Определение № 1025 от 03.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2330/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Методи В. Й. чрез процесуалния му пълномощник – адв. К. Г., срещу въззивното решение № 829 /16.06.2025 г., постановено по в.гр.д. № 801/2025г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която след частична отмяна на решение № 260030/22.01.2025г. по гр.д. № 686/2019 г. на Софийски градски съд, касаторът е осъден да заплати на „Банка ДСК“ АД, на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата от 30 563, 50 евро, представляваща главница по договор за кредит от 21.03.2008г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 16.01.2019г. до окончателното й изплащане, и сумата от 6 344, 06 евро, представляваща възнаградителна лихва по същия договор за кредит.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е необосновано, незаконосъобразно и постановено при съществени процесуални нарушения. В жалбата се изтъква като довод, че било безспорно установено, че последната вноска по кредита е направена през март 2011г. и че същият не е бил в редовност. Касаторът поддържа, че е налице признание от страна на банката, че кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем още през 2011г., като кредиторът е бездействал процесуално до 2018г., когато е образувал изпълнително дело и това бездействие е релевантно по смисъла на т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС. Жалбоподателят счита, че петгодишната погасителна давност за вземането е изтекла на 21.12.2016г., не е била прекъсвана и вземанията на банката са изцяло погасени по давност. Според касатора съдът в противоречие с данните по делото не е кредитирал показанията на свидетелката Ю. П.. Жалбоподателят твърди, че въззивният съд не е изпълнил процесуалните си задължения да обсъди всички доводи на страните и всички събрани доказателства, като не се е произнесъл по възражението му за погасяване по давност на правото на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна в обжалваната му част и отхвърляне на исковите претенции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „За начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите при наличие на противоречие в показанията / твърденията на свидетеля и страната/“, по който сочи, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 87/04.09.1958г. по гр.д. № 55/1958г. на ОСГК на ВС;

2. „Липсата на мотиви и пълното необсъждане на част от наличните по делото доказателства представлява ли съществено нарушение?“, разрешаването на който се твърди, че е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 42/05.03.2014г. по гр.д. № 5488/2013г. на ВКС, 4 г.о., опр. № 1006/15.10.2010г. по гр.д. №619/2010г. на ВКС, 3 г.о., решение № 11/21.04.1994г. по адм. дело № 4900/1993г., 3 г.о., решение № 87/04.09.1958г. по гр.д. №55/1958г. на ОСГК на ВС.;

3. „Как трябва да бъдат ценени свидетелските показания в хипотеза, при която същите установяват реално съществуването на документ, а от другите доказателства по делото се установява факта на преобразуване на кредита в предсрочно изискуем от страна на банката?“, като се сочи разрешаването му в противоречие с решение по гр.д. № 824/11г., решение по гр.д. №1128/09г., 4г.о., решение по гр.д. №1296/09г., 2 г.о., решение по т.д. №628/09г., 2 т.о.;

4. „Приложим ли е институтът на погасителната давност към потестативните права и в частност към правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем? Може ли банката да обяви кредит за предсрочно изискуем след като е минал повече от петгодишен период от неизпълнението, въпреки че длъжникът е възразил по давност против нейното право за обявяване на предсрочна изискуемост?;

5. „При преценка за погасяване на цялото задължение по давност следва ли да бъде съобразено бездействието на кредитора в производството по чл. 418 ГПК и каква е ролята на издадената заповед за изпълнение за периода от издаването й до обезсилването й?“, като се сочи противоречие с решение №118/12.12.2019г. по т.д. №2288/2018г., на 2 т.о. на ВКС.

Ответникът по жалбата – „Банка ДСК“ АД оспорва същата по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 10.11.2025г., подаден чрез процесуалния й представител - юриск. Бъбрекова. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните са били валидно обвързани от договор за ипотечен кредит от 21.03.2008 г., по силата на който Методи В. Й., като кредитополучател, е получил от банката - кредитор сумата от 33 000 евро за срок от 360 месеца. Счел е, че отпуснатият кредит е бил изцяло усвоен от кредитополучателя. Апелативният съд е изтъкнал, че със заявление по реда на чл. 417 ГПК банката е поискала издаването на заповед за незабавно изпълнение въз основа на извлечение от счетоводните книги по сметка № 15381213 към 21.10.2011г., като по заявлението е било образувано ч.гр.д. № 45075/2011г. Била е издадена заповед, както и изпълнителен лист въз основа на нея, за сумите, както следва: 32 030,60 евро - главница, ведно със законната лихва; 4 009,34 лв. - договорна лихва за периода от 17.02.2010 г. до 20.10.2011 г., 2 312,75 евро - мораторна лихва за периода от 17.05.2010 г. до 20.10.2011 г., както и разноски по заповедното производство. САС е отчел, че „Банка ДСК“ АД се е снабдила с изпълнителния лист на 31.10.2011 г. - според отбелязването върху заповедта за изпълнение, както и с дубликат на същия на 13.12.2017г., и въз основа на дубликата е било образувано изп. дело № 239/2018г. по описа на ЧСИ Р. М.. САС е посочил, че с определение № 20090/27.09.2018 г. по в.ч.гр.д. № 9483/2018 г. по описа на СГС, разпореждането за незабавно изпълнение по посочената заповед за изпълнение е отменено и издаденият въз основа на нея изпълнителен лист е бил обезсилен по частна жалба на Методи Й., в който той е твърдял, че не е уведомен за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита и узнал за горното след уведомяването му от ЧСИ през 2018г.

Софийски апелативен съд е обсъдил подробно показанията на свидетелката Ю. П. /сестра на ответника/, съгласно които през 2009г. брат й заминал за чужбина и тя внасяла вноските по кредита всеки месец на определена дата в клон на банката в продължение на две години, както и че имала пълномощно да го представлява. След посочване на предпоставките по чл. 172 ГПК, въззивният съд е приел, че няма проблем да бъдат кредитирани показанията й като заинтересован свидетел, но не безкритично, поради което е изложил, че не приема за установено въз основа на същите, че братът на свидетелката Методи Й. е бил уведомен с писмо за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита му през 2011 г. Апелативният съд въз основа на твърденията на кредитополучателя Й. в частната му жалба по в.ч.гр.д. № 9483/2018 г. по описа на СГС, образувано по реда на чл. 419 ГПК срещу разпореждането за незабавно изпълнение на заповедта, издадена по ч.гр.д. № 45075/2011 г. по описа на СРС, е счел, че преди уведомяването му от ЧСИ М. на 17.04.2018г., не се установява да му е връчен надлежно документ за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, и това опровергава изнесеното в показанията на свидетелката П. за уведомяването му към неустановена дата през 2011г. С оглед горното и при преценка на липсата на доказателства за установяване на противното, въззивният съд не е споделил извода на първоинстанционния съд, че банката е уведомила длъжника си Методи Й. чрез неговия пълномощник за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита през 2011 г. По изложените съображения, САС е приел, че обявяването на предсрочната изискуемост на кредита е съобщено на кредитополучателя - длъжник с връчването на исковата молба, инициирала производството, т.е. на 27.06.2019г. Въззивният съд е изложил, че кредиторът не е упражнил надлежно извънсъдебно правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем през 2011г. и не може се счете, че правото на банката да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем е погасено по давност, защото това право не е възникнало към онзи момент /2011 г./ поради неосъществяването на определен факт.

По възражението на касатора за недействителност поради неравноправност на клаузата по т. 9.1 от приложимите между страните Общи условия към договора за кредит, САС е приел, че не е установено от страна на банката, чиято е доказателствената тежест, клаузата да е индивидуално уговорена. Въззивният съд е изтъкнал, че текстът на чл. 7 от договора от 21.03.2008 г., съгласно който за усвоения кредит кредитополучателят заплаща лихва, формирана от БЛП, определян периодично от кредитора, и надбавка, предвижда двукомпонентност на дължимата възнаградителна лихва. По подробно изложените доводи е приел, че предвидената в клаузата на т. 9.1 от ОУ възможност базовият лихвен процент да бъде променян едностранно от банката кредитор, при неясни условия и без да е посочена каквато и да е методика за изчисляването му, е неравноправна, тъй като установените правила за промяна на единия от компонентите на възнаградителната лихва създават значителна неравнопоставеност между страните, давайки изначално право само на едната страна не просто да влияе върху него, а да го определя. Предвид горното въззивният съд е счел, че дължимите от кредитополучателя суми следва да се изчислят съобразно първоначално приетия погасителен план към договора за кредит от 21.03.2008 г., като е съобразил допълнителното заключение на вещото лице по изслушаната съдебно - счетоводна експертиза. САС е посочил, че ответникът е изпаднал в забава на изпълнение на задълженията си за заплащане на дължимите месечни вноски по кредита още към 12.04.2010г., когато внасяните от него суми не са били достатъчни за погасяване на уговорените според договора месечни вноски, всяка в размер на 214,92 евро, като с извършените от него частични погашения до 06.02.2012 г. е платена последната сума по кредита в размер на 249,11 евро, отнесена за цялостно погасяване на вноската с падеж 10.03.2011 г. и част от дължимата възнаградителна лихва с падеж 10.04.2011 г. САС е приел, че дължимият размер на главницата възлиза на 31 851,98 евро, от която 3 335,24 евро - падежирала и 28 516,74 евро - непадежирала; на възнаградителната лихва за периода 10.03.2011 г. - 15.01.2019 г. - 16 855,80 евро; санкционна лихва - 391,54 евро, такса за управление 1 246,48 евро и застраховки - 348,64 евро.

Предвид възражението на ответника за изтекла погасителна давност, апелативният съд е изтъкнал, че съгласно Тълкувателно решение № 3/21.11.2024 г. по т.д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. Предвид горното и приложимата съгласно чл.111, б.“в“ ЗЗД тригодишна давност за вземанията за лихва, САС е приел, че всички месечни вноски за възнаградителна лихва, чийто падеж е настъпил преди 16.01.2016г., следва да се считат погасени по давност, както и всички месечни вноски за главницата, дължими преди 16.01.2014 г. Въззивният съд е счел, че искът за главница е погасен по давност за сумата от 1 288,48 евро, а за възнаградителна лихва - за сумата от 10 511,74 евро. С оглед горното апелативният съд е посочил, че искът за главница е основателен за сумата от 30 563,50 евро /разликата между установения като дължим от експертизата размер и погасената по давност сума/, а искът за възнаградителната лихва - за сумата от 6 344,06 евро. Претенцията за заплащане на обезщетение за забава за периода от 06.02.2012 г. до 15.01.2019 г. апелативният съд е посочил, че следва да бъде отхвърлена като недоказана по основание и размер, както и претенцията за осъждане на ответника кредитополучател за заплащане на сумата от 1 592,58 евро - заемни такси, предвид неангажирането от страна на банката въззивник на доказателства относно основанията за начисляването и определянето им по размер, съобразно договореното в чл.12 от договора и т.25.2 от ОУ. С оглед изложените съображения е отменил решението на първата инстанция в частта за горепосочените дължими суми по иска за главница и възнаградителна лихва, а е потвърдил същото в останалата част, с която са отхвърлени исковете.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни, но не и да го изведе от изложението към касационната жалба.

Първият поставен от касационния жалбоподател въпрос относно преценката на свидетелски показания при наличие на противоречие, не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е изслушал само един свидетел – сестрата на касатора, а не няколко и не е установявал противоречия в показанията на свидетели, за да се приеме въпросът за релевантен. Независимо от горното по въпроса не е налице и допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, на което се позовава касационният жалбоподател. В посоченото от касатора решение №87/04.09.1958г. по гр.д. №55/1998г. на ОСГК на ВС е прието, че когато двама свидетели дават противоречиви показания, същите следва да се изследват критично и съдът е длъжен да положи усилия да разкрие кой от тях говори истината. Горното разрешение е неприложимо в случая, тъй като по делото не са събирани други свидетелски показания, освен тези на единствен свидетел. Приложените от въззивния съд критерии за преценка на свидетелските показания са в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение №131 от 12.04.2013г. по гр.д. №1/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №60173 от 15.12.2021г. по гр.д. №1431/2021г. на ВКС, ГК, I г.о., решение №622 от 24.10.2024г. по гр.д. №5086/2023г. на ВКС, ГК, III г.о. и др., в които се приема, че заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна. Преценката, обаче, следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. В този смисъл е и решение №700/28.10.2010г. по гр.д. №91/2010г. на ВКС, ІV г.о., в което се приема, че решаващият съд следва да обсъди показанията на свидетелите, посочени от страните по спора, като извърши преценка на достоверността им и доколко с тях се установяват факти от значение за спора, т.е. дадените свидетелски показания следва да се преценяват от съда с оглед всички други данни по делото и като се има предвид възможната тяхна заинтересованост по смисъла на чл.172 ГПК. Апелативният съд е процедирал съгласно тази практика, като е обсъдил показанията на свидетелката Ю. П. със съответната критичност и при съпоставяне с другите доказателства по делото. Съдът е отчел, че именно по жалба на Методи Й., в която изрично е твърдял, че не е бил уведомен от банката за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита нито през 2011г., нито в друг момент преди узнаването му за заповедта от частния съдебен изпълнител през 2018г., с определение по ч.гр.д. № 9483/2018 г. по описа на СГС са отменени разпореждането за незабавно изпълнение на заповедта, издадена по ч.гр.д. № 45075/2011 г. по описа на СРС, и издаденият изпълнителен лист, като е прието, че не се установява уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост в по-ранен момент. Предвид горното при преценка на показанията на свидетеля, въззивният съд не е действал противно на практиката на ВКС и не се установява соченото от касатора допълнително селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Вторият поставен въпрос в изложението е обоснован от жалбоподателя с твърдения за липса на мотиви и необсъждане на доказателства, и като процесуален се явява обуславящ за спора, поради което удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. По същия не се установява соченото от касатора допълнително селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1 - 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В константната практика на ВКС е прието, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд е извършил преценка на събраните по делото доказателства, за да формира своите изводи от фактическа и правна страна по спорните въпроси по делото. Апелативният съд е постановил акта си в съответствие с практиката на ВКС, като е обсъдил подробно и в пълнота събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и доводите на страните. От касатора не се излага кое конкретно доказателство е необсъдено, а е заявено несъгласие с направените от въззивния съд фактически констатации. Конкретните фактически изводи на въззивния съд в резултат на обсъждане на доказателствата са свързани с правилността на обжалваното решение и тези оплаквания не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.

Третият поставен от касатора въпрос също е свързан с преценката на свидетелските показания, като е обуславящ с оглед изложените от въззивния съд мотиви, но не отговаря на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, на който се позовава жалбоподателят. По отношение на кредитирането на свидетелски показания е налице горепосочената практика на ВКС, изложена по въпрос първи, съгласно която тази дейност, независимо дали се касае за заинтересован свидетел по смисъла на чл. 172 ГПК, или не, следва да се извърши от съда при съпоставка с останалите събрани по делото доказателства. В случая апелативният съд не е действал противно, а съответно на същата, т.е. при критична преценка на изложеното от свидетелката П.. Съдът съгласно данните и доказателствата по делото е направил извод, че не се установява през 2011г. до кредитополучателя да е достигнало надлежно отправено изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, т.е. да е налице документ, отговарящ на изискванията на чл. 418, ал. 3 ГПК. Като допълнителен мотив въззивният съд е изложил, че следва да са настъпили и обективните предпоставки за обявяване на предсрочната изискуемост. Изводите на въззивния съд са съобразени с практиката, обективирана в решение № 77/10.05.2016г. по т.д. №3247/2014г., 2 т.о. на ВКС, решение №169/17.01.2017г. по т.д. №1272/2015г., 2 т.о. на ВКС и др., съгласно която самото заявление на кредитора за издаване на заповед за изпълнение не представлява волеизявление, насочено към кредитополучателя, тъй като е адресирано към съда в едностранно производство, както и издадената заповед по чл. 417 ГПК е акт на съда, а не волеизявление на кредитора, поради което същите не могат да се считат за документ, удостоверяващ надлежното обявяване на предсрочната изискуемост на кредита по смисъла на чл. 418, ал. 3 ГПК.

Не се установява противоречие с посочените от касатора актове на ВКС, тъй като решенията визират предпоставките за допускане на свидетелски показания в хипотезата на чл. 134, ал.1 ГПК / отменен/, която е разгледана в решение № 79/10.09.2010г. по т.д. №628/2009г. на 2 т.о. на ВКС, съответно нормата на чл. 165, ал.1 от действащия ГПК за допустимост на гласни доказателства при изгубване или унищожаване на документ. Въззивният съд не е счел, че свидетелски показания са недопустими и не е отказал изслушването на свидетел за сочените обстоятелства, но е приел, въз основа на обстоен и критичен анализ на събраните такива и при съпоставянето на свидетелските показания с другите данни и доказателства по делото, че не се установява твърдението на ответника за надлежно връчен му документ за обявяване на кредита за предсрочно изискуем на неуточнена дата през 2011г. Правилността на направения от апелативния съд фактически извод не може да бъде преценявана в стадия по селекция на касационните жалби.

Поставените по т. 4 от изложението въпроси са свързани с доводите на касационния жалбоподател за упражняване на потестативното право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем и твърдяното му от ответника погасяване по давност. По питанията е въведено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно касаторът сочи, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая не е налице основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК, доколкото отговорите на поставените въпроси са предпоставени не от принципно тълкуване на приложими към спора правни норми, а от преценката на събраните по делото доказателства. Касаторът не е обосновал надлежно допълнителното селективно основание съгласно задължителните указания в т. 4 на Тълкувателно решение № 1/ 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е посочена непълна, неясна или противоречива правна норма, чието тълкуване да е предпоставило противоречива съдебна практика, съответно такава също не е посочена, нито са обосновани предпоставки за преодоляване на еднозначна съдебна практика, явяваща се неправилна, предвид промяна в обществените условия или изменение на законодателството. Соченото допълнително основание не е налице, тъй като по въпроса има практика на ВКС. В Тълкувателно решение № 3/2017 г. от 27.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем за потребление или за кредит, уредена в нормите на чл. 71 ЗЗД и чл. 432 ТЗ, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора и, за разлика от общия принцип по чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните. Волеизявлението следва да достигне до насрещната страна, и поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона. Договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума, като се преобразува от срочен в безсрочен. Обявяването на предсрочната изискуемост на вземането представлява упражняване на потестативно право на кредитора, което не е ограничено със срок, а не негово задължение, и не се погасява по давност, каквито доводи излага жалбоподателят. Наличието на тази практика изключва необоснованото от касатора допълнително селективно основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.

Последният поставен в изложението въпрос относно прекъсването на давността и значението на бездействието на кредитора в производството по чл. 422 ГПК в периода от издаване на заповедта до предявяване на иска, не е релевантен и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съдът в случая не е сезиран и не е разглеждал иск по чл. 422 ГПК, а осъдителна претенция по чл. 430 ТЗ. Въззивният съд не е приел, че има прекъсване на давността и е намерил за основателно възражението на ответника за изтекла погасителна давност, като е отхвърлил претенциите за главница и за лихва за съответния период. Предвид горното въпросът не е обуславящ с оглед решаващите мотиви на САС и не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че не се установява и допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, на което се позовава жалбоподателят, тъй като соченото от касатора разрешение, дадено с решението на ВКС по т.д. № 2288/2018г., 2 т.о. на ВКС, не е относимо към спора, доколкото в настоящия случай производството не е по иск по чл. 422 ГПК.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 3 ГПК на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 евро / с левова равностойност 293,37 лв./

Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение