Определение № 50174 от 16.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 2033/2022 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано е по подадената чрез адв. М. Г. касационна жалба на ищеца П. Г. И. срещу решение № 262012 от 17.07.2022г. по възз.гр.д. № 5286/2021г. на СГС в частта, с която е потвърдено решение № 20233826/23.10.2020г. по гр.д.№ 49692/2018г. на СРС за отхвърляне на предявения от него иск против Гаранционен фонд за обезщетение за неимуществени вреди в резултат от телесни увреждания при ПТП, настъпило на 10.10.2017г., за размера над 1400лв. до пълния предявен размер от 15 000лв., както и в частта за разноските. Основано на оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваните части и за постановяване на друго, с което да бъде присъдено допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на 13 600лв., ведно със законната лихва, считано от 29.03.2018г. до окончателното изплащане, както и разноски пред трите инстанции.Касаторът счита, че въззивното решение в обжалваните части е необосновано, тъй като при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд само информативно е изброил относими критерии, без да посочи конкретното им значение за размера на обезщетението, и не е взел предвид и в достатъчна степен всички относими критерии, съгласно ППВС № 4/68г., а именно характера и степента на уврежданията, интензитета и продължителността на понесените болки, начина на протичане на оздравителния процес и неговата продължителност, наличието на продължителен психо-емоционален стрес и неудобства, социално –икономическата обстановка в страната към датата на инцидента и съдебната практика при подобни случаи.Релевира и оплаквания за нарушаване на съдо-производствените правила, изразяващо се в неизвършване на самостоятелна преценка на доказателствения материал в неговата цялост при определяне на размера на обезщетението и за съпричиняването. Поддържа, че решението е постановено и в нарушение на чл.52 ЗЗД, тъй като при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди не са отчетени конкретните социално-икономически условия в страната и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането, както и практиката на съдилищата при сходни случаи.Релевира доводи, че изводите за съпричиняване на вредите от ищеца също са извършени в нарушение на съдо-производствените правила, изразяващо се в необсъждане на всички събрани доказателства, както и в нарушение на материалния закон, разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, с доводи, че не е доказана по категоричен начин, при условия на пълно главно доказване, причинната връзка между непоставянето на предпазен колан от ищеца и настъпилите телесни увреждания, предвид конкретния механизъм на ПТП. В изложението по чл.284, ал.1 т.3 ГПК е въведено основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси: 1.Кои обективно съществуващи обстоятелства следва да бъдат взети предвид при определяне на справедливо по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застраховател, респ. Гаранционен фонд?При постановяване на въззивното решение СГС в случая приложил ли е правилно и всеобхватно установените в съдебната практика критерии, формиращи съдържанието „справедливост“ по см. на чл.52 ЗЗД? По него касаторът се позовава на ППВС № 4/1968г., както и на решение № 212/11.01.2018г. по т.д.№ 738/2017г., II т.о., решение 179/29.01.2016г. по т.д.№ 2143/2014г., I т.о., решение № 16/04.02.2015г. по т.д.№ 1858/2013г. I т.о.,решение № 83/06.07.2019г. по т.д.№ 795/2008г., II т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т.д.№ 916/2011г., I т.о, решение № 154/30.10.2012г. по т.д.№ 807/2011г., II т.о. и решение № 151/02.11.2016г. по т.д.№ 2629/2015г., I т.о. и др. 2.Съобразени ли са от въззивния съд предпоставките за приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД във връзка с доказването на съпричиняването от страна на ищеца и определяне на съотношението на приноса на пострадалия пътник и делинквента? По него касаторът се позовава на ППВС № 17/1963г., както и на решение № 33/04.04.2012г. по т.д.№ 172/2011г., II т.о., решение № 15/12.02.2018г. по т.д.№ 1423/2017г., II т.о., решение № 150/18.1.2.2017г. по т.д.№ 1834/2016г. II т.о., и решение № 94/23.10.2019г. по т.д.№ 2711/2018г., I т.о., решение № 206/12.03.2010г. по т.д.№ 35/2009г., II т.о., решение № 98/24.06.2013г. по т.д.№ 596/2012г., II т.о., решение № 151/12.11.2012г. по т.д.№ 11`40/2011г., II т.о. и решение № 27/15.04.2015г. по т.д.№ 457/2014г., II т.о. и решение № 121/06.11.2019г. по т.д.№ 2762/2018г., I т.о. В подадения чрез юрисконсулт К. Я. писмен отговор ответникът по касация Гаранционен фонд оспорва наличието на въведените основания за касационно обжалване и основателността на касационната жалба.Претендира за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията по чл.288 ГПК, след като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: Въззивната инстанция е сезирана с въззивна жалба на ищеца П. Г. И. срещу първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от него против ГФ иск за обезщетение за неимуществени вреди за размера над 500лв. до пълния предявен размер от 15 000лв., а, като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила, в частта, с която искът е уважен в размер на 500лв.Въззивната инстанция е приела за установено от фактическа страна, че на 10.10.2017г., ок.13.36ч. е настъпило ПТП между лек автомобил „Пежо 407“, управляван от подпомагащата ответника страна - П. П., и управлявания от трето неучастващо по делото лице Б. Г. лек автомобил „Пежо 1007“, в който на първата седалка е пътувал ищецът П. И..За доказан е приела следният механизъм на ПТП:Управляваният от П. лек автомобил „Пежо 407“ се е движел по пътя с предимство II-15 в посока от Оряхово към Враца по пътното платно, съставено от две ленти, разделени помежду си с единична прекъсната линия, като, в резултат от предприетата от водача маневра за изпреварване на движещото се пред него ПС, скоростта на лекия автомобил „Пежо 407“ в момента на изравняване на двете ПС е достигнала 79 км./ч.В това време лекият автомобил „Пежо 1007“, в който е пътувал ищецът, се е движел по път без предимство от [населено място], като водачът му Г. е предприела навлизане на пътното платно на път II-15 в момента, в който управляваният от П. лек автомобил „Пежо 407“ се е намирал на 45.77 м от мястото на удара.В резултат на това, че нито един от двамата водачи не е задействал спирачната система, траекториите на двата автомобила са се пресекли и е настъпил удар между тях.Решаващият състав е приел, че причините за ПТП се дължат на поведението и на двамата водачи: при движение със скорост, по-ниска от 60 км/ч, водачът П. е щял да има възможност да предотврати удара при аварийно задействане на спирачната система в момента на навлизане на пътното платно на автомобила „Пежо 1007“, а неправомерното поведение на водача Г. се изразява в това, че, движейки се по път без предимство и навлизайки на път II-15, тя не е спряла и не е пропуснала извършващия в същия момент маневра „изпреварване“ лек автомобил „Пежо 407“, като приносът на Г. за настъпване на ПТП е по-голям. При определяне на размера на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е приел за установено въз основа на заключението на СМЕ и дадените от вещото лице обяснения, че в пряка причинна връзка с ПТП ищецът е претърпял увреждане от повърхностен характер на окосмената част на главата, дифузна травма на главния мозък и травматичен церебрален едем(оток), но причинената травма не е била голяма и не е представлявала опасност за живота му, както и, че общият и възстановителен период е продължил ок.2 месеца, като болките и страдания са били с по-висок интензитет през първите 10 дни. Анализирайки показанията на свидетеля И. И., брат на ищеца, които са преценени на осн.чл.172 ГПК, и кредитирани, във връзка със заключението на СМЕ по делото въззивният съд е приел за установено, че ищецът се е оплаквал от виене на свят, гадене, изпитвал е общ страх и стрес, имал е лек оток на лицето за ок.10 дни и болки в дясното рамо и е приемал обезболяващи, но след втория месец болките му постепенно са намалявали и отзвучавали и няма данни ищецът да се е нуждаел от помощ при ежедневните битови нужди.При съобразяване и на обществено –икономическите условия в страната към края на 2017г. и наложилите се морални норми в обществото, съобразно съдебната практика, са споделени изводите на първоинстанционния съд, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на 2000лв. Решаващият въззивен състав е споделил и изводите на първоинстанционния съд за основателност на възражението на ГФ за съпричиняване на уврежданията от ищеца, поради това, че е пътувал без поставен обезопасителен колан, като изводите му за това са основани на заключенията на САТЕ и СМЕ по делото, които е възприел, като обосновани и категорични. За да присъди на ищеца допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на 900лв., въззивният съд е определил по-малък относителен принос на ищеца от приетия от първоинстанционния съд, а именно 3/10. Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване и по двата формулирани от касатора въпроса произтича от липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Поставените в случая от касатора въпроси не притежават характеристиките, очертани в т.1 на посоченото тълкувателно решение, тъй като касаят изцяло правилността на изводите на въззивния съд при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за съпричиняването и изразяват несъгласието на касатора с тях.Както е посочено в мотивите на т.1 на ТР № 1/2009г. по тълк.д.№ 1/2010г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационната жалба, трябва да се произнесе дали соченият от касатора въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, а не и дали те са законосъобразни. За пълнота на изложението следва да се посочи, че по поставените въпроси липсва и въведеният допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване по т.1 на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като разрешаването им от въззивния съд не е в противоречие с относимата съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Изложените мотиви от въззивния съд при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди не позволяват да се приеме, че обжалваното решение е постановено в отклонение от относимата съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по въпрос № 1, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД, вкл. посочената от касатора. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца въззивната инстанция е отчела релевантните критерии, възприети в съдебната практика, а именно характера и тежестта на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е извършено, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, както и икономическата конюнктура в страната и инфлационните процеси в годината на настъпване на застрахователното събитие, ориентир за които са нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Преценката на въззивния съд за размера на справедливия паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди се базира на приетите за установени по делото конкретни правно-релевантни обстоятелства, съвкупността от които е предпоставила определяне от въззивния съд на размер на обезщетението за неимуществени вреди, който съвпада с определения от първоинстанционния съд. Тази преценка е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по които касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. От мотивите на обжалваното решение за съпричиняването също следва да се направи извод за постановяването му в съответствие с формираната съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по въпрос № 2, свързан по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, обективирана в ППВС № 17/18.11.1963г., решение № 277/11.01.2019г. по т.д. № 1982/2017г. на ВКС, II т.о. на ВКС., решение № 50/27.07.2015г. по т.д. № 271/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 46/05.06.2014г. по т.д. № 3696/2013 г. на ВКС, II т.о. и други, вкл. посочената от касатора. Въззивният съд изрично е посочил, че изводът за наличие на съпричиняване не може да се основава на предположения, а се изисква доказването по безспорен начин на конкретни действия или бездействия на увреденото лице, с които то обективно е способствало за вредоносния резултат, като е създало условия за настъпването му или го е улеснило.Приел е, че за приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД не е достатъчно, само по себе си, обстоятелството, че ищецът, като пътник в лек автомобил, при настъпването на ПТП не е ползвал обезопасителен колан, а се изисква да бъдат ангажирани, при доказателствена тежест за ответника, категорични доказателства, че, предвид конкретния механизъм на ПТП, при ползването на предпазен колан вредите на ищеца не биха настъпили или биха били в по- малък обем.Изводите на въззивния съд за съпричиняване на вредите от ищеца са основани на заключенията на СМЕ и САТЕ, които са възприети, като обосновани и категорични.Въз основа на тях решаващият състав е приел за установено, че ищецът, като пътник в участвалия в ПТП лек автомобил „Пежо 1007“, е бил без поставен предпазен колан, макар лекият автомобил да е бил фабрично обезпечен с такъв, като при поставен предпазен колан той нямаше да получи процесните травми и увреждания в областта на главата. Несъгласието на касатора с тези изводи на въззивния съд представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение, по което касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване. Касаторът следва да заплати на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба в размер на 100лв.Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: