Определение № 1107 от 09.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 33/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. С., чрез назначения му адв. В. В., против решение № 581 от 08.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 3299/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 5058 от 03.09.2024 г., постановено по гр. д. № 772/2023 г. по описа на Софийски градски съд, за отхвърляне на предявените от М. М. С. срещу Окръжен съд – Пловдив, искове по чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 26 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото за разглеждане и решаване на в. ч. гр. д. № 1449/2019 г. на Окръжен съд – Пловдив в разумен срок, както и по чл. 2в ЗОДОВ, във вр. с чл. 21 и чл. 47 ХОПЕС за сумата от 4000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на дискриминация и отказ от правосъдие и за сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, формирана като пропусната полза във връзка с невъзможността да получи обезщетение в прекратеното производство. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените искове по чл. 2б и чл. 2в ЗОДОВ. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Длъжен ли е съдът, разглеждащ иск по чл. 2б ЗОДОВ, да оцени разумността на срока, като вземе предвид не само времетраенето на конкретното производство, но и цялостното процесуално поведение на институциите, довело до забавяне или невъзможност за ефективна защита?“ – поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да се посочва конкретна съдебна практика; 2/ „Може ли формалното назначаване на служебен защитник без реален контакт и съдействие да се счита за „ефективна правна помощ“ по смисъла на чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС и чл. 6, § 1 ЕКПЧ?“; 3/ „Представлява ли отказът от ефективна правна защита „достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС“ по смисъла на чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, пораждащо отговорност на държавата?“ – по втория и трети въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответната страна по жалбата Окръжен съд – Пловдив в писмен отговор, подаден чрез М. Г. – съдебен помощник, счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба в частта, насочена против въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по иска с правно основание чл. 2в ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4000 лева, е подадена от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие, в срока по чл. 283 ГПК, но срещу неподлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява недопустима. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лева. Нормата е императивна и за спазването ѝ съдът следи служебно. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. Касационната жалба в останалата ѝ част е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил от фактическа страна, че производството по в. ч. гр. д. № 1449/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив (което се твърди да е забавено) е образувано по частна жалба от 25.06.2019 г. на М. М. С. срещу определение № 3338/2019 г. по гр. д. № 19037/2018 г. на Районен съд – Пловдив; че с определение № 1370 от 09.07.2019 г. на Окръжен съд – Пловдив, постановено по ч. гр. д. № 1449/2019 г., обжалваното определение за връщане на исковата молба е потвърдено, като определението е получено от М. С. на 17.07.2019 г. лично. Посочил е също така, че с молба с вх. № 22543/24.07.2018 г. ищецът С. е поискал допускане на правна помощ, като с разпореждане № 6345 от 26.07.2019 г. са дадени указания, които са изпълнени с молба с вх. № 23800/07.09.2019 г.; че с определение № 1636 от 12.08.2019 г. по в. ч. гр. д. № 1449/2019 г. на Окръжен съд – Пловдив е допусната правна помощ на М. С. под формата на процесуално представителство, изпратено е искане до АК – Пловдив, като след получаване на уведомително писмо, с разпореждане от 20.08.2019 г. за особен представител на ищеца е назначен адв. К. К.; че с молба вх. № 26394 от 09.09.2019 г. адв. К. е поискал на основание чл. 63, ал. 1 ГПК да бъде продължен срока за обжалване на определението № 1370 от 09.07.2019 г. на Окръжен съд – Пловдив, което искане съдът е оставил без уважение с разпореждане от 12.09.2019 г., предвид изричната норма на чл. 63, ал. 3 ГПК, връчено на 07.10.2019 г. на М. С., чрез адв. К.; че с молба вх. № 29985/14.10.2019 г. адв. К. е поискал на основание чл. 64 ГПК възстановяване на срока, както и да бъде заменен; че с разпореждане от 15.10.2019 г., изпълнено с молба от 05.11.2019 г., и последващо разпореждане от 14.11.2019 г. са дадени указания за отстраняване на нередовности на молбата по чл. 64, ал. 2 ГПК, като на основание чл. 100, ал. 3 ГПК, е указано на молителя, че при неотстраняване на нередовностите в указания срок, предприетото процесуално действие ще се смята за неизвършено; че второто разпореждане с указания е връчено на 05.12.2019 г. на М. С., чрез адв. К. и не е било изпълнено. Съобразил е също така обстоятелството, че на 01.04.2021 г. ищецът С. е депозирал касационна жалба, чрез адв. Надежда П., срещу определение № 1370 от 09.07.2019 г. на Окръжен съд – Пловдив, постановено по ч. гр. д. № 1449/2019 г. на ОС – Пловдив, което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 187 от 20.05.2021 г., постановено по образуваното ч. гр. д. № 1685/2021 г. на IV г. о. на ВКС. При тази фактическа обстановка решаващият състав е намерил от правна страна, че съгласно разпоредбата на чл. 2б от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, а съгласно чл. 2в от ЗОДОВ, обезщетение може да се претендира и когато вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз. Формирал е извод, че в настоящия случай не е налице нито една от посочените хипотези. Второинстанционният съд е съобразил, че в случая производството по в. ч. гр. д. № 1449/2019 г. на Окръжен съд – Пловдив е продължило от подаване на жалбата на 25.06.2019 г. до потвърждаване на обжалвания съдебен акт на 09.07.2019 г. общо 14 дни, което е преценил като обстоятелството изключващо дефинитивно посочения по-горе чл. 6, § 1 от Конвенцията. Отчел е, че при извършване на преценката за разумност на срока, в който е разгледано дадено производство, са приложими три критерия: фактическа и правна сложност на делото, поведението на компетентните органи и поведението на самия носител на правото, които критерии са изводими от чл. 6, § 1 от Конвенцията и са залегнали в текста на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ. Посочил е, че общата продължителност на производството е главният показател, спрямо който се преценява дали дадено дело е било приключено в разумен срок. В случая е констатирал, че производството е приключило в очевидно кратък срок. Предвид изложеното е обобщил, че първият иск по чл. 2б ЗОДОВ следва да бъде отхвърлен изцяло, като неоснователен, без оглед на недоказаността и на останалите елементи от състава и по-специално – на липсата на доказателства за претърпените вреди, изразяващи се по твърдения в исковата молба в стрес, причинен от забавяне на делото и от действието на окръжния съд в [населено място], както и в унищожаване на доверието му в институциите. На следващо място въззивният състав е приел, че няма каквито и да е било данни за дискриминиране на ищеца, както по признак на неговото социално положение, така и по който и да е било друг признак. Горното е обосновал с липсата на различно, респективно – по-неблагоприятно третиране на ищеца спрямо други лица в неговото фактическо и правно положение, по който и да е било от признаците, посочени в чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация и чл. 21 от ХОПЕС, от което е намерил, че не е налице нито пряка, нито косвена дискриминация. Обратно на развитите в исковата молба и във въззивната жалба доводи, въззивната инстанция е намерила, че съдът не е „оставил“ ищеца без адвокат, а е допуснал поисканата от него правна помощ. От тук е преценила като неоснователно и позоваването на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз за лишаване от справедлив съдебен процес. Доводите на жалбоподателя, че е останал без представител по делото, е възприела като неоснователни и поради това, че в случая не са били налице хипотезите на чл. 26, ал. 6 от Закона за правна помощ (ЗПрП) за освобождаване на назначения особен представител, а твърдението, че не е осъществен контакт между представител и представляван и двамата не са съгласували линията на защита, не е основание за това. Допълнително е отчела и обстоятелството, че видно от материалите по делото на жалбоподателя е била предоставяна многократно правна помощ, като назначените особени представители са били заменяни по негово искане, което повдига въпроса за злоупотреба с това право, което само по себе си е основание за прекратяване на правната помощ по реда на чл. 24, т. 1, т. 2 от ЗПрП. Като съществено в случая е посочила, че на ищеца С. е било осигурено процесуално представителство за защита пред три съдебни инстанции, като молбата за оттегляне на назначения адвокат не е произвела автоматично действие. Като неоснователен въззивният съд е преценил и предявеният иск за присъждане на имуществени вреди във формата на пропуснати ползи. Посочил е, че невъзможността на ищеца С. да получи исканото от него обезщетение по исковата молба в размер на 12 200 лв. към 05.07.2018 г., която сума се претендира по настоящото дело заедно със законна лихва в общ в размер от 15 000 лв., съставлява изцяло хипотетично увеличаване на патримониума на ищеца. Съобразявайки разясненията в Тълкувателно решение № 3.2.0212 г. и Тълкувателно решение № 3/2021 г., и двете на ОСГТК на ВКС, е установил, че основателността на претенцията за пропуснати ползи предпоставя сигурност за увеличаване на имуществото на ищеца, която не се предполага; че пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, поради което правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не за предполагаемите или хипотетичните такива. Доколкото в случая не се установява неосъществено сигурно увеличаване на имуществото на ищеца, решаващият състав е формирал извод, че и този иск следва да бъде отхвърлен изцяло. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставеният от касатора в изложението първи въпрос обобщено касае критериите за преценката за разглеждане и решаване на съдебното дело в разумен срок. Този въпрос съставлява общо основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е от значение за изхода на спора по иска по чл. 2б ЗОДОВ. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на което касаторът бланкетно се е позовал, доколкото в изложението липсва позоваване на конкретна съдебна практика и обосновка в какво се състои твърдяното противоречие на въззивното решение с правните разрешения на последната. Въпреки това следва да се посочи, че в случая въззивното решение не противоречи на установената трайна практика на ВКС по приложението на чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Съгласно установените в същата разрешения (в този смисъл решение № 66/02.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г., III г. о., решение № 72/18.05.2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г., III г. о., решение № 30/07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г., IV г. о. и др.), нормата на чл. 2б ЗОДОВ урежда специален ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, причинени от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с ЕКЗПЧОС, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилага три критерия: сложност на делото, поведение на страната и поведение на компетентните органи. Съгласно практиката на ЕСПЧ, не съществуват фиксирани срокове за нито един вид съдебно производство и всяка отделна ситуация се разглежда на принципа „случай-за-случай“, като преценката на „разумния срок“ варира в зависимост от конкретните обстоятелства. Нормата на чл. 6, § 1 от Конвенцията изисква проверка на производството като цяло и от гледна точка на всички етапи и възможности, предоставени на жалбоподателя, а не оценка на отделни процедурни нарушения сами по себе си. В случая обжалваното решение не е постановено в противоречие с горните правни разрешения. Въззивният състав е съобразил критериите, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, както и в съдебната практика на ВКС по приложението на чл. 2б ЗОДОВ, като след анализ и оценка на събраните по делото доказателства е приел, че в случая общата продължителност на производството от 14 дни, изключва извод за неразумен срок. Доколкото е преценил, че производството е приключило в очевидно кратък срок, а общата продължителност е възприел като главен показател при преценка дали делото е приключило в разумен срок, то не е подложил на обсъждане останалите елементи от състава. Съобразно изложеното, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставения въпрос. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по останалите два въпроса, които касаят произнасянето на въззивния съд по претенцията с правно основание чл. 2в ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи. Следва да се посочи, че въпросите не са обуславящи решаващите изводи на съда и не съставляват общо основание за достъп до касация. Така както са формулирани, същите съдържат условието и се извеждат от тезата на касатора, че в случая назначаването на служебен защитник е било формално, без осъществен реален контакт, като отказът от ефективна правна защита представлява „достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС“. По същество въззивният съд в обжалваното решение не е приел за установени такива факти, като въведените с въпросите. В атакуваното решение не са излагани съображения за отказ от правна защита. Напротив – след съвкупна преценка на обстоятелствата по делото е преценил като неоснователни доводите на жалбоподателя, че е останал без представител по делото. Изрично е посочил, че с оглед данните по делото, на жалбоподателя е била представяна многократно правна помощ, като дори назначените му особени представители са били заменяни многократно по негово искане. Като определящо, че страната не е била лишена от правна защита, е съобразил обстоятелството, че на ищеца е било осигурено процесуално представителство за защита пред три съдебни инстанции. При тези мотиви в обжалваното решение, формулираните въпроси са неотносими, не кореспондират с установеното по делото и изводите на въззивния съд в атакуваното решение, а представляват интерпретация на страната за осъществилите се по делото факти и обстоятелства. Предвид изложеното, поставените въпроси не могат да обосноват общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се има предвид, че това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В процесния случай не са налице съображения в тази насока, а от твърдението на касатора за системен проблем с достъпа до правосъдие, правната помощ и защитата по ЗОДОВ, не може да се обоснове извод, че поддържаното основание е налице, предвид наличието на пълна и ясна правна уредба. В обобщение не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите такива за настоящото производство. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторът следва да заплати на ответната страна юрисконсултско възнаграждение в размер на 51,13 евро за настоящото производство, опредено съгласно чл. 37 от Закона за правна помощ, във връзка с чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,