Определение № 2390 от 25.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 794/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от [община] срещу решение № 438 от 05.12.2024 г., постановено по в.т.д. № 456/2024 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, 2-ри търговски състав, с което след отмяна на решение № 404 от 27.10.2023 г., постановено по т.д. № 130/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, [община] е осъдена да заплати на „Копие“ ЕАД сума в размер на 486 750 лв., представляваща неустойка, дължима по договор от 05.02.2007 г. и договор за спогодба от 10.09.2014 г., вземането за получаване на която е цедирано на „Копие“ ЕАД с договор от 11.09.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното плащане, както и сума в размер 130 351, 26 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 19.07.2019 г. до 08.03.2022 г. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато нарушение на материалния закон, както и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касаторът, който има качеството на ответник по предявените искове, заявява, че въззивният съд не се е произнесъл по въведено от него в процеса възражение за нищожност на договора за цесия, на който ищецът основава качеството си носител на спорното вземане. Счита, че като длъжник на вземането, което се прехвърля с този договор, има интерес да направи възражение за неговата нищожност, защото така ще избегне да плати на лице, което не е негов кредитор и да се наложи да плаща два пъти. Сочи, че в обжалваното решение не е разгледано и заявеното от него оспорване на датата, която е посочена в договора за цесия като такава на неговото сключване. Доколкото в производството не са представени доказателства за достоверна дата на договора за цесия, намира, че трябва да се приеме, че той е сключен след момента на откриване на производство по несъстоятелност по отношение на цедента по тази сделка „Си Ен Джи Марица“ ООД. С решението за откриване на производство по несъстоятелност на основание чл. 630, ал. 1, т. 4 ТЗ се постановява запор по отношение на вземания, които са част от имуществото на длъжника, поради което след този момент „Си Ен Джи Марица“ ООД не може да сключва договори за разпореждане с такива вземания и те са нищожни като противоречащи на закона. Сключването на договор за цесия след откриване на производство по несъстоятелност по отношение на цедента противоречи и на нормата на чл. 607 ТЗ, тъй като по този начин се нарушава забраната да не се накърнява масата на несъстоятелността, служеща за справедливо удовлетворяване на всички кредитори. Касаторът посочва, че въззивният съд неправилно е приложил правилото на чл. 42, ал. 2 ЗЗД към процесния договор за прехвърляне на вземане, като е счел, че неговото сключване от лице без представителна власт е потвърдено от синдика на дружеството-цедент в хода на процеса, с което той го е валидиран, тъй като синдикът няма такива правомощия съгласно чл. 658 ТЗ. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като формулира четири въпроса. Поддържа и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касация „Копие“ ЕАД оспорва касационната жалба, като изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Счита касационната жалба и за неоснователна. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Пловдив е приел, че e сезиран с главен иск, предявен от „Копие“ ЕАД за осъждане на ответника [община] да заплати сума в размер на 486 750 лв., представляваща неустойка, дължима по договор за изработка, сключен на 05.02.2007 г., между [община], като възложител, и „Метамодул“ ООД, като изпълнител, вземането за получаване на която е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 11.09.2018 г. Предмет на разглеждане в производството е и акцесорен иск за осъждане на [община] да заплати на „Копие“ ЕАД сума в размер 130 351, 26 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва за периода от 19.07.2019 г. до 08.03.2022 г. Въззивният съд е счел, че по делото не е спорно и като такова е установено следното: - че по силата на договор за изработка, сключен на 05.02.2007 г., в тежест на възложителя [община] е възникнало задължение да заплати на изпънителя „Метамодул“ ООД неустойка за забавено изпълнение на паричните си задължения по тази сделка; - че с договори за цесия от 02.07.2012 г. и от 15.11.2013 г. „Метамодул“ ООД е прехвърлил вземането си за неустойка към [община] в полза на „Си Ен Джи Марица“ ООД; - че на 24.07.2014 г. между [община] и „Си Ен Джи Марица“ ООД е сключен договор за спогодба, в който страните са се съгласили, че задължението на [община] за заплащане на неустойка по договора от 05.02.2007 г. ще бъде редуцирано до размера от 486 750 лв.; - че с договор за цесия от 11.09.2018 г. „Си Ен Джи Марица“ ООД е прехвърлило вземането за неустойка в полза на „Копие“ ЕАД, като длъжникът е уведомен за това прехвърляне с уведомление от 11.04.2019 г.; - че със съдебно решение, постановено на 07.03.2019 г. по отношение на дружеството „Си Ен Джи Марица“ ООД е открито производство по несъстоятелност. В обжалваното решение са изложени съображения, че уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземане не е елемент от фактическия състав, при който договорът за цесия поражда действие между страните по него. В отношенията между цедента и цесионера вземането преминава в патримониума на последния от момента на сключване на договора. Договорът за цесия, с който „Си Ен Джи Марица“ ООД е прехвърлил процесното вземане за неустойка на „Копие“ ЕАД, е сключен преди решението за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на цедента, поради което за него не е имало никакви ограничения да се разпореди със своето вземане и не е било необходимо да бъде давано съгласие за това от синдика. Въззивният съд е намерил, че доколкото уведомлението до длъжника [община] за извършената цесия изхожда от управителя на стария кредитор „Си Ен Джи Марица“ ООД, то не може да се твърди, че то не е направено от това дружество, въпреки че към този момент по отношение на него вече е открито производство по несъстоятелност. С това за длъжника е станало ясно, че вземането за неустойка е прехвърлено на нов кредитор, за което той е уведомен отново и след това с изпратени покани за плащане. Въззивният съд е изложил и допълнителни мотиви, че ако се приеме, че съобщението за цесията трябва да изхожда от синдика на дружеството-цедент, а не от неговия управител, то договорът за прехвърляне на вземане отново не би бил недействителен. Това е така, защото в производството се установява, че синдикът е потвърдил извършеното от управителя действие по уведомяване на длъжника за цесията, което е квалифицирано като едностранна сделка, поради което на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД то е валидирано към момента на неговото извършване. В решението е направен извод, че длъжникът по вземането не може да противопостави на цесионера възражения за нищожност на договора за цесия поради това, че сделката е симулативна, противоречаща на закона и заобикаляща го, както и възражение за антидатиране на този договор, защото няма правен интерес от такава защита, тъй като цесията нито го ползва, нито му вреди. С нея просто се сменя лицето, на което длъжникът следва да изпълни, за да се освободи. Той може да противопостави на цесионера само възражения, които се основават на правоотношението му с цедента, от което е породено прехвърленото вземане. Предвид това съдът не е разгледал възраженията на ответника за нищожност на договора за цесия, основаващи се на твърдения за това, че по него липсва реална насрещна престация на цесионера към цедента и че той е антидатиран. С оглед на изложеното въззивният съд е заключил, че договорът за цесия от 11.09.2018 г. е породил действие и титуляр на вземането за неустойка е ищецът, като ответникът е бил длъжен да изпълни на него, което не е направено. Разгледал е възражението за погасяване на вземането за неустойка по давност, като го е счел за неоснователно, тъй като погасителната давност за него е прекъсната с направено от длъжника признание, което се съдържа в потвърдително писмо от 08.03.2019 г. От 08.03.2019 г. е започнала да тече нова давност, която не е изтекла към датата на предявяване на иска – 08.03.2022 г. Ответникът е изпаднал в забава изпълнението на задължението за неустойка, поради което дължи да заплати и обезщетение за забава в размер на законната лихва. Ето защо въззивният съд е приел, че предявените искове са изцяло основателни, което не съвпада с извода на първоинстанционния съд, поради което постановеното от него решение е отменено, а предявените искове са уважени. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира четири въпроса, които заявява, че са разрешени в обжалваното решение и че са обусловили решаващите изводи за основателност на предявените осъдителни искове, като по отношение на всеки от тях поддържа допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Първият от тези въпроси е: Длъжен ли е съдът да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правна сделка, която е от значение за решаване на правния спор, след като е направено възражение от заинтересованата страна и нищожността произтича от събраните по делото доказателства и закона? Този въпрос е поставен много общо, като не отговаря на спецификите на направеното в процеса от ответника възражение за нищожност на договор за цесия. Те се изразяват в това, че ответникът, който се защитава с това възражение, не е страна по договора за цесия, а има качеството на длъжник по вземането, което се прехвърля с него, както и в това, че възражението се основава на твърдения, че с оглед начина, по който страните по договора за цесия са уговорили да се заплаща покупната цена за прехвърленото вземане, всъщност липсва насрещна престация. Въззивният съд в обжалваното решение е обсъдил точно тези специфики на случая и с оглед на тях е заключил, че ответникът няма правен интерес да се защитава с възражение за нищожност на договора за цесия, основано на конкретно описаните твърдения, а не е отказал по принцип да разгледа възражение за нищожност на договор, което е въведено своевременно в предмета на спора, в каквато насока е зададен първият въпрос. Следователно по този общ въпрос липсва произнасяне от апелативния съд в обжалваното решение, като той не би могъл и да бъде част от предмета на спора и от значение за крайния му изход, защото не е съобразен с извършените по делото процесуални действия от съда и страните. Ето защо той не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В допълнение следва да се посочи, че дори и първият въпрос да бъде уточнен от съда с оглед спецификите на спора като такъв за това дали подлежи на разглеждане направено от длъжника по вземането възражение за нищожност на договор за цесия, с който това вземане се прехвърля, то отново по него не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Това е така, защото не би било осъществено нито едно от допълнителните основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По въпроса дали длъжникът по вземането, което е предмет на договор за цесия, е легитимиран да оспори валидността на този договор, е формирана практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК. Наличието на такава практика изключва осъществяването на допълнителното основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Тя е обективирана в Решение № 398 от 24.06.2024 г., постановено по гр.д. № 3006/2023 г. по описа на ВКС, I гр.о., Решение № 60256 от 07.03.2022 г., постановено по гр.д. № 3590/2020 г. по описа на ВКС, IV гр.о. и Решение № 137 от 19.11.2021 г., постановено по гр.д. № 2499/2020 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В тези актове е прието, че длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по иск относно цедираното вземане, освен в предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, които не са спазени, включително не е легитимиран да оспори валидността на този договор, поради нарушение на добрите нрави, предвид нееквивалентност на престациите, тъй като едната страна по цесията неоснователно би се обогатила за сметка на другата, придобивайки вземане, което многократно надвишава по размер цената, на която то е прехвърлено. За длъжника не съществува правен интерес да се позове на нищожността на договора за цесия, доколкото единствената предизвикана от него промяна в правната му сфера е смяната на кредитора. Той може да противопостави на новия кредитор всички възражения, които е имал към стария кредитор въз основа на прехвърленото вземане, включително тези за нищожност, унищожаемост или разваляне на договора, от който произтича вземането. От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е счел, че по предявения в процеса иск от цесионера за изпълнение на вземането, което му е прехвърлено с договор за цесия, длъжникът е направил възражение за нищожност на този договор, което се основава на твърдението, че по него липсва реална равностойна насрещна престация срещу прехвърленото вземане, като с оглед на това и в пълно съотвтествие с разрешенията, дадени в практиката на ВКС, е достигнал до извод, че той не е легитимран да се защитава с такова възражение и не го е разгледал. Това означава, че не е осъществено и допълнителното основание за допускане на касационен контрол на обжалваното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия поставен въпрос. Вторият въпрос, формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е: Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, да изложи свои собствени мотиви към решението си, като обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност във връзка с наведените от страните твърдения и възражения, от които те черпят своите права? Този въпрос се отнася до задълженията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото, поради което има характера на процесуалноправен. Той е и обуславящ за изхода на спора. По него е налице формирана съдебна практика, която е както тази, посочена от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192/29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 139 от 27.08.2024 г., постановено по т.д. № 2767/2022 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 50168 от 09.12.2022 г., постановено по т.д. № 1983/ 2021 г. по описа на ВКС, II т.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В изложението за допускане на касационно обжалване противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, е обосновано с това, че апелативният съд не е разгледал направеното от ответника оспорване за липса на достоверна дата на договора за цесия, с който ищецът се легитимира като титуляр на спорното вземане, и свързаният с това довод, че този договор е сключен след като по отношение на дружеството-цедент е открито производство по несъстоятелност. Тези оспорвания и доводи на ответника са заявени с оглед възражението му за нищожност на договора за цесия, като сключен от цедента, действащ чрез неговия управител, без да е дадено разрешение за това от назначения в производството по несъстоятелност синдик. От мотивите на обжалваното решение се установява, че въззивният съд е разгледал това възражение, като е направил самостоятелен фактически извод за това на коя дата се доказва, че е сключен оспореният от ответника договор за цесия и с оглед на това е заключил, че това е станало преди момента на откриване на производство по несъстоятелност по отношение на дружеството-цедент, поради което не са съществували ограничения в разпоредителната власт на неговия законен представител и той е можел да изрази воля за прехвърляне на притежавано от дружеството вземане, без да е необходимо разрешение на синдика за това. По отношение на възражението на ответника, който е длъжник по прехвърленото вземане, за антидатиране на договора за цесия, въззивният съд е изложил съображения, че то, също както възражението за нищожност на този договор поради липса на насрещна престация, не се основава на отношенията му с цедента, поради което не може да бъде противопоставено на цесионера по предявен от него иск за изпълнение на вземането. Следователно въззивният съд е разгледал всички посочени доводи на ответника, като въпросът дали фактическите и правни изводи, до които той е достигнал при това, са правилни, не може да бъде разглеждан от касационния съд в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. С оглед на това настоящият съдебен състав намира, че при постановяване на обжалваното решение няма допуснато отклонение от разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика на ВКС, поради което не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по посочения процесуалноправен въпрос. Не е налице и второто сочено от касатора основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото към момента е създадена практика на ВКС по него, като не е настъпил някакъв факт, който да налага нейното осъвременяване. Следващият въпрос, поставен от касатора, е: Допустимо ли е въззивният съд да приеме за настъпило придобиване на вземането от цесионера, без да е установил момента на сключване на договора за цесия ? От мотивите на обжалваното решение е видно, че в него въззивният съд е обсъдил събраните в производството доказателства и въз основа на тях е направил конкретен фактически извод за това на коя дата се доказва, че е сключен договорът за цесия, от който ищецът черпи права като носител на предявеното в процеса вземане. С оглед на така установения момент на сключване на този договор той е достигнал и до следващия си правен извод за момента, от който договорът е породил действие по прехвърляне на спорното вземане. Това означава, че поставеният въпрос не отговаря на произнасянията на въззивния съд в обжалваното решение, поради което той не покрива общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Последният въпрос, формулиран в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, е: Синдикът, в открито производство по несъстоятелност по част IV от Търговския закон, има ли правата по чл. 42, ал. 2 ЗЗД? Този въпрос се отнася до прилагането на нормата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, поради което има характера на правен. По него се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, тъй като е приел, че в хода на процеса синдикът на дружеството „Си Ен Джи Марица“ ООД, което е цедент по договора за цесия, с който спорното вземане е прехвърлено на ищеца, е потвърдил по реда на чл. 42, ал. 2 ЗЗД действията, извършени от управителя на това дружество, по уведомяване на длъжника на вземането за неговото прехвърляне. Този извод обаче не е от решаващо значение за изхода на спора по предявените искове, защото основното съображение, въз основа на което съдът е заключил, че договорът за цесия е породил действие между страните по него и спрямо длъжника, е друго. То е, че уведомяването на длъжника за цесията, може да бъде извършено от управителя на дружеството-цедент, както е направено в случая, поради което то е породило действие по информиране на длъжника, че следва да изпълни на нов кредитор. Това означава, че поставеният въпрос не покрива общото основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поддържа и основанието за допускане до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като заявява, че обжалваното възззивно решение е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Въпреки че се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторът не излага никакви конкретни съображения за наличието на толкова тежки пороци на въззивното решение, които да го правят очевидно неправилно, като такива не се констатират и от съдържанието на изложените от въззивния съд мотиви. С оглед на това касационно обжалване на това решение не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 438 от 05.12.2024 г., постановено по в.т.д. № 456/2024 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, 2-ри търговски състав. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение