Определение № 712 от 23.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2956/2019 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 7476/12.04.2019 г. на ищцата М. Г. Б. и касационна жалба с вх. № 7945/18.04.2019 г. на ответниците Н. Н. П.и М. И. П. срещу решение № 556/07.03.2019 г., постановено по реда на чл. 294 от ГПК по въззивно гр. дело № 2467/2018 г. на Софийския апелативен съд (САС). Ответниците Н. Н. П. и М. И. П. са подали и касационна жалба с вх. № 2537/13.02.2020 г. срещу постановеното по същото въззивно гр. дело № 2467/2018 г. на САС, решение № 30/06.01.2020 г., с което по реда на чл. 247 от ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 556/07.03.2019 г. При извършената служебна проверка относно процесуалната допустимост на производството по делото, настоящият съдебен състав на IV-то гр. отд. на ВКС намира следното: С исковата си молба ищцата М. Б. е предявила срещу ответниците Н. и М. П. осъдителен иск с правно основание чл. 57, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД за сумата 52 000 лв., претендирана като равностойност на 1/2 идеална част от апартамент в [населено място], прехвърлена (отчуждена) от ответниците П. на трето лице на 19.10.1989 г. чрез замяна с дворно място с постройка в [населено място], общ. Самоков, което отчуждаване е станало преди вписването на исковата молба, подадена от ищцата Б., по която с влязло в сила съдебно решение от 02.07.2014 г. е развален сключеният на 19.10.1987 г. между ищцата и ответницата Н. П., по време на брака на последната с ответника М. П., договор за прехвърляне на 1/2 идеална част от апартамента в [населено място] срещу задължение за издръжка и гледане на ищцата. С първоинстанционното решение по настоящото дело, а именно – решение № 1865/02.03.2016 г. по гр. дело № 18704/2014 г. на Софийския градски съд (СГС), искът е квалифициран като такъв с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и е уважен частично за сумата 10 217 лв., ведно със законната лихва върху нея от 20.11.2014 г., като е отхвърлен за разликата над тази сума. Въззивни жалби срещу първоинстанционното решение са подадени както от ищцата Б. – срещу отхвърлителната част за разликата над сумата 10 217 лв. до сумата 52 000 лв., така и от ответниците П. – срещу осъдителната част. Въззивната жалба на ответниците П. обаче е върната с необжалвано и влязло в сила определение от 26.07.2016 г. на СГС, предвид което първоинстанционното решение № 1865/02.03.2016 г. е влязло в сила в частта, с която ответниците П. са осъдени да заплатят на ищцата Б. сумата 10 217 лв., ведно със законната лихва върху нея от 20.11.2014 г. По въззивната жалба на ищцата Б. е постановено решение № 503/06.03.2017 г. по възз. гр. дело № 4574/2016 г. на САС, с което искът е преквалифициран като такъв с правно основание чл. 34, във вр. с чл. 57, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД, и първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 10 217 лв. до сумата 52 000 лв. Това въззивно решение е отменено с решение № 98/10.05.2018 г. по гр. дело № 3722/2017 г. на IV-то гр. отд. Върховния касационен съд (ВКС) и делото е върнато на САС за ново разглеждане от друг съдебен състав, със задължителни указания по чл. 294, ал. 1 от ГПК по приложението и тълкуването на материалния и процесуалния закон по спора, а именно: че ответниците П. дължат на ищцата Б., на основание чл. 57, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД, стойността на това, от което са се възползвали – вилния имот в [населено място], към момента на предявяването на 23.06.2010 г. на исковата молба срещу тях за развалянето на алеаторния договор, към който момент ответниците престават да са добросъвестни; както и че за действителната цена (стойност) на вилния имот в [населено място] към този момент следва да се изслуша заключение на съдебно-техническа експертиза. При новото разглеждане на делото е постановено обжалваното и от двете страни решение № 556/07.03.2019 г. по въззивно гр. дело № 2467/2018 г. на САС, с което първоначално е постановена само отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която предявеният по делото иск е отхвърлен за разликата над сумата 10 217 лв. до сумата 31 650 лв., и вместо това искът е уважен и за тази разлика, като ответниците П. са осъдени да заплатят на ищцата Б., на основание чл. 57, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД, сумата 21 433 лв., ведно със законната лихва върху нея от 20.11.2014 г. С определение № 447/27.12.2019 г., постановено от настоящия състав на ВКС, са констатирани данни за допусната очевидна фактическа грешка в така постановеното въззивно решение № 556/07.03.2019 г., поради което делото е върнато на САС за преценка относно провеждане на производство по реда на чл. 247 от ГПК. След връщането на делото, САС е постановил по реда на чл. 247 от ГПК и обжалваното само от ответниците П. решение № 30/06.01.2020 г., с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 556/07.03.2019 г., а именно: след осъдителния диспозитив, да се чете и диспозитив, с който САС потвърждава първоинстанционното решение № 1865/02.03.2016 г. по гр. дело № 18704/2014 г. на СГС в частта, с която предявеният по делото иск е отхвърлен за разликата над сумата 31 650 лв. до пълния му предявен размер от 52 000 лв. След постановяването по реда на чл. 247 от ГПК на решение № 30/06.01.2020 г., апелативният съд е постановил и определение от 31.03.2020 г., с което на основание чл. 227 от ГПК е конституирал на мястото на починалата на 20.11.2019 г. ищца М. Г. Б., нейните наследници по закон: ответницата Н. Н. П., Ф. Л. Н. и А. Л. Н.. От служебно изисканото от САС удостоверение за наследници № РСЦ20-ДИ-80/16.03.2020 г. е видно, че ответницата Н. П. е дъщеря на починалата ищца М. Б., а Ф. и А. Н. са внуци на последната – синове на починалия преди нея неин син Л. Н. Н.. При така установените обстоятелства, настоящият съдебен състав намира, че в резултат на настъпилото ex lege на 20.11.2019 г. процесуално правоприемство между ищцата М. Б. и ответницата Н. П., последната се явява страна по делото, по отношение на която се сливат две несъвместими процесуални качества – едновременно на ищец и на ответник по предявения иск, поради което исковото производство се явява частично недопустимо. То е процесуално недопустимо и следва да бъде прекратено обаче, само по отношение на наследствената на Н. П .1/2 част (чл. 5, ал. 1, във вр. с чл. 10, ал. 1 и ал. 3 от ЗН) от процесната и към настоящия момент част от паричната искова претенция на покойната ищца, по отношение на която процесна част – в размер 41 783 лв., по делото все още не е постановено влязло в сила решение. Именно поради това, че в осъдителната част за сумата 10 217 лв. ведно със законната лихва върху нея от 20.11.2014 г. първоинстанционното решение № 1865/02.03.2016 г. е влязло в сила още докато ищцата Б. е била жива и е била надлежна страна по делото, същото не може да бъде обезсилено в тази осъдителна част, която стои и извън предмета на настоящото касационно производство. Аналогично на хипотезите на десезиране на съда при оттегляне и отказ от иска (чл. 232 и чл. 233 от ГПК), поради частичното сливане на качеството на ищец и на ответник в едно и също лице, което е страна по делото, с настоящото определение на ВКС първоинстанционното решение № 1865/02.03.2016 г. следва да бъде обезсилено, но само в невлязлата в сила негова отхвърлителна част за разликата над над сумата 10 217 лв. до сумата 52 000 лв., възлизаща на сумата 41 783 лв., и само до размера на наследствената на Н. П. 1/2 част от същата, т.е. – за сумата 20 891.50 лв. За да бъде извършена преценката относно подлежащата на обезсилване (на същото основание) част от въззивното решение, настоящият съдебен състав най-напред следва да се произнесе по процесуалната допустимост и по основанията за допускане на касационното обжалване, наведени с подадената от ответниците П., касационна жалба с вх. № 2537/13.02.2020 г. срещу постановеното от САС по реда на чл. 247 от ГПК решение № 30/06.01.2020 г., тъй като именно с него окончателно е очертан и предметът на произнасяне с поправеното въззивно решение № 556/07.03.2019 г. Касационната жалба с вх. № 2537/13.02.2020 г. на ответниците П. срещу решение № 30/06.01.2020 г. е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд – чл. 247, ал. 4 от ГПК. Отговор на касационната жалба не е подаден. В жалбата се излагат оплаквания, които могат да бъдат квалифицирани само като такива по чл. 281, т. 2 от ГПК – за недопустимост на обжалваното решение № 30/06.01.2020 г., като в тази връзка жалбоподателите сочат единствено, че ищцата Б. е починала на 20.11.2019 г. и молят съда да прекрати производството срещу тях в съответната част. По този начин ответниците са навели и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното решение № 30/06.01.2020 г. Такава вероятна недопустимост обаче не е налице, по следните съображения: В производството по чл. 247 от ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка не се провежда съдебно дирене, поради което – по аргумент от разпоредбата на чл. 229, ал. 2, изреч. 2 от ГПК, смъртта на едната от страните по делото, респ. – настъпилото по силата на закона процесуално правоприемство по чл. 227 от ГПК между нея и наследниците ѝ, по никакъв начин няма отношение към процесуалната допустимост на постановеното след това съдебно решение, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение по делото; същите са от значение единствено за допустимостта на последното – вече поправено такова. В останалата част касационната жалба с вх. № 2537/13.02.2020 г. и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към нея, дословно преповтарят, вече изложените от касаторите-ответници в касационната им жалба с вх. № 7945/18.04.2019 г. и изложението към нея, оплаквания за неправилност на осъдителната част на въззивното решение № 556/07.03.2019 г. и основания за допускане на касационното обжалване на същата част. Те обаче нямат никакво отношение към допускането на касационното обжалване на постановеното от въззивния съд по реда на чл. 247 от ГПК решение № 30/06.01.2020 г., с което е допусната поправката на очевидната фактическа грешка, поради което настоящият съдебен състав не следва да ги разглежда в тази връзка. В обобщение на горното – касационното обжалване на постановеното по реда на чл. 247 от ГПК решение № 30/06.01.2020 г. не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. От изложеното дотук, следва че с вече поправеното въззивно решение № 556/07.03.2019 г., като краен резултат е постановено следното: процесната искова претенция е уважена за разликата над сумата 10 217 лв. до сумата 31 650 лв., т.е. – за сумата 21 433 лв. ведно със законната лихва върху нея от 20.11.2014 г., и е отхвърлена за разликата над сумата 31 650 лв. до сумата 52 000 лв., т.е. – за сумата 20 350 лв. Предвид сливането на качеството ищец и ответник в лицето на Н. П., така постановеното (поправено) въззивно решение също следва да бъде обезсилено до размера на наследствената ѝ 1/2 част, като обезсилването следва да е съразмерно: в осъдителната му част – за сумата 10 716.50 лв. (= 1/2 от 21 433 лв.) и в отхвърлителната му част – за сумата 10 175 лв. (= 1/2 от 20 350 лв.). От гореизложеното следва и че касационната жалба с вх. № 7476/12.04.2019 г. на ищцата М. Б. е процесуално допустима – подадена е в срок приживе от ищцата и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивния съд – отхвърлителната част за разликата над сумата 31 650 лв. до сумата 52 000 лв. на вече поправеното решение № 556/07.03.2019 г., в което се инкорпорира решение № 30/06.01.2020 г., с което е допусната поправката. Производството по тази касационна жалба продължава в лицето на процесуалните правоприемници на починалата ищца – новоконституираните ищци Ф. и А. Н., но не и в лицето на Н. П. – предвид посоченото и по-горе, процесуално недопустимо сливане по отношение на нея на две несъвместими процесуални качества – едновременно на ищец и на ответник по предявения иск. Предвид постановяваното по същата причина с настоящото определение, частично обезсилване на поправеното въззивно решение, предмет на тази касационна жалба остава неговата необезсилвана 1/2 част от отхвърлителната му част за разликата над сумата 31 650 лв. до сумата 52 000 лв., т.е. – за сумата 10 175 лв. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на тази част поради нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В отговора, подаден от ответниците П., се излагат становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване по жалбата на ищцата. Съдът намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване по жалбата с вх. № 7476/12.04.2019 г., като съображенията за това са следните: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към тази жалба се сочи, че въззивният съд се произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които разрешил в противоречие с практиката на ВКС. В тази връзка е цитирана практика на ВКС и са преповторени част от оплакванията за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, съдържащи се и в касационната жалба, но материалноправни и процесуалноправни въпроси в изложението не са формулирани. При това положение, съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване не следва да се допуска на основание чл. 280, ал. 1 от ГПК. В изложението е наведено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като се поддържа, че обжалваната от ищцата отхвърлителна част била очевидно неправилна. В тази връзка се излагат съображения, че неправилно била определена добросъвестната страна по разваления алеаторен договор, което явно увреждало ищцата, като се изразява несъгласие с приетото в постановеното по настоящото дело отменително касационно решение решение № 98/10.05.2018 г. (цитирано по-горе), че ответниците следва да репарират обедняването на ищцата със стойността на придобития от тях при замяната вилен имот в [населено място], която стойност, според поддържаното в жалбата и изложението към нея, не е и приблизително равна на стойността на отчуждената 1/2 идеална част от апартамента в [населено място]. Настоящият съдебен състав намира, че като се е съобразил с дадените му с отменителното решение на ВКС по реда на чл. 294, ал. 1 от ГПК, задължителни указания по приложението и тълкуването на материалния и процесуалния закон по спора (посочени по-горе в настоящото определение), въззивният съд не е постановил очевидно неправилен съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Несъгласието на касатора с решението на предходния състав на ВКС, разгледал делото, не може да обуслови противоположен извод за наличие на такава очевидна неправилност. Касационната жалба с вх. № 7945/18.04.2019 г. на ответниците Н. и М. П. също е процесуално допустима – подадена е в срок, от процесуално легитимирани за това лица и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивния съд – постановената срещу тях осъдителна част на въззивното решение № 556/07.03.2019 г. за сумата 21 433 лв. (разликата над сумата 10 217 лв. до сумата 31 650 лв.) ведно със законната лихва върху нея от 20.11.2014 г. Предвид постановяваното с настоящото определение, частично обезсилване на въззивното решение, предмет на тази касационна жалба остава неговата необезсилвана 1/2 част от осъдителната му част, т.е. – за сумата 10 175 лв. ведно със законната лихва върху нея от 20.11.2014 г. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на тази част поради нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Отговор на тази касационна жалба не е подаден. Съдът намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване и по жалбата с вх. № 7945/18.04.2019 г., като съображенията за това са следните: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към тази жалба, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) задължителни ли са указанията на ВКС за процесуалните действия, които трябва да извърши въззивният съд при новото разглеждане на делото; 2) може ли съдът сам да определи пазарната/действителната цена на недвижим имот без пълна съдебно-техническа експертиза и оценителна експертиза и без да е заявил, че разполага с необходимите специални знания; 3) може ли съдът сам да определи пазарната/действителната цена на недвижим имот без да се позове на съдебно-техническа експертиза и оценителна експертиза, назначена по реда на чл. 293, ал. 3 и чл. 294, ал. 1 от ГПК; 4) може ли съдът сам да определи пазарната/действителната цена на недвижим имот без съставът на съда да е посещавал недвижимия имот, както и без да разполага по делото с цени на имоти от Агенцията по вписванията и/или данъчни оценки на конкретния и/или подобни такива; 5) длъжен ли е съставът на съда да удостовери специалните си знания в сферата на съдебно-техническите и оценителни експертизи, в случай че сам определя пазарната/действителната цена на недвижим имот и/или да посочи начин и метод на оценка; 6) длъжен ли е съставът на съда при произнасянето си относно определена от него пазарна/действителна цена на недвижим имот, без да кредитира цената посочена в съдебно-техническата експертиза, да се мотивира кои са опитните правила, от които изхожда, на които се позовава, и как са ги определили и от къде са ги придобили членовете му; и 7) могат ли да се приемат „опитните правила“ на съдиите за достатъчни за самостоятелно определяне на пазарната/действителната цена на недвижим имот. Съгласно трайно установената практика на ВКС, посочена от касаторите П., отговорът на първия процесуалноправен въпрос е положителен – дадените по реда на чл. 294, ал. 1 от ГПК указания на ВКС относно съдопроизводствените (процесуалните) действия, които трябва да извърши въззивният съд при новото разглеждане на делото, несъмнено са задължителни за последния. В случая този процесуалноправен въпрос е разрешен от САС в пълно съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. Както вече беше посочено, с отменителното касационно решение № 98/10.05.2018 г. на апелативния съд са дадени задължителни указания (освен по тълкуването и приложението на материалния закон по спора – чл. 57, ал. 2 от ЗЗД) и за извършването на съдопроизводствено (процесуално) действие – изслушване на съдебно-техническа експертиза относно действителната цена (стойност) на вилния имот в [населено място] към месец юни 2010 г. При новото разглеждане на делото въззивният съд е допуснал и изслушал такава съдебно-техническа експертиза, като е основал решението си именно на нейното заключение, макар и да не го е възприел изцяло – възприел е оценката на вещото лице, дадена за дворното място, но, излагайки подробни съображения за това и изхождайки именно от данните в експертното заключение и заявеното от вещото лице при изслушването му, както и от останалите доказателства по делото, е възприел с около 20 % по-ниска оценка на постройката в имота, в сравнение са дадената от вещото лице. При това положение, не е налице наведеното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първия въпрос. Останалите шест процесуалноправни въпроса са некоректно формулирани – постановката и на шестте изхода единствено от застъпваното от страна на самите касатори-ответници становище, че въззивният съд сам бил определил действителната/пазарната стойност на имота в [населено място], а не от приетото в мотивите към обжалваното решение, посочено по-горе. При това положение, тези шест процесуалноправни въпроса не са обуславящи правните изводи на съда в обжалваното въззивно решение и не са от значение за изхода на правния спор по делото (още повече, че възприетата от съда по-ниска оценка на имота, в сравнение с дадената от вещото лице, ползва именно касаторите-ответници по делото), поради което и не съставляват в случая общи основания по чл. 280, ал.. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, без да е необходимо да се изследва дали са налице, наведените от жалбоподателите допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК (в този смисъл – също задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Независимо от това, следва да се посочи, че отговорите на тези шест въпроса са очевидни, поради което те не са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; нито пък е налице противоречие между обжалваното въззивно решение и посоченото в тази връзка от касаторите, решение № 132/29.05.2015 г. по гр. дело № 7298/2014 г. на III-то гр. отд. ВКС. В последния раздел от изложението на касаторите-ответници изцяло бланектно се сочи, че обжалваното въззивно решение било в противоречие и с решение № 31/28.04.2015 г. по гр. дело № 5214/2013 г. на IV-то гр. отд. ВКС, решение № 136/12.04.2013 г. по гр. дело № 947/2012 г. на IV-то гр. отд. ВКС, решение № 112/18.07.2013 г. по гр. дело № 509/2012 г. на III-то гр. отд. ВКС, решение № 267/19.02.2003 г. по гр. дело № 1325/2002 г. на ВКС и ТР № 122/01.12.1986 г. на ОСГК на ВС, но материалноправен или процесуалноправен въпрос в тази връзка не е формулиран, поради което, също съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не е налице основание за допускане на касационното обжалване по жалбата с вх. № 7945/18.04.2019 г. на ответниците. С касационната си жалба по настоящото дело ищцата М. Б. е претендирала присъждане на разноски за вскички съдебни инстанции. Такива тя е направила само пред първата инстанция. Въпреки, че искът ѝ е частично уважен от първоинстанционния съд, същият не е присъдил претендираните пред него разноски в нейна полза. Ищцата не е искала допълване по реда на чл. 248 от ГПК на първоинстанционното решение, поради което не е имала основание да претендира разноски за първата инстанция и в настоящото касационно производство. По тези съображения, независимо от крайния изход на делото, постановяван и с настоящото определение, няма основание да се присъждат разноски и в полза на процесуалните правоприемници на ищцата Ф. и А. Н.. Ответниците Н. и М. П. са претендирали присъждане на разноски пред всички инстанции по делото, като са направили такива разноски в общ размер 6 210 лв. Предвид крайния изход на делото, постановяван и с настоящото определение, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК, на ответниците П. се дължат разноски по делото в общ размер 3 710.06 лв. – съразмерно на отхвърлената част от иска и на прекратената част от производството по него. С първоинстанционното решение и с обжалваното в настоящото производство въззивно решение в полза на ищците са присъдени разноски по делото в общ размер 2 571 лв. По изложените съображения, процесуалните правоприемници на ищцата Ф. и А. Н. следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците Н. и М. П. неприсъдения и дължим остатък от разноските по делото в размер 1 139.06 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение