Определение № 50127 от 30.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2267/2022 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Н. Н., представлявана от адв. Й. И., срещу въззивно решение № 78 от 28.02.2022 г., по в. гр. д. № 669/2021 г. на Великотърновски окръжен съд, с което потвърдено решение № 705/10.06.2021 г. по гр.д. № 2478/2020 г. на Великотърновски районен съд за отхвърляне на предявените от касатора срещу Община Велико Търново искове, имащи за предмет претендирано право на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 15 000 лева и имуществени вреди в размер на 2 422,05 лева, вследствие на факт на травматична злополука, настъпил на 18.04.2016 г. /счупване на дясна подбедрица – тибия и фибула/ при падането й на кръстовището на ул. "Мармарлийска и ул. "Любен Каравелов" в гр. Велико Търново, претърпени в резултат на стъпване в дупка. Касаторът е представил изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, в което се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са формулирани следните въпроси: 1. „Представлява ли съществено процесуално нарушение на въззивния съд недаване на указания за отстраняване на неточност в исковата молба относно факт, който е част от предмета на доказване? Длъжен ли е въззивният съд да даде указания по реда на чл. 273 във връзка с чл. 143 от ГПК относно уточнение или допълване на исковата молба?“, за който се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с решение № 190/17.10.2016 г. по гр. д. № 995/2016 г. на ВКС, първо г. о., в което е налице позоваване на разясненията, дадени в т. 4 на ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС /която не е загубила действието си и след приемане на новия ГПК, в какъвто смисъл е приетото в т. 5 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/; 2. „Представлява ли съществено процесуално нарушение основаването на решаващ извод на съда на доказателство, неприето по надлежния ред?“, за който се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК. В допълнение касаторът сочи, че обжалваният акт е очевидно неправилен– основание за допускане на касация по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК. Постъпил е отговор в срок от Община Велико Търново, чрез упълномощения процесуален представител Д. Й., в който е изразено становище, че касационно обжалване не следва да се допуска, евентуално, че същото е неоснователно. Касационната жалба е процесуално допустима, доколкото е подадена в срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните: За да постанови обжалвания акт, въззивният съд приел, че е сезиран с обективно съединени искове по чл. 49 ЗЗД и чл. чл.52, вр. с чл.51, ал.1 ЗЗД. Посочено е, че липсвал спор по фактите относно времето, мястото и механизма на полученото травматично увреждане и неблагоприятните последици от претърпения инцидент, с оглед на което съдът препратил към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК. Последният приел за установено, че на 18.04.2016 г. около 19,30 часа ищцата, пресичайки на кръстовището на ул. "Мармарлийска и ул. "Любен Каравелов" до ОУ „Патриарх Евтимий“ е паднала на пешеходната пътека и е счупила десния си глезен. Кредитирани били събраните в първоинстанционното производство показанията на свидетеля С.– син на ищцата, според които, на път за пазара при пресичане на пешеходната пътека срещу училище „Патриарх Евтимий“, която била нещо като легнал полицай, майка му стъпила накриво и така станал инцидента. Кредитирани били и показанията на свидетеля-очевидец Брадъртън, живеещ на съпружески начала с пострадалата, който посочил, че инцидента настъпил в резултат на стъпване от ищцата с половината си стъпало на повдигната част на пешеходната пътека, а с останалото- на ниската част на пътното платно. При представянето на снимки от „Гугъл Мапс“, свидетелят посочил, че кракът на ищцата не е попаднал в дупка на пътното платно, а на мястото, където има денивелация между повдигната част на пешеходната пътека и ниската част на пътното платно. От представеното медицинска документация се констатира, че на 25.04.2016 г. й била направена операция с поставяне на титаниева плака и десет заключващи се винта. Установява се, че през 2016 и 2017 година ищцата е освидетелствана от ОТЕЛК В.Търново, като са и определени съответно първия път 56% ТНР, а втория път-32% ТНР за срок от по една година. От заключението на извършената по делото съдебно-медицинската експертиза е прието за доказано, че ищцата е претърпяла счупване на тибията и фибулата на десния глезен на посочената от нея дата, в резултат на което са налице силно ограничени и болезнени движения в дясната глезенна става, дължащи се на артропатия, псевдоартроза на дясната фибула с контрактура в ставата, от което тя изпитва значително страдание. Въззивният съд приел за спорно обстоятелството дали мястото, където е настъпил инцидента, отговаря на нормативните изисквания за изправност, осигуряващи максимално възможната безопасност за преминаване на пешеходци. От събраните по делото свидетелски показания и представените снимки от „Гугъл Мапс“, съдът установил, че мястото на настъпване на инцидента не представлявало „дупка на пътното платно“, както се твърдяло в исковата молба. Съдът приел, че пешеходната пътека, на която е настъпил инцидента отговаря на техническите и нормативни изисквания установени в чл.6, т.3, вр. с Приложение № 2, схема № 3 от Наредба № РД-02-20-10/5.07.2012 г. за условията за изграждане и монтиране върху платното за движение на изкуствени неравности и на други средства за ограничаване на скоростта за движение и изискванията към тях, предвиждаща, че параболичната част на пешеходната пътека и пътното платно има плоска част, варираща в зависимост от широчината на пътя от 250 до 450 мм. Предвид това е прието, че неравността не била неправомерен елемент от пътя, за да е мислимо да се вменява виновно неизпълнение на задължение на служители от персоналната структура на общината- ответник. Съдът посочил, че причина за настъпването на инцидента е стъпването накриво с десния крак върху параболичната част на пешеходната пътека, механично изразено в контакт на половината от стъпалото с повдигнатата й част, а другата половина – с по-ниската част на пътното платно, намираща се между пътеката и бордюра на тротоара. Доколкото останало недоказано наличието на виновно противоправно поведение от страна на ответника, което да е в причинна връзка с претърпените вреди, предявените искове били отхвърлени. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване поради следните аргументи: Първият поставен въпрос, касае това дали представлява процесуално нарушение на въззивния съд недаването на указания за отстраняване на нередовност в исковата молба относно факт, който е част от предмета на доказване и длъжен ли е въззивният съд да даде указания по реда на чл. 273 във връзка с чл. 143 от ГПК относно уточнение или допълване на исковата молба. Той е свързан с наведени от касатора доводи за допуснато от въззивният съд процесуално нарушение, доколкото същият не дал указания за поправяне на съществуващи нередовности в исковата молба. За да се обоснове основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е цитирана съдебна практика, съгласно която въззивният съд дължи даване на указания за поправяне на нередовности на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустимо решение по спора. От представеното изложение обаче не става ясно каква е нередовността на исковата молба, обуславяща недопустимост на обжалваното решение. Такива доводи не са изложени и във въззивната жалба. С оглед това, този въпрос е формулиран твърде общо и абстрактно, а това обективно изключва възможността да бъде съотнесен до конкретните фактически и правни съображения на въззивния съд, с които искът е отхвърлен. С оглед липсата на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, съдът не дължи преценка за наличието на сочените допълнителни такива. Вторият поставен въпрос се отнася до това, представлява ли съществено процесуално нарушение основаването на решаващ извод на съда на доказателство, неприето по надлежния ред. Същият е свързан с наведени от касатора доводи, че обжалваното решение се основавало на снимков материал, представен от ответника, който обаче не бил приет по надлежния ред. Той по същество представлява довод за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, което обаче не е обсъждано от въззивният съд, тъй като същия не дължи служебна проверка на допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, за които не е сезиран. Такова сезиране не се установява от съдържанието на въззивната жалба. Предвид това, дори да се приеме, че така формулираният въпрос е от значение за изхода на делото, той не е разрешен в противоречие със съдебната практика, цитирана от касатора. Последният не обосновава и доводи с какво въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Предвид това, не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по този въпрос. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното решение– основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК, във връзка с което формулира и следния въпрос: „Страда ли от порока „очевидна неправилност“ и подлежи ли на отмяна като неправилен съдебен акт, който се основава на несъбрани по надлежния процесуален ред доказателства?“. За да е налице това основание, процесуалния закон не поставя изискване за формулирането на правен въпрос, който да е от значение за изхода на делото. Фактическият състав, визиран в нормата, предпоставя обосноваване от касатора на порок във въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия от съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. В настоящия случай касаторът обосновава соченото основание с твърдения, че обжалваното решение се основавало на снимков материал, представен от ответника, който обаче не бил приет по надлежния ред. С оглед изложеното по-горе, тези доводи не са в състояние да обосноват соченото основание. Такива пороци не се констатират от настоящата инстанция при запознаване със съдържанието на атакувания акт. На основание гореизложеното не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода от това производство касаторът няма право на разноски. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника следва да бъдат присъдени направените разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение