Определение № 44 от 07.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2828/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 5784/26.03.2021 г. на Т. П. И. и Д. А. П. чрез пълномощника им адвокат С. С., и касационна жалба вх. № 5725/25.03.2021 г. на Д. А. И., чрез особения представител – адвокат К. М., срещу въззивно решение № 341/17.02.2021 г. по в. гр. д. № 3611/2020 г. по описа на Окръжен съд - Варна. В касационните жалби се правят оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В подадената от Д. А. И. касационна жалба се посочва, че е налице и касационно основание по чл. 281, т. 2 – недопустимост на въззивното решение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Т. П. И. и Д. А. П. се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, а в това към касационната жалба на Д. А. И. - тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК. Поставят се въпросите: 1. Ограничен ли е съдът в санкционната си функция до рамките на предмета, с който същият е сезиран /сочи се противоречие с решение № 388/02.12.2013 г. по гр. д. № 1030/2012 г., ВКС, ІV г.о., решение по гр. д. № 1349/2016 г. на ВКС, III г.о., ТР № 1/2013 г. по тълк. делло № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК/; 2. Длъжен ли е съдът при разглеждане на спора и преди постановяване на съдебния акт да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните. Кога настъпва преклузията по чл. 266 ГПК за ангажиране на доказателства от страната, респ. кога са налице изключенията, предвидени в нормата за събиране на доказателства, недопуснати поради процесуални нарушения на първоинстанционния съд /твърди се противоречие с решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., ВКС, ІV г.о., решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г., ВКС, ІI т.о., решение № 10/01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г., ВКС, І г.о., решение № 341/11.11.2011 г. по гр. д. № 992/2010 г., ВКС, І г.о., ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и ТР № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК/; 3. Относно предпоставките за придобиване по давност на имот, попадащ в територия по § 4, ал. 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ /сочи се противоречие с определение № 211/26.05.2014 г. по гр. д. № 2349/2014 г. на ВКС и решение № 10/04.05.2011 г. по гр. д. № 308/2010 г. на ВКС, решение № 54/14.05.2019 г. по гр. д. № 2800/2018 г. на ВКС, II г.о., решение № 204/15.07.2011 г. по гр. д. № 99/2011 г. на ВКС, II г.о., решение № 66/2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС, II г.о. и решение № 387/22.11.2012 г. по гр. д. № 1180/2011 г. на ВКС, I г.о./; 4. Може ли лице да прехвърли повече права, отколкото притежава /сочи се противоречие с решение № 644/20.07.2009 г. по гр. д. № 562/2008 г. на ВКС и определение № 693/12.07.2011 г. по гр. д. № 1315/2010 г. на ВКС/; 5. Представляват ли извадките от информационните системи на „Гугъл карти“ и „Гугъл земя“ допустими доказателствени средства и каква е тяхната докаателствена стойност за установяване на обективната истина по делото; 6. Кога следва да се считат за оборени констатациите на нотариуса за придобита собственост, обективирани в констативен нотариален акт /сочи противоречие с ТР № 11/2012 г. на ВКС/; 7. Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания и как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели /сочи се противоречие с решение № 189/14.07.2005 г. по гр. д. № 2219/2003 г. на ВКС, IV г.о., решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 140/23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, II г.о., решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 297/22.12.2014 г. по гр. д. № 4004/2014 г. на ВКС, I г.о., решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на ВКС, IV г.о. и решение №65/16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на ВКС, IV г.о./; 8.Относно задължението на въззивния съд да приложи служебно императивна правна норма, свързана с действащия мораториум върху придобиването по давност на имоти – общинска собственост /твърди се противоречие с т. 1 на ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК/.

Ответниците по касация И. К. В. и И. Б. Ф. - В., чрез пълномощника адвокат Н. П., оспорват жалбите като неоснователни и считат, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Претендират присъждане на направените пред касационната инстанция разноски.

Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:

С обжалваното решение е потвърдено решение № 260278/10.09.2020 г., по гр. д. № 19083/2018 г. на Районен съд – Варна, с което е прието за установено в отношенията между ищците И. К. В. и И. Б. Ф. – В. и ответниците Т. П. И., Д. А. И. и Д. А. П., че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор № ***, с адрес в [населено място], селищно образувание „Т.“, местност „Т.“, с площ от 1208 кв. м.

Въззивният съд е приел за установено, че с договор за покупко-продажба, обективиран в НА № 125/2018 г., на 02.11.2018 г. ищците И. К. В. и И. Б. Ф. - В. по време на брака си закупили от Ф. Г. Д. поземлен имот в [населено място], с. о. "Т.", с идентификатор *, с площ от 1208 кв.м. С НА №30/2009 г. на 28.12.2009 г. П. Т. Ф. дарила на Ф. Г. Д. поземлен имот с номер *, с площ от 1208 кв.м., намиращ се в [населено място], местност "Т.". На 28.12.2009 г. с КНА № 150/2009 г. П. Ф. е призната за собственик по давност на поземлен имот с номер ***, с площ от 1208 кв.м., намиращ се в [населено място], местност "Т.". С писмен договор за продажба на имот от 12.03.1973 г. Д. В. (баща на Р. В.) е продал на Г. Ф. (баща на Ф. Д.) недвижимия си имот - лозе 1 дка. с постройка в него - сезонна 20 кв.м., намиращ се в местност „У. А.“, за сумата от 180 лв. С решение № 6/25.06.1975 г. на ИК на ГНС - В. П. Г. А. е определен за купувач на продавания от Р. Д. В. недвижим имот - лозе, цялото с площ от 2000 кв.м., находящо се в землището на [населено място], местност "У. А.", като с НА № 17/1975 г. П. Г. А. е признат за собственик по покупко-продажба на този имот. С НА №155/1959 г. Р.П. Я. продал на Ж. Р. Д. лозе - хавра, находящо се в [населено място], местност "У. А.", съставляващо парцели 1 и 13/1983 от квартали 252 и 232 по плана на предградие "Л.", с площ от 7440 кв.м. С НА № 34/1962 г., Ж. Д. дарява на сина си Р. В. само два декара от лозето в местността "У. А." в землището на [населено място], цялото с площ от 7440 кв.м. С НА № 110/1913 г. Б. Т. е продал на И. У. (наследодател на ответниците) 4 дка. от едно лозе в землището на [населено място], местност "М.". В първото по делото съдебно заседание ответниците са заявявили, че основават правоизключващите си възражения на друг документ, а именно на НА № 111/1957г., обективиращ договор за покупко-продажба от 15.05.1957 г., по силата на който П. И. У. закупил от А. Н. Н. лозе от 1,8 дка., находящо се в местност „У. А.“, [населено място].

С оглед приетите по делото СТЕ, въззивният съд е приел, че процесният имот с идентификационен номер по КК с площ от 1208 кв.м. е идентичен с ПИ № *, с площ от 1208 кв.м., намиращ се в [населено място], местност "Т.", при граници ПИ *, *, * и *, за който е съставен КНА за собственост на недвижим имот № 150/2009 г. на П. Ф. и в последствие закупен от ищците. Липсва идентичност на имотите, описани в НА № 110/1913 г. и НА № 111/1957г. с процесния, доколкото съвпада само местността, но при проверка по действалите КП липсва съвпадение по граници, а номера на имотите в двата НА не са посочени.

Във връзка с оспорването на транслативния ефект на придобивната сделка, на която се позовават ищците, въззивният съд е посочил, че представеният писмен договор за покупко-продажба не може да прехвърли правото на собственост, тъй като не е сключен в изискуемата от закона нотариална форма. Същият е индиция, че на 12 март 1973 г. бащата на Р. Д. – Д. В. е предал на бащата на Ф. Д. владението на лозе с площ 1 дка, ведно с постройката в него, находящи се в местност „У. А.“. При съпоставка на имената на собствениците на съседните имоти по регистрите за собственост и представените нотариални актове, както и проследявайки номерата на процесния и съседните имоти по всички действащи планове за местността, се налага извод, че П. Ф. е придобила по давност процесния имот към датата на съставяне на КНА, поради което с договора за продажба от 02.11.2018 г. ищците са придобили правото на собственост върху имота. Ответниците не установяват по безспорен начин принадлежността на правото си на собственост на твърдяното от тях придобивно основание. Правото им да се позовават на покупко-продажбата, обективирана в НА № 111/1957 г., едва в първото съдебно заседание, е било преклудирано, тъй като възможността за това се е изчерпала с подаването на писмения отговор, в който са посочили друг титул за собственост. Tе не се легитимират като собственици по никой от двата титула за собственост. Праводателката на ищците е осъществявала владение по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС, поради което е придобила собствеността към 2009 г. Забраната за придобиване по давност на имоти преди влизане на ПНИ важи само за имоти, които се възстановяват по реда на ЗСПЗЗ, докато в случая и двете страни не се позовават на реституция по ЗСПЗЗ и твърдят, че имотите им не са включвани в ТКЗС, нито са били предоставяни за обработване по постановления на МС. Не се установява в периода от 1973 г. до 2009 г. ответниците или техните праводатели да са извършили действия, с които да са смутили осъществяваното владение. Подаването на молба до СГКК - В. не може да прекъсне давността. Ищците са установили принадлежността на правото на собственост и предявеният иск е основателен.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Въпросът относно възможността праводателят да прехвърли повече права, отколкото сам притежава, не е обусловил решаващите изводи на съда. Въззивната инстанция е приела, че в случая не е установена идентичност между процесния недвижим имот и имотите, посочени в НА № 110/1913 г. и НА № 111/1957г.,както и че е доказано придобиването на имота по давност от П. Т. Ф., която го дарила на праводателя на ищците Ф. Г. Д.. Сключеният между ищците и Ф. Г. Д. договор за покупко-продажба е породил вещно прехвърлително действие. Праводателят е прехвърлил на ищците правата върху претендирания от тях имот, които е притежавал.

Въпросът, кога следва да се считат за оборени констатациите на нотариуса, обективирани в констативен нотариален акт, отразява оплакванията на касатора за неправилност на решението поради неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Касационните оплаквания за необоснованост, поради допуснати процесуални нарушения по смисъла на чл.281 ГПК не могат да се разглеждат в производството по чл.288 ГПК по селекция на касационната жалба. Следва да се посочи, че въззивният съд е съобразил решението си с ТР № 11/2012 г. на ОСГК, съгласно което нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. Но тъй като констативният нотариален акт има обвързващо и легитимиращо действие относно удостовереното право на собственост, то оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание.

Въпросът, кога настъпва на преклузията по чл. 266 ГПК при наличие на допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с допускане и разглеждане на СТЕ със задача за обследване данните от информационната система на Гугъл карти и Гугъл земя, е неотносим и не може да послужи като основание за допускане на решението до касация. Следва да се посочи, че съгласно цитираното в изложението ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Освен това, извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В тази хипотеза въззивният съд дължи даване на указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В случая не се твърди релевирано във въззивната жалба обосновано оплакване за допуснати нарушения от първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото, поради което за въззивния съд не е било налице задължение за даване на указания на страните относно възможността за посочване на доказателства.Той е приложил разпоредбата на чл.266,ал.3 ГПК по отношение на поставеното доказателствено искане. Той не се е произнесъл по въпроса дали извадките от информационните системи на „Гугъл карти“ и „Гугъл земя“ представляват допустими доказателствени средства, поради което не е налице общата предпоставкаа по чл. 280, ал. 1 ГПК и по този въпрос не може да бъде допуснато касационно обжалване.

Процесуалноправните въпроси относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор и задължението на съда да се произнесе в рамките на предмета на спора не могат да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд е обсъдил представените по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти, включително представените по делото съдебни експертизи и свидетелски показания. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи в рамките на търсената защита.

По поставения от касатора въпрос относно начина, по който съдът следва да процедира при наличие на противоречия между свидетелските показания и необходимостта от излагане на мотиви защо се дава вяра на едни или други свидетели е налице трайно установена практика на ВКС ( решение № 250 от 21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г. на ВКС, І г.о., решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 312 от 11.01.2018 г. по гр. д. № 191/2017 г. на ВКС, ІV г.о. и др.), според която съдът дължи обсъждане на всички доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, като мотивира кои кредитира. Съдът не може да основе изводите си на произволно избрани доказателства. При преценка на свидетелските показания съдът първо установява дали е налице противоречие в показанията и ги съпоставя с останалите доказателства по спора, като излага съображения налице ли са основания за недаване вяра на показания и защо. Когато по отделен факт свидетелските показания се разминават, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил, без да оцени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите и да съхрани впечатленията си, както и да ги изложи добросъвестно пред съда. Съдът следва да съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася той. Не е достатъчно свидетелските показания да бъдат само преразказани и ако въззивната инстанция не споделя изводите на първоинстанционния съд защо са били възприети показанията на част от свидетелите, а не на други свидетели, следва да изложи съображенията си защо следва да бъде възприето като достоверно казаното от другата група свидетели и да посочи кои други доказателства подкрепят казаното от тези свидетели. В настоящия случай въззивният съд подробно е обсъдил свидетелските показания по делото, като е посочил кои конкретни, релевантни за спора, факти приема за установени и кои не, съпоставил е свидетелските показания помежду им и с останалите приети по делото доказателства, обсъдил е и противоречията между показанията на свидетелите, като е изложил мотиви относно това кои кредитира и по какви съображения и кои не кредитира. Изложил е мотиви, защо дава вяра на определени доказателства и защо не кредитира други. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос е в съответствие с посочената практика на ВКС, поради което не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въпросите относно придобиване по давност на имот, попадащ в територия по § 4, ал. 2 ПЗР на ЗСПЗЗ, също не могат да обусловят допускане на решението до касация. Те не са включени в предмета на спора пред въззивния съд, по тях липсват негови съображения, поради което не могат да се приемат за относими. Освен това биха изисквали преценка на представените по делото доказателства, както и проверка на правилността на въззивното решение, каквато не може да бъде извършена в настоящото производство по чл. 288 ГПК.

Липсват и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен "contra legem", при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или "extra legem", при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение - нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила - липса на мотиви на обжалвания акт, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато на това основание. В настоящото производство по чл.288 ГПК не може да се направи извод за евентуална недопустимост на въззивното решение. Касаторите не са изложили обстоятелства в тази връзка, които да се проверят от касационната инстанция. Поддържаното, че въззивният съд се е произнесъл по незаявени от ищците обстоятелства /присъединено владение/, не обосновава преценка за разглеждане на непредявен иск. Въззивният съд е посочил, че правото на собственост върху процесния имот ищците основават на деривативно придобивно основание – договор за покупко-продажба. Във връзка с релевираните от ответниците възражения е изследван въпросът дали праводателката на ищците е била собственик на имота, в т.ч. дали го е придобила по давност.

С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.

При този изход на спора и представените доказателства, в полза на И. К. В. и И. Б. Ф. - В. следва да бъде присъдена сумата от 3000 лева - разноски за производството по чл.288 ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.