Определение № 5503 от 27.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1219/2024 г.

Производство по чл. 288 и чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2, и ал. 3, т. 2, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца В. И. К. и касационна жалба на ответника Софийски градски съд (СГС) срещу решение № 187/03.08.2023 г., допълнено в частта относно разноските с решение № 233/25.10.2023 г., последното поправено с решение № 34/31.01.2024 г., постановени по възз. гр. дело № 126/2023 г. на Монтанския окръжен съд (МОС). С обжалваното въззивно решение № 187/03.08.2023 г., при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 304359/17.12.2019 г. по гр. дело № 80997/2018 г. на Софийския районен съд (СРС), като краен резултат, ответният СГС е осъден да заплати на ищеца К. общо сумата 1 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от забавено разглеждане на в.н.о.х.д. № 2825/2006 г. по описа на СГС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.12.2018 г. до окончателното й изплащане, като искът по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ е отхвърлен до пълния му предявен размер от 15 000 лв.; разноски за производствата пред двете инстанции са възложени в тежест и на двете насрещни страни, предвид и постановеното решение № 233/25.10.2023 г., поправено с решение № 34/31.01.2024 г., имащи характер на определения по чл. 248 от ГПК. Ищецът К. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответният СГС – в осъдителната. Двете касационни жалби на насрещните страни са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на решението, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца К., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) какви са процесуалноправните задължения на съда при определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок; и 2) какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Касаторът-ищец навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както следва: първия въпрос – с ППВС № 4/23.12.1968 г. и решение № 320/27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; и втория въпрос – с решение № 11/27.01.2014 г. по гр. дело № 3684/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 55/11.03.2013 г. по гр. дело № 1107/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържа очевидна неправилност на въззивното решение. В подадения от ответния СГС отговор се излагат доводи и съображения, че не са налице наведените от страна на ищеца основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и становище за неоснователност на касационната жалба на ищеца. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответника СГС, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) получава ли ищецът адекватна и съразмерна непарична компенсация за нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, при положение, че нарушението е изрично признато от държавата и е поета отговорност за него чрез намаляване на наказанието в адекватна на нарушението степен; 2) задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 от ГПК; и 3) относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение на такива вреди, настъпили в резултат от нарушаването на правото по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Жалбоподателят-ответник също навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил първия от тези въпроси в противоречие с решение № 272/27.01.2020 г. по гр. дело № 924/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 66/02.04.2015 г. по гр. дело № 5813/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 30/07.05.2019 г. по гр. дело № 2125/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (посочено е и определение по чл. 288 от ГПК, което не обективира практика на ВКС); втория въпрос – в противоречие с ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7/27.12.1965 г., ППВС № 1/10.11.1985 г., решение № 17/18.02.2021 г. по гр. дело № 2253/2020 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 192/29.01.2018 г. по търг. дело № 44/2017 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по търг. дело № 1245/2013 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 63/17.07.2015 г. по търг. дело № 674/2014 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 263/24.06.2015 г. по търг. дело № 3734/2013 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 111/03.11.2015 г. по търг. дело № 1544/2014 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС; и третия въпрос – в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 272/27.01.2020 г. по гр. дело № 924/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 66/02.04.2015 г. по гр. дело № 5813/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 30/07.05.2019 г. по гр. дело № 2125/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 306/22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 320/27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. По отношение на първия правен въпрос касаторът-ответник сочи и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; в тази хипотеза попада и твърдяното противоречие на въззивното решение със стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Касаторът СГС също сочи и очевидна неправилност на въззивното решение. В подадения от страна на ищеца отговор се поддържа, че касационното обжалване следва да се допусне по третия посочен от ответника правен въпрос, както и съображения, че по останалите наведени от последния основания, обжалването не следва да се допуска. За да постанови обжалваното въззивно решение № 187/03.08.2023 г., окръжният съд е приел за установени следните обстоятелства: По н.о.х.д. № 8914/2004 г. по описа на СРС ищецът е признат за виновен за извършен грабеж и е осъден, като мy е било наложено наказание „лишаване oт свобода“ за срок oт 3 години, изпълнението на което е отложено за срок oт 5 години. По жалба на защитника на ищеца делото е билo изпратено на СГС на 28.06.2005 г., където е образувано процесното в.н.о.х.д. № 2825/2005 г. B пъpвoтo открито съдебно заседание на 21.11.2005 г. делото е приключило, като в пpoтoкoлa е пocoчeнo, че е постановена присъда, каквато липсва пo делото. Ha 09.11.2007 г. е изготвено решение, кoeтo обаче е подписано само oт докладчика, като член на състава е oткaзaл да подпише решението, с твърдение, че в съдебното заседание е постановена оправдателна присъда. За периода oт 11.01.2017 г. дo 03.02.2017 г. е установена липсата на акта пo съществото на cпopa, като в периода от 03.02.2017 г. до 19.06.2017 г., въпреки двете проведени открити съдебни заседания, опитите за възстановяване на присъдата са останали неуспешни, включително и зaщoтo ищецът нe e разполагал с копие от акта, кoйтo твърдял, че гo ползва; прието е, че е невъзможно да бъде възстановена твърдяната от ищеца оправдателна присъда, тъй като не е установено такава изобщо да е съществувала. Ha 11.08.2017 г. е отменен хода пo същество и делото е насрочено за 10.10.2017 г., когато е обявено за решаване. С решение от 04.12.2017 г. наказанието на ищеца е намалено (в сравнение с обжалваната първоинстанционна присъда) oт 3 години „лишаване oт свобода“ нa 6 месеца „лишаване от свобода“ и изпитателният срок е намален от 5 години на минималния пo закон срок от 3 години. Единственият мотив за намаляване на наказанието е изтеклият дълъг период от време на разглеждането на делото в СГС. C решение от 03.07.2018 г. пo в.н.о.х.д. № 765/2018 г. САС е оставил без уважение искането за възобновяване на наказателното производство и за оправдаване на ищеца, тьй като при фактите пo делото не може да бъде постановена оправдателна присъда. Въззивният съд е установил още, че ищецът е бил подсъдим по н.о.х.д. №№ 4264/2004 г., 335/2006 г., 1446/2010 г. и 1324/2010 г. всичките по oпиca нa СГС, като по първите две от тях е осъден с влязла в сила присъда на „лишаване oт свобода“. От показанията на разпитания по делото свидетел oкръжният съд е установил и че ищецът е споделил на свидетеля, че е бил оправдан по процесното дело и в един по-късен период научава, че отново е осъден, поради кoeтo е бил изплашен, възмутен oт развитието на производството след изгубването на присъдата, започнал да пие лекарства, имал проблеми със зъбите; също според свидетеля, ищецът бил притеснен и „почти побъркан“. При така изложената фактическа обстановка, възприета и от първоинстанционния съд, въззивният съд напълно е споделил и изводите на СРС за наличие на допуснато нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок. В тази връзка окръжният съд е изложил и съображения, че съгласно чл. 6 от ЕКЗПЧОС, всяко лице, при решаването на правен спор относно основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на гледане на делото в разумен срок. Изтъкнал е и че разглеждането и решаването на наказателното дело в разумен срок е основен принцип в наказателното производство, съгласно чл. 22 от НПК. Приел е, че в случая това право е нарушено, защото наказателното производство е водено почти 13 години, която продължителност не може да се определи като разумна, преценена съобразно фактическата и правна сложност на делото. При преценката си въззивният съд е приел и че прекомерното забавяне е единствено и само по вина на властите, и по-конкретно – на ответния СГС, който не само, че не е изпълнил задължението си за приключване на делото в разумен срок, но и е постановил съдебен акт, който не е оформил в писмен вид, и който не е открит и възстановен, и след като на ищеца му е съобщено, че е оправдан, 12 години по-късно е постановен нов съдебен акт, с който се изменява първоинстанционната присъда, макар и да се намалва размера на наказанието. Окръжният съд е отчел още, че след постановяване на оправдателна присъда през 2007 г., каквато твърди ищецът, такава не е изготвена и не е приложена по делото, като и възстановяването й не е приключило успешно. Съдът е приел, че изводът за неразумната продължителност на производството се потвърждава и от обстоятелството, че с поведението си ищецът по никакъв начин не е възпрепятствал воденето на делото, инициирано от него по жалба, подадена през 2005 г., и приключило през 2017 г. Съдът е изложил и съображения, че макар и ревизирана първинстанционната присъда като е отчетен единствено продължителният срок на производството за намаляване на наказанието, това не е пречка за ищеца да води настоящия иск, тъй като ответният СГС е допуснал необосновано и неразумно дълго да продлжи производството във въззивната инстанция, поради което дължи на ищеца обезщетение за това. Въззивният съд е намерил за неоснователни и възраженията на ответния СГС, че ищецът е търсил обезщетение по реда на ЗСВ, където му е отказано изплащане на компенсация, като е прието, че това е сторено с намаляването размера на наказанието. За този свой извод окръжният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ, съгласно която гражданите и юридическите лица могат да предявят иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ по приключени производства, само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава III-а от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение, т.е. – изчерпването на административната процедура е абсолютна предпоставка за предявяване на иска, което е изпълнено от ищеца. В заключение, съобразявайки гореизложеното, въззивният съд е приел, че справедливо обезщетение, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, което би репарирало претърпяните от ищеца процесни неимуществени вреди, е сумата 1 000 лв. Съдът е изтъкнал още, че при определяне на този размер отчита, че самото осъждане на ответника СГС има основно репариращо действие предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. В мотивите си въззивният съд е изложил и съображения, че напълно споделя извода на първоинстанционния съд, който при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е отчел изключително лекото наказание, наложено на ищеца, което той не би получил без забавяне на делото според мотивите на наказателния съд, но окръжният съд е намерил, че с оглед продължителността от почти 13 години на производството до окончателното налагане на наказанието, размерът на обезщетението е занижен от първата инстанция. При така изложените мотиви към въззивното решение № 187/03.08.2023 г., настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основния за допускане касационното обжалване на същото, като съображенията за това са следните: Вторият поставен от касатора-ответник СГС процесуалноправен въпрос, е такъв по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК – относно мотивирането на въззивното решение. Този въпрос е правно-значим за всяко въззивно исково производство и по него е формирана многобройна и трайно установена практика на ВКС, основана на разясненията в мотивите към т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, каквато е и посочената от касатора-ответник практика по чл. 290 от ГПК. В нея се приема, че въззивният съд следва да обсъди и да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните правно-релевантни оплаквания, доводи и възражения, включително развитите във въззивната жалба, от които зависи разрешаването по същество на правния спор по делото, като изложи свои собствени мотиви по преценката на събраните по делото доказателства и установените от тях правно-релевантни факти по делото. Въззивният съд е такъв по съществото на спора и не действа като контролно-отменителна инстанция. Той следи служебно относно валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба (чл. 269 от ГПК). Въззивната инстанция следва да извърши самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, съобразно инвокираните в сезиращата въззивна жалба оплаквания, и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на исковите претенции. Именно по този начин въззивният съд, в качеството си на втора по ред инстанция по съществото на материалноправния спор, дава и отговор на оплакванията, доводите и възраженията на страните, а не като изследва пряко, дали са налице или не нарушения на първата инстанция. В случая – с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, окръжният съд по никакъв начин не се е отклонил от това разрешение, възприето в константната (включително задължителна) практика на ВКС, като е обсъдил и е дал отговор по същество на всички правно-релевантни доводи на страните, включително развитите във въззивните им жалби. С оглед това, не е налице наведената от жалбоподателя-ответник допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този процесуалноправен въпрос. В тази връзка следва да се отбележи и че съгласно разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като не се установява противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по съответния правен въпрос. Първият поставен от жалбоподателя-ответник материалноправен въпрос не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като на същия не може да бъде еднозначен отговор, който да е общоважим във всички случаи, попадащи в хипотезата на въпроса. Това е така, защото преценката дали ищецът е получил „адекватна и съразмерна непарична компенсация“ чрез намаляването на наложеното му наказание, е в зависимост от конкретните обстоятелства във всеки отделен случай и е въпрос по съществото на правния спор, а не е основание за допускане на касационното обжалване. Освен това, въпросът е и некоректно формулиран, тъй като в края му се съдържа оценъчно съждение, че намаляването на наказанието е „в адекватна на нарушението степен“, което съответства на защитната теза на ответника по делото, но не е възприето в мотивите на въззивния съд. Напротив – съдът е приел, че макар и в случая наказанието на ищеца да е изключително леко и да е намалено единствено с мотива за продължителния срок на наказателното производството, тази непарична компенсация не е достатъчна, а с оглед прекомерната продължителност от почти 13 години на производството, на ищеца се дължи и парично обезщетение, което първата инстанция е присъдила в занижен размер. Така приетото от окръжния съд не е и в противоречие с никое от посочените от ответника решения на ВКС, които и не дават отговор на формулирания от него въпрос, а са относими към него само доколкото в тях се изтъква (както сам касаторът сочи в изложението си), че при спорове по искове по чл. 2б от ЗОДОВ съдът следва да прилага стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Приетото от въззивния съд не е в противоречие и с посочената от ответния СГС практика на ЕСПЧ, съгласно която, смекчаването на присъдата въз основа на прекомерна продължителност на наказателното производство по принцип не лишава съответното лице от неговия статут на жертва, но е възможно изключение от това правило, когато националните органи са признали по един достатъчно ясен начин неспазването на изискването за разумен срок по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС и са предоставили обезщетение, намалявайки присъдата по един изричен и измерим начин (решението от 10.05.2011 г. по делото „Д. и Х. срещу България“ и др.). С тази своя практика ЕСПЧ установява критериите, при наличието на които съдът може да приеме, че намаляването на наложеното наказание заради прекомерната продължителност на наказателното производство, съставлява достатъчна непарична компенсация за нарушаването на правото на ищеца на разглеждане и решаване на наказателното производство в разумен срок. Както обаче ЕСПЧ изрично изтъква, това е изключение от принципното правило, че смекчаването на присъдата не лишава съответното лице от неговия статут на жертва на това нарушение, поради което съдът, разглеждащ иска по чл. 2б от ЗОДОВ, не е задължен във всички случаи, когато са налице посочените по-горе критерии, да приеме тази непарична компенсация за достатъчна, а с оглед установения в националното ни законодателство (чл. 52 от ЗЗД) принцип, че обезщетението за неимуществени вреди следва да е справедливо, съдът може да присъди и парично обезщетение – наред с установеното от него намаляване на наказанието, за да се репарират изцяло и в съответствие с принципа за справедливост претърпените от ищеца неимуществени вреди. Това е сторил и въззивният съд в случая, поради което, и по изложените и по-горе съображения, вторият поставен от касатора-ответник правен въпрос не осъществява както общата, така и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Третият правен въпрос, поставен от жалбоподателя-ответник СГС, и двата формулирани от страна на касатора-ищец К. правни въпроса, съвпадат по съдържание и смисъл, и са такива по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2б от ЗОДОВ. По тези въпроси също е налице константна практика на ВКС, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, каквито са и посочените от двете насрещни страни решения по чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителната преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. При специалния деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, в ал. 2 от разпоредбата самият законодател примерно е изброил обстоятелства (общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които са от значение за спора), които съдът следва да вземе предвид както при преценката си дали е налице фактическият състав на това особено непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, така и при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени му от този деликт. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице (ищеца) неимуществени вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт, като присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер; респ. – не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца. Поради това, размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, предвид и възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото. Самото осъждане на процесуалния субституент на държавата да заплати това обезщетение на ищеца, респ. – признаването на факта на увреждащото поведение (подобно на посоченото по-горе намаляване на наказанието от наказателния съд), само по себе си също има основен репариращ ефект за пострадалия, предвид моралния, а не имуществен характер на увреждането му. В случая приетото от въззивният съд относно размера на процесното парично обезщетение е съобразено и с тази практика на ВС и ВКС, респ. – с установения от законодателя принцип за справедливост. Окръжният съд е отчел всички конкретни обстоятелства, установени по делото, които са от значение за размера на присъденото парично обезщетение, като е съобразил най-вече спецификата на случая – значителното намаляване на наказанието на ищеца от наказателния съд именно заради неразумната продължителност на наказателното производство, което съставлява значителна непарична, но и недостатъчна в случая компенсация за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие нарушаването на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, предвид което – наред с нея, съдът му е присъдил и паричното обезщетение от 1 000 лв., като по този начин по същество се е съобразил и със стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. С оглед това, по отношение на формулираните и от двете насрещни страни правни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2б от ЗОДОВ, не е налице сочената от тях допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. От всичко гореизложено следва, че не е налице и сочената и от двете насрещни страни по делото, очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното въззивно решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок; напротив – както стана ясно от приетото по-горе, то е надлежно мотивирано и е в съответствие с практиката на ВС, ВКС и ЕСПЧ. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение № 187/03.08.2023 г. не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от двамата касатори основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК; съдът намира, че не са налице и хипотезите по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Двете насрещни страни са подали и частни касационни жалби по чл. 274, ал. 3, т. 2, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК срещу постановеното от въззивния съд решение № 233/25.10.2023 г., поправено с решение № 34/31.01.2024 г. (последното не е обжалвано самостоятелно), имащи характер на определения по чл. 248 от ГПК. С това решение № 233/25.10.2023 г. (предвид и поправката му с решение № 34/31.01.2024 г.) МОС е допълнил постановеното от него въззивно решение № 187/03.08.2023 г. в частта му относно разноските за първоинстанционното производство по делото, като е отменил постановеното от първоинстанционния СРС определение № 65916/11.03.2020 г. в частта, с която е оставено без уважение искането на ответния СГС за изменение и допълване на първоинстанционното решение № 304359/17.12.2019 г. чрез присъждане на разноски за процесуално представителство в полза на ответника, и е потвърдил първоинстанционното определение № 65916/11.03.2020 г. в останалата в част, с която е оставено без уважение искането на ответния СГС за изменение и допълване на първоинстанционното решение № 304359/17.12.2019 г. чрез намаляване на присъденото в полза на процесуалния пълномощник на ищеца – адв. А. Д., възнаграждение в размер 300 лв. по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. За да постанови този резултат, в мотивите си към решение № 233/25.10.2023 г. въззивният съд е посочил, че още в мотивите към въззивното решение № 187/03.08.2023 г. е приел частична основателност на частната жалба на ответника СГС срещу първоинстанционното определение, като с оглед крайния резултат по материалноправния спор, с диспозитива на въззивното решение е осъдил ищеца да заплати на ответника 600 лв. разноски – 300 лв. за първоинстанционното производство и 300 лв. за въззивното производство, като е взел предвид разпоредбите на чл. 37 от ЗПП, във вр. с чл. 25, ал. 1 от НЗПП. Съдът отново е изтъкнал, че по този начин е приел за частично основателна частната жалба на ответния СГС досежно разноските в негова полза, и му е присъдил такива, но е пропуснал да постанови отделен диспозитив за частична отмяна на атакуваното първоинстанционно определение, който порок следва да поправи с допълнителното решение. По отношение искането на ответния СГС за намаляване на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 от ЗАДВ на процесуалния представител на ищеца, въззивният съд е приел, че при оказана безплатна адвокатска помощ, присъденото възнаграждение цели да възмезди положения труд от адвоката, а не представлява присъждане на разноски на спечелилата делото страна по чл. 78 ГПК. Като се е позовал на ТР № 6/2012 от 6.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е приел, че при определяне и присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв и при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдилищата, с оглед разпоредбите на чл. 36, ал. 2, чл. 38, ал. 2 от ЗА и чл. 78, ал. 5 от ГПК, са обвързани от предвидените в Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, минимални размери. Въззивният съд е приел, че легитимната цел на разпоредбите на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв и чл. 78, ал. 5 от ГПК, във вр. с чл. 1 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, забраняващи договаряне, съответно – присъждане на адвокатско възнаграждение, в по-нисък от минималния размер, посочен в наредбата, е създаване на гаранции (наред със съществуващите в ЗАдв професионални правила за организацията, квалификациите, професионалната етика, надзора и отговорността на адвокатите) за осигуряване на високо равнище на качеството на адвокатската услуга, включително чрез предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на това качество и за осигуряване на защита на интересите на потребителите на тези услуги и интересите на правосъдието. По така изложените съображения и предвид очертаната в тях връзка между предвидените минимални размери на адвокатските възнаграждения и качеството на услугите, предоставяни от адвокатите, съдът е намерил, че ограниченията въведени от законодателя, въпреки присъщите им ограничаващи конкуренцията ефекти, се свеждат до това, което е необходимо за осигуряване изпълнението на визираната легитимна цел. В заключение въззивният съд е преповторил извода си, че при определяне и присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв е обвързан от предвидените в Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС минимални размери. Ищецът К. обжалва така постановеното и мотивирано решение № 233/25.10.2023 г. в частта, с която, чрез допълването на въззивното решение № 187/03.08.2023 г. и със същото, като краен резултат, в полза на ответния СГС са присъдени разноски за процесуално представителство за първоинстанционното производство по делото; а ответният СГС обжалва решение № 233/25.10.2023 г. в частта, с която, като краен резултат, е оставено без уважение искането му за намаляване размера на присъденото в полза на процесуалния пълномощник на ищеца адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство по делото. Двете частни касационни жалби на насрещните страни са процесуално допустими – подадени са в указания от съда срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащ на обжалване пред ВКС съдебен акт на въззивния съд, имащ характер на въззивно определение по чл. 248 от ГПК. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на решение № 233/25.10.2023 г. В частната касационна жалба на ищеца К. се препраща към правните въпроси и основанията за допускане на касационно обжалване, наведени с изложението към касационната му жалба срещу въззивното решение № 187/03.08.2023 г. В изложението към частната касационна жалба на ответника СГС, като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: при осъществена от адвокат безплатна правна помощ, на каква база следва да се определи, респективно присъди възнаграждението му; следва ли това да е въз основа на резултата от делото, при съобразяване на размерите, установени с Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, респективно – как се определя материалният интерес, върху който се начислява дължимият от ответника адвокатски хонорар в хипотезата на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, респ. – чл. 78, ал. 1 от ГПК. Жалбоподателят-ответник навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с определение № 54/06.02.2019 г. по ч. гр. дело № 84/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и цитираните в него определение № 9/07.01.2016 г. по ч. търг. дело № 3590/2015 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и определение № 135/02.05.2017 г. по ч. гр. дело № 724/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Излага и доводи за очевидна неправилност на решение № 233/25.10.2023 г. В подадените от страните отговори се поддържат съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване по частната касационна жалба на насрещната страна. Съдът намира, че не следва да се допуска касационното обжалване на решение № 233/25.10.2023 г. по частната касационна жалба на ищеца К.. Двата правни въпроса, към които се препраща с нея – формулираните в изложението му към касационната му жалба срещу въззивното решение, както стана ясно, са такива по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2б от ЗОДОВ, респ. – относими са към определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, но тези два въпроса нямат никакво отношение към присъдените в полза на ответния СГС разноски за първоинстанционното производство по делото. Следователно, тези два правни въпроса, сочени от страна на ищеца, не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решение № 233/25.10.2023 г. Същото не е и очевидно неправилно, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, както неоснователно се поддържа и от двете насрещни страни по делото, като не са налице и хипотезите за служебно допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК. Касационното обжалване на имащото характер на определение по чл. 248 от ГПК, решение № 233/25.10.2023 г., поправено с решение № 34/31.01.2024 г., обаче следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – в обжалваната от ответника СГС част, тъй като въззивният МОС е разрешил поставения от ответника правен въпрос, в противоречие с посоченото от него определение № 54/06.02.2019 г. по ч. гр. дело № 84/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. В същото е разяснено, че съгласно чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ, дължимото от ответника по частично уважен иск по ЗОДОВ, на оказалия безплатна правна помощ процесуален пълномощник на ищеца, адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, се определя от съда, като той определя дължимото според цената на иска адвокатско възнаграждение съгласно Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, установява съотношението между уважената част от иска и цената на предявения иск, и редуцира в същото съотношение определеното адвокатско възнаграждение. В случая въззивният съд, в съответствие с тази практика на ВКС е определил на процесуалния пълномощник на ищеца – адв. А. Д., адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство, в минималния размер от 300 лв. съгласно Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, като в частната си касационна жалба ответникът СГС изрично заявява, че този извод на съда е правилен. Основателно е обаче оплакването на жалбоподателя-ответник, че окръжният съд, в противоречие с цитираната практика на ВКС и в нарушение на чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ, не е редуцирал така определеното адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената част от иска. Следователно, основателно е и оплакването на ответника, че въззивният съд неправилно е оставил без уважение искането му за намаляване на възнаграждението на адв. Д. за първоинстанционното производство от 300 лв. на 29.40 лв. Съотношението между уважената част от иска – 1 000 лв. и неговата цена (пълния му предявен размер) – 15 000 лв., е 1/15, т.е. след редуцирането му, възнаграждението възлиза на 20 лв., но допустимото произнасяне на съда е до претендирания от ответния СГС размер от 29.40 лв. По така изложените съображения, постановеното от въззивния съд решение № 233/25.10.2023 г., поправено с решение № 34/31.01.2024 г., имащо характер на определение по чл. 248 от ГПК, следва да бъде и отменено в обжалваната от ответника СГС част, с която е потвърдено първоинстанционното определение № 65916/11.03.2020 г. в частта, с която е оставено без уважение искането на ответника за изменение на първоинстанционното решение № 304359/17.12.2019 г. в частта му относно разноските, чрез намаляване на присъденото в полза на процесуалния пълномощник на ищеца адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство, като това искане на ответника следва да бъде уважено от настоящата инстанция, а именно – присъденото адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство следва да бъде намалено от 300 лв. на 29.40 лв., в какъвто смисъл следва да бъде изменено първоинстанционното решение № 304359/17.12.2019 г. в частта относно разноските. С определение № 1646/04.04.2024 г., постановено по частно гр. дело № 1218/2024 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд., това частно гражданско дело е присъединено към настоящото гр. дело № 1219/2024 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд. – за общото им разглеждане в едно производство под номера на последното дело и за постановяване на общ съдебен акт по тях. По този начин предмет на разглеждане по настоящото гр. дело № 1219/2024 г. е и частната жалба по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК, подадена от ответника СГС срещу определение № 519/25.10.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 126/2023 г. на МОС. С обжалваното определение е оставена без уважение молбата на жалбоподателя-ответник за изменение на въззивното решение № 187/03.08.2023 г. в частта за разноските, с която ответникът СГС е осъден да заплати на процесуалния пълномощник на ищеца адвокатско възнаграждение за въззивното производство по делото в размер 300 лв., чрез намаляване на същото на 57.10 лв. Частната жалба на ответника СГС е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивния окръжен съд. В жалбата се поддържат същите оплаквания за неправилност на обжалваното определение, каквито са наведени и с частната касационна жалба на ответника СГС срещу решение № 233/25.10.2023 г., имащо характер на определение по чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК, а именно – че адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, присъдено на адв. Д. и за въззивното производство – в размер 300 лв., не е редуцирано от въззивния съд съразмерно уважената част от иска, което е в нарушение на нарушение на чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ. С частната си жалба ответният СГС моли съда да намали присъденото адвокатско възнаграждение за въззивното производство от 300 лв. на 58.65 лв. В отговора на насрещната страна се излагат доводи за неоснователност на частната жалба. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. По изложените и по-горе съображения, въззивният съд – в нарушение на чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ, не е редуцирал определеното от него адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв – съразмерно на уважената част от предявения по делото иск. В мотивите към обжалваното определение № 519/25.10.2023 г. окръжният съд се е позовал на неотносима към настоящия случай практика на ВКС, в която са разгледани хипотези, при които спорно е било, дали изобщо се дължи адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, а не неговият размер и дали той следва да се редуцира съобразно изхода на делото. Съображенията на въззивния съд, че съгласно императивната разпоредба на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, адвокатското възнаграждение не може да бъде определено в размер, по-нисък от установените с Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, са в противоречие и с актуалната практика на СЕС, обективирана в решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, съгласно което, при определяне размера на адвокатското възнаграждение, съдът не е обвързан от минималните размери, определени съобразно Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, респ. – не е обвързан и от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, което препраща към наредбата. По така изложените съображения, постановеното от въззивния съд по реда на чл. 248 от ГПК, определение № 519/25.10.2023 г., като неправилно следва да бъде отменено, и вместо него настоящата инстанция следва да намали присъденото адвокатско възнаграждение на процесуалния пълномощник на ищеца за въззивното производство от 300 лв. до претендирания с частната жалба на ответника размер от 58.65 лв., в какъвто смисъл следва да бъде изменено въззивното решение № 187/03.08.2023 г. в частта относно разноските. Относно разноските пред настоящата инстанция съдът намира следното: В касационното производство адв. Д. също е оказала безплатно адвокатска помощ на ищеца К., осъществена чрез изготвянето и подаването от името на същия на касационната му жалба и изложението към нея, както и на отговора на касационната жалба на насрещната страна. Предвид фактическата и правна сложност на касационното производство и обема на извършената от адвоката работа, съгласно разпоредбите на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ и чл. 81 от ГПК, съдът определя на адв. Д. адвокатско възнаграждение в размер 300 лв., което редуцира – съразмерно уважената част от предявения по делото иск – на сумата 20 лв., която ответникът СГС дължи и следва да бъде осъден да й заплати. В касационното производство ответникът СГС е бил представляван от процесуален пълномощник – съдебен помощник С. Р. (служител с юридическо образование, по смисъла на чл. 32, т. 3, пр. 2 от ГПК), която е осъществила защитата му чрез изготвянето и подаването от негово име на касационната му жалба и изложението към нея, както и на отговора на касационната жалба на насрещната страна. Предвид фактическата и правна сложност на касационното производство и обема на извършената от процесуалния пълномощник работа, съгласно разпоредбите на чл. 10, ал. 4, пр. 2 от ЗОДОВ, чл. 37, ал. 1 от ЗПП, чл. 25а, ал. 3 от НЗПП и чл. 81 от ГПК, съдът определя на ответника СГС разноски за юрисконсултско възнаграждение в максималния размер от 150 лв., които редуцира – съразмерно отхвърлената част от предявения по делото иск – на сумата 140 лв., която ищецът К. дължи и следва да бъде осъден да му заплати. За изготвянето и подаването на частните касационни жалби по чл. 274, ал. 3, т. 2, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК и на отговорите на същите на двете насрещни страни, както и на частната жалба на ответника по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК и на отговора на същата, възнаграждения и разноски не са претендирани, а и такива – в рамките на производства по чл. 248 от ГПК, не се и следват, съгласно константната практика на ВКС. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение