Определение № 376 от 12.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 59/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба с вх. № 261139 от 17.11.2020 г. от Д. Г. Д. от [населено място], чрез пълномощника му адв. Г. И. от АК – Добрич, против въззивно решение № 260019 от 02.10.2020 г., постановено по в.гр.д. № 137/2020 г. по описа на Търговищкия окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 5917 от 20.12.2019 г., постановено по гр.д. № 6266/2019 г. по описа на Варненския районен съд, е отхвърлен предявеният от касатора Д. Г. Д. против Варненския окръжен съд, иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5050,00 лв., частичен иск от 26 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в чувство на безпомощност, срам и неудобство от приятели, колеги и познати, поради дисциплинарното наказание „уволнение“, стрес и тревожност от създалата се ситуация, в която останал без работа, и впоследствие от невъзможността за спазване на сроковете, за искане на отмяна на влязлото в сила решение № 391/14.01.2015г., постановено по адм. дело № 10286/2013г. на ВАС, оставено в сила с решение №7898/29.06.2015г. по адм. дело №3065/2015г. по описа на Върховен административен съд, пето отделение. Касаторът релевира касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Д. Г. Д. поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са: 1/ Следва ли при постановяване на съдебния акт мотивите на въззивната инстанция да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, по който въпрос сочи противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР № 1 от 04.01.2001 г. ПО ГР.Д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; 2/ За да се поеме гражданскоправна отговорност на възложителя на работа, следва ли причинно-следствената връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат, да е установена по безспорен начин, по който въпрос твърди противоречие с установената практика на ВКС по реда на чл. 290 и сл. ГПК - решение № 538 от 19.12.2012 г. по гр.д. № 208/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 212 от 07.11.2019 г. по гр.д. № 3544/2018 г. на ВКС, IV г.о.; 3/ При наличие на всички изискуеми елементи на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД: противоправно поведение, вредоносен резултат и причинно-следствена връзка, следва ли възложителят на работа да бъде осъден да репарира причинените вреди на пострадалото лице, определени от съд по справедливост, по който въпрос твърди противоречие с установената практика на ВКС по реда на чл. 290 и сл. ГПК - решение № 538 от 19.12.2012 г. по гр.д. № 208/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 212 от 07.11.2019 г. по гр.д. № 3544/2018 г. на ВКС, IV г.о.; 4/ При виновно противоправно поведение на администрация при окръжен съд, следва ли отговорността да се поеме от възложителя на работа – съответния съд, по който въпрос твърди противоречие с установената практика на ВКС по реда на чл. 290 и сл. ГПК - решение № 538 от 19.12.2012 г. по гр.д. № 208/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 212 от 07.11.2019 г. по гр.д. № 3544/2018 г. на ВКС, IV г.о. Ответникът по жалбата Варненския окръжен съд, чрез председателя на съда съдия М. М., е изразил становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: За да постанови обжалваното решение, с което като е потвърдено първоинстанционното решение, е отхвърлен предявеният от касатора Д. Г. Д. против Варненския окръжен съд, иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5050,00 лв., частичен иск от 26 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, в резултат на неправомерни действия, извършени от служители при ответния съд, въззивният съд, препращайки по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, е приел, че в случая не е налице причинно-следствена връзка между действията на служителите на Варненския окръжен съд, изразяващи се в невярно отразяване на датата на влизане в сила на оправдателната присъда на ищеца в издадения му препис от нея и вредоносния резултат, поради което е отхвърлил като неоснователен предявеният иск за обезвреда по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД. Съдът е приел, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване настъпването на твърдения вредоносен резултат/оставането му без работа в органите на МВР/ в резултат от противоправното поведение на служителите на администрацията на Варненския окръжен съд, както и наличието на причинно-следствена връзка между тях. Препращайки към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК съдът е приел, че ищецът е следвало да докаже не само виновно и противоправно поведение на администрацията на окръжния съд, но и настъпването на вредата, както и причинно-следствената връзка между противоправното поведение и вредата, тъй като само по себе си допускането до разглеждане на молбата за отмяна на влязлото в сила решение на Върховния административен съд, която е оставена без разглеждане като просрочена, предвид погрешното отбелязване на представения препис от оправдателната присъда, че тя е влязла в сила на 23.03.2016 г., само по себе не води до негативен резултат за ищеца. В негова тежест е да докаже, че ако не са били противоправните действия на администрацията на Варненския окръжен съд, то молбата му за отмяна е щяла да бъде уважена, делото му ще бъде допуснато до преразглеждане и съответно ищецът ще бъде възстановен на работа в органите на МВР. Вероятната основателност на молбата за отмяна и последващата вероятна отмяна на уволнението, не биха могли да се считат за достатъчни, за да се ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника, тъй като съществува и вероятността решението, чиято отмяна се иска, да не бъде отменено, поради което не може да се заключи, че твърдените от ищеца вреди са пряка причинно-следствена връзка единствено и само от противоправното поведение на администрацията на окръжния съд. Съдът е приел, че в случая ищецът не е доказал наличие на пряка причинно - следствена връзка между противоправните действия на администрацията и твърдения вредоносен резултат, поради липсата на сигурност в настъпване на положителния резултат/отмяна на уволнението/, тъй като дори администрацията на окръжния съд да беше издала на ищеца препис от присъдата с коректно отбелязване върху нея на датата на влизането й в сила, то твърдения вредоносен резултат пак щеше да е налице, ако молбата за отмяна бъде оставена без уважение от Върховния административен съд, респ., ако уволнението не бъде отменено. Освен това, видно от решенията, чиято отмяна се иска, и двете инстанции в мотивите си изрично отбелязват, че оправдателната присъда е без значение по отношение на производството по отмяна на уволнението като незаконосъобразно, доколкото в производството е доказано, че извършеното от ищеца представлява дисциплинарно нарушение и за реализиране на дисциплинарната му отговорност не е необходимо деянието да е престъпление. За да отхвърли предявения иск въззивният съд е приел, че в случая не е налице причинно-следствена връзка между деянието и вредата, която е съществен елемент от фактическия състав на гаранционно обезпечителната отговорност по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС и/или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото/чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК/. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В разглеждания случай поставеният процесуалноправен въпрос е свързан с това, следва ли при постановяване на съдебния акт мотивите на въззивната инстанция да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като твърдението на касатора е, че приетото от въззивния съд е в противоречие със задължителната съдебна практика - ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Въпросът е важен, но в случая той не е решен от въззивния съд в противоречие с посочената от касатора задължителна практика на ВКС, а в съответствие с нея, поради което по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Това е така, тъй като в обжалваното решение въззивният съд е изложил собствени мотиви във връзка с оплакванията във въззивната жалба, а възприемайки изложеното от първата инстанция по спора от фактическа и правна страна, в съответствие с нормата на чл. 272 ГПК е препратил към нейните мотиви, съобразявайки се със задължителната съдебна практика, обективирана в т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и трайно установена съдебна практика на ВКС в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава при отчитане на спецификите на процеса с нормите на ГПК. Съгласно нея, когато въззивният съд потвърждава първоинстанционното решение, той мотивира своето решение като с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК може да препрати и към мотивите на първонстанционния съд. Тази възможност може да се използва при съвпадане на фактическите и правни изводи, а не само на крайния резултат от решаващата дейност. Но и в такъв случай съдът мотивира решението си като прави свои мотивите на първоинстанционния съд, с които обосновава изводите си по съществото на спора. В конкретния случай решаващата дейност на първоинстанционния и на възззивния съд е била еднаква по обем, тъй като пред въззивния съд не са посочени нови факти и не са представени нови доказателства. Поради съвпадане на фактическите и правни изводи, въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционния съд, като същевременно е отговорил на оплакванията във въззивната жалба, поради което по този въпрос не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Тези правни изводи на въззивния съд са направени при установената по делото фактическа обстановка и са резултат на осъществена от него решаваща дейност в рамките на ограничения въззив предвид разпоредбата на чл. 269 ГПК. Следователно, по поставения процесуалноправен въпрос въззивното решение е постановено в съответствие с установената задължителна съдебна практика, в т.ч. и приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е уеднаквена съдебната практика за въззивното производство. В заключение, в случая въззивният съд е изложил собствени мотиви защо искът по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД е неоснователен като е обсъдил събраните по делото и относими доказателства съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и в съответствие с разпоредбата на чл. 272 ГПК е препратил към част от мотивите на първоинстанционния съд, които са изложени подробно и аргументирано, чието решение е потвърдил. Релевираните в изложението твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези основания касаят правилността на обжалваното въззивно решение при разглеждане на касационната жалба по същество по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Останалите три правни въпроса от материално естество, така както са формулирани не са конкретни, а са с теоретичен характер, поради което не се явяват обуславящи за изхода на спора и по тях не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което е предпоставка да бъдат разглеждани допълнителните основания – т. 1, т. 2 и т. 3 от същия текст на процесуалния закон. Това е така, тъй като тези въпроси касаят предпоставките за реализиране на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД, които са: възлагане на работа от ответника, деяние на изпълнителя, което е за изпълнение на възложената работа или по повод изпълнението й, вреда за ищеца/пострадал/, причинна връзка между деянието и вредата, вина на извършителя, като вината на извършителя се предполага, а останалите условия, за да бъде реализирана тази отговорност, подлежат на доказване от ищеца при условията на пълно и главно доказване. В случая въззивният съд е приел, че ищецът не е установил един от съществените елементи на фактическия състав на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД, които следва да са налице кумулативно, а именно - наличие на причинно-следствена връзка между изпълнението на работата от страна на служителите при ответника и вредата за ищеца, поради което тази отговорност не може да бъде реализирана и е отхвърлил иска с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД като неоснователен. Следва да се подчертае, че евентуалната необоснованост на тези изводи е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол, какъвто не е настоящия случай. Следователно, по поставените правни въпроси с обжалваното въззивно решение, съдът не се е отклонил от задължителната и установена практика на ВКС, в т.ч. и тази, посочена от касатора, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол, още повече, че заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е бланкетно и липсва обосновка. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,