както и че събитието не е засегнало значително социалния й живот, тъй като от разпита на свидетелите се установява, че не се е променил начинът, по който тя общува с приятели. Съобразени са и икономическите условия в страната към момента на настъпване на произшествието. Въпросът дали въззивният съд е направил правилни изводи за значението на всяко едно от изброените обстоятелства за определяне на интензитета на търпените от пострадалата вреди и съответно за размера на дължимото обезщетение изисква произнасяне от касационния съд по правилността на обжалваното решение, което не може да стане в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, а само след допускане на конкретно решение до касационно обжалване и разглеждане на жалбата срещу него по реда на чл. 290 ГПК. С оглед на това трябва да се приеме, че въззивният съд е приложил материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД в съответствие със задължителните указания за това, дадени в ППВС № 4/1968 г., както и с разрешенията в практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК. Това означава, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. Предвид горното се налага крайният извод, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 229 от 14.01.2026 г., постановено по в.гр.д. № 4900/2024 г. по описа на Софийски градски съд, III-Б въззивен състав, в обжалваната му част. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение