Определение № 895 от 18.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3554/2018 г.

Производството по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 2601/ 13.12.2017 г. по гр.д. № 3039/ 2016 г., с което Софийски апелативен съд, потвърждавайки решение № 1322/ 09.03.2016 г. по гр.д. № 348/ 2012 г. на Благоевградски окръжен съд е отхвърлил исковете на Е. Н. К., Я. К. К. и С. К. К. срещу В. М. М., Ж. А. М., З. М. М. и М. Т. М. с правна квалификация чл. 240, ал. 1, чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размери под 5 000 лв., два по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумите 32 000 лв. – връщане на платеното по два предварителни договора от 07.04.1999 г. и от 15.04.1999 г., два по чл. 10, ал. 2 ЗЗД за суми от по 15 000 лв. – лихви върху всяка главница от 32 000 лв., уговорени със споразумение от 11.08.2001 г. и два по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за суми от по 28 024.71 лв. – законни лихви върху всяка главница от 32 000 лв. в периода 30.06.2005 г. до 23.07.2012 г. Решението се обжалва от Е. Н. К., Я. К. К. и С. К. К. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по материално-правните въпроси: 1. Осъществено ли е основанието по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД за спиране на срока на погасителната давност, когато гражданският иск е бил предявен в наказателното производство? 2. От кога започва да тече срокът на погасителната давност по вземанията по предявените искове? Касаторите твърдят, че въпросите са включени в предмета на обжалване, а обосновават допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол с довода, че въззивният съд ги е разрешил в противоречие съответно с ТР № 5/ 05.04.2006 г. по тълк.д. № 5/ 2005 г. ОСГТК на ВКС и с решения на ВКС по чл. 290 ГПК. По същество се оплакват, че решението е неправилно поради неправилно прилагане на института на погасителната давност. Претендират разноските по делото. Ответниците В. М. М., Ж. А. М., З. М. М. и М. Т. М., ответници и по касация, възразяват, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а въззивното решение е правилно. Претендират разноските пред ВКС. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира касационните жалби с частично недопустим предмет. Обжалваното решение е въззивно по гражданско дело. Всеки от отхвърлените искове, квалифицирани с въззивното решение по чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, съответно за връщане на суми в заем и за законни лихви върху предоставените в заем средства е в размер под 5 000 лв.. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лв., а касационните жалби в частта по тези искове следва да се остави без разглеждане по същество. В останалата част касационните жалби са с допустим предмет. Двата иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за суми от по 32 000 лв., по чл. 10, ал. 2 ЗЗД за суми от по 15 000 лв. и по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за суми от по 28 024.71 лв. са с цена над 5 000 лв. Касационните жалби са подадени от легитимирани страни. Касатори са ищците. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за тяхната редовност и допустимост, а въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол, макар и само по отхвърления иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и само по втория материално-правен въпрос след съответната на основанието на тези вземания преформулировка. Съображенията са следните: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че съпрузите Е. К. (първият касатор) и К. А. К., наследодател на тримата касатори, които са съответно негова съпруга и деца, от една страна и ответниците, от друга, са сключили два предварителни договора от 07.04.1999 г. и от 15.04.1999 г., с които ответниците са се задължили да изградят две жилища в Б. и да ги продадат на съпрузите К. на цени от 47 000 лв. Със споразумение от 11.08.2001 г. страните по предварителните договори се съгласяват, че: 1) ответниците са в неизпълнение на своите задължения; 2) купувачите са платили към сключването на всеки предварителен договор суми от по 32 000 лв. 3) продавачите им дължат по 15 000 лв. - лихви в обезщетение на вредите от задържаните парични средства. Със същото споразумение страните са преуредили други свои правоотношения - продължили са сроковете за връщане на предоставени от съпрузите К. на ответниците заемни средства и са се съгласили сума, получена от последните за изграждане на парна инсталация да се счита също за предоставен заем. Със същото споразумение са сключили нов предварителен договор, с който ответниците се задължават в срок до 31.12.2001 г. да изградят и продадат на съпрузите К. един мезонет в Б. на цена 94 000 лв. – сбор между платеното по двата предварителни договора и установените задължения на ответниците за договорни лихви. С допълнително споразумение от 08.01.2004 г. срокът за изграждане на мезонета е продължен до 31.03.20014 г., а страните са уговорили, че 31.06.2005 г. е краен срок за изпълнение на всички финансови задължения на ответниците към съпрузите К.. След това въззивният съд е пристъпил към разглеждане на възражението за погасителна давност. Приел е, че според уговореното в допълнителното споразумение датата 31.06.2005 г. е начална за срока на погасителната давност за вземанията по всички предявени искове. Намерил е за доказани твърденията на ищците, че ответниците В. М. и З. М. са били привлечени като обвиняеми за извършени престъпления по чл. 209 и чл. 210 НК, а в наказателното производство са предявени същите граждански искове, предмет и на настоящото дело. Въпреки това е отхвърлил довода на ищците, че в рамките на висящото наказателно производство срокът на погасителната давност е спрял да тече. Мотивирал се е с това, че исковете са били уважени с присъдата, но тази присъда е била отменена по реда на инстанционния контрол, а впоследствие – производството е било прекратено. Според въззивния съд така с обратна сила са били заличени последиците от гражданските искове, предявени в наказателното производство. Добавил е, че след като към датата на предявяване на исковете (24.07.2012 г.) не е било осъществено основание за спиране или прекъсване на давностните срокове, всички искове са неоснователни, а първоинстанционното решение – е правилно. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че съгласно т. 7 ППлВС № 1/ 28.05.1979 г. срокът на погасителната давност при третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД започва да тече от отпадане на основанието за получената престация. Твърденията в исковата молба са били, че ответниците са във виновно неизпълнение на своите договорни задължения, а с претенциите за връщане на двете суми по 32 000 лв., платени по всеки от двата предварителни договора, ищците са упражнили право на разваляне на двете споразумения, а и на предварителните договори в частта по обещаното от ответниците. Като е приел, че погасителната давност по двете вземания при третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е започнала да тече преди предявяването на исковете и в частност, на 31.06.2005 г., въззивният съд е разрешил материално-правния въпрос, о т кога започва да тече срокът на погасителната давност по вземането по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, в противоречие с т. 7 от ППлВС № 1/ 28.05.1979 г. По този въпрос и по тези отхвърлени с въззивното решение искове касационният контрол следва да се допусне при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Действително разрешението, което въззивният съд е дал и по първия материално-правен въпрос, е в противоречие с ТР № 5/ 05.04.2006 г. по тълк.д. № 5/ 2005 г. ОСГТК на ВКС. В него се приема, че ако пострадалият предяви граждански иск в наказателното производство, има съдебен процес относно вземането по смисъла на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД и това обстоятелство е основание за спиране на погасителната давност. Въпреки констатираното противоречие при отговора на първия повдигнат материално-правен въпрос, по него касационния контрол не следва да се допуска. Въпросът е без значение за крайния изход на правния спор по исковете по чл. 55, ал. 3, пр. 1 ЗЗД. След като гражданските искове са били предявени в наказателното производство преди образуване на настоящото дело, а възможното начало на погасителната давност по тези искове е след предявяване на исковете (т. 7 от ППлВС № 1/ 28.07.1979 г.), отговорът на този въпрос, който касационната инстанция би дала с касационното решение е без значение за изхода на този правен спор. Константна е практиката на Върховния касационен съд, че преди погасителната давност да е започнала да тече, не могат да се осъществяват и основанията за спиране на нейния срок. Тази практика настоящият състав споделя и не намира основание да я променя. Исковете за сумите от по 15 000 лв. са с твърдян (и установен в решението) източник споразумението от 11.08.2001 г. След като ищците упражняват правото си на разваляне на всички договори с ответниците (двата предварителни и двете споразумения), от значение за крайния изход на спора по двата иска с правна квалификация чл. 10, ал. 2 ЗЗД (неправилно квалифицирани в обжалваното решение по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД), е ТР № 7/ 13.04.2014 г. по тълк.д. № 7/ 2013 г. ОСГТК на ВКС. Страните не спорят, че споразумението от 11.08.2001 г. е с характеристика на двустранен договор, а с тълкувателното решение се прие, че когато такъв договор се разваля поради виновно неизпълнение на задълженията на длъжника и той не е за продължително или периодично изпълнение, не се дължи уговорената мораторна неустойка. Сходната правна уредба на договорната лихва за забава и на мораторната неустойка предполага извода, че извършеното нормативно тълкуване важи и в хипотезата на разваляне на двустранен договор, с който е уговорена договорна лихва. Изложеното изключва всяка възможност изхода на правния спор по исковете за сумите от по 15 000 лв. да е различен, а това изключва и възможността обжалваното решение в частта, с която тези искове са отхвърлени, да бъде допуснато до касационен контрол. Няма основание за допускане на касационния контрол и по исковете с правна квалификация чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за двете суми от по 28 024.71 лв. – законни лихви върху главниците от 32 000 лв., чието връщане се претендира с исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Началната дата на зададения по тях период – от датата на сключване на съответния предварителен договор, предполага извод, че при този фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД длъжникът изпада в забава към получаване на престацията. На настоящият състав не е известна практика на Върховния касационен съд в такъв смисъл, а като съобрази, че вземането по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е безсрочно и за да изпадне в забава по него длъжникът следва да бъде поканен да престира от своя кредитор (арг. от чл. 84, ал. 2 ЗЗД), не намира основание да я създава. При тези мотиви, съдът