Определение № 740 от 16.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2546/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Б. С., чрез пълномощника му – адв. Р. М., срещу въззивното решение № 723/29.05.2025г. по в.гр.д. № 662/2025г. на Софийски апелативен съд, с което след частично потвърждаване на решение № 3/08.01.2025 г. по т.д. № 60/2022 г. на ОС Кюстендил, предявеният от Д. Б. С. против Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск с правно основание 432, ал.1 КЗ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, получени при пътно-транспортно произшествие на 04.07.2022 г., е отхвърлен над разликата над сумата от 50 000 лв. до пълния претендиран размер от 140 000 лв. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. В жалбата се твърди, че въззивният съд е определил занижено по размер обезщетение за претърпените в резултат на ПТП неимуществени вреди от ищеца, като не е съобразил заключенията на изслушаните експертизи и свидетели. Изтъква, че възстановителният процес е бил съпроводен от три тежки оперативни интервенции в период от година и един месец след инцидента, като и към момента не е напълно възстановен и изпитва болки. Счита, че не е отчетено установеното от съдебно-психологичната експертиза състояние на травматичен стрес, както и че присъденото обезщетение не е съобразено със социално-икономическите условия към момента на увреждането. По подробно изложените доводи касаторът претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на иска му в пълен размер, като му бъде присъдено допълнително обезщетение от 90 000 лв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като се поставят следните въпроси: 1. „Следва ли съдът при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди да отчете отражението на телесните увреждания и негативните емоционални изживявания върху психиката на пострадалия и създаващи социален дискомфорт за определен период от време?“; 2. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на застрахователно обезщетение, кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост и трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на причинени при ПТП телесни увреждания, в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?“; 3. „Липсата на посочване, анализ, съобразяване на задължителните указания по приложение на чл. 52 ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, в нарушение на задължителното ППВС 4/1968г.?“; 4. „Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС 4/1968г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?“; 5. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия?“; 6. „Игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливостта?“; 7. „Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика ППВС 4/1968г.?“; 8. „Длъжен ли е въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение и конкретно при преценка на събраните доказателства по делото да се съобрази с правилата на формалната логика, опитните и научните правила?“; 9. „Допустимо ли е въззивният съд да преиначава, да тълкува превратно доказателствата, събрани в хода на първоинстанционното производство или да обсъжда и цитира в мотивите си избирателно части от тях, а други да игнорира?“; 10. „Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?“. Касаторът поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС, като по въпрос 1 сочи решение № 33/04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г., 2 т.о.; по въпроси от 2 до 7 включително – решение № 124/28.10.2019г. по т.д. №1427/2017г., 2 т.о., решение № 109/13.01.2021г. по т.д. №2410/2019г., 1 т.о., решение № 61/31.01.2024г. по гр.д. №2063/2023г., 4 г.о., както и решение №406/10.04.2024г. по в.гр.д. №3383/2023г. на САС, решение №144/17.05.2024г. по в.т.д.№523/2023г. на ВнАС, решение № 75/19.04.2018г. по в.т.д. №84/2018г. на ВнАС; по въпроси 8 и 9 – в противоречие с решение №305/27.06.2012г. по гр.д. №1110/2011г., 4 г.о., ТР №2/02.07.2004г. по т.д.№2/2004г. на ОСГТК на ВКС, решение № 45/07.06.2023г. по гр.д. №4302/2022г., 4 г.о.; по въпрос №10 – в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №3/15.03.2016г. по гр.д.№2526/2015г., 3 г.о., решение № 548/06.12.2010г. по гр.д. № 1119/2009г., 3 г.о., решение № 37/29.03.2012г. по гр.д. №241/2011г., 1 г.о., решение № 331/04.07.2011г. по гр.д. №1649/2010г.,4 г.о., решение №36/24.03.2014г. по т.д. №2366/2013г., 2 т.о., решение №69/23.07.2014г. по т.д. №1874/2013г., 1 т.о., решение № 126/18.10.2019г. по т.д. №1785/2018г., 2 т.о. и др. Ответникът по касационната жалба – Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, я оспорва чрез процесуалния си пълномощник – юриск. А. С., по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 19.09.2025г. Поддържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Третото лице – помагач Л. К. Х. не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с оглед одобреното споразумение по НОХД № 20231520200401 на PC - К., е установено настъпването на процесното ПТП на 04.07.2022г. в [населено място] по следния механизъм, а именно: при приближаване към пешеходна пътека тип „Зебра“ Л. К. Х., управлявайки мотоциклет, е ударил движещата се по нея пешеходка З. С. С., като продължил движението си по тротоара и блъснал също и движещия се по него пешеходец – касаторът Д. Б. С.. Въззивният съд е приел, че съгласно съдебно-медицинската експертиза пострадалият е получил счупване на дисталната част на тибията на левия долен крайник, закрито /счупване на лявата подбедрица - двете кости под коляното, причинило оток, деформация /изкривяване/, силни болки и невъзможност за стъпване на левия долен крайник. САС е изтъкнал, че на ищеца са направени три операции / на 08.07.2022 г. - открито наместване на фрактурата с вътрешна фиксация, повторна - на 05.09.2022г. и трета - през август 2023г., при която е бил изваден поставения при първата операция остеосинтезен материал и е бил заменен с друг, тъй като при пострадалия не се е получило срастване между двете кости. Кредитирайки заключението на вещото лице - ендокринолог, САС е приел, че ищецът страда от захарен диабет, тип 2, с дългогодишна давност - от 2009 г., но с добър контрол на гликемичните нива до ПТП, и няма допълнително появили се усложнения на диабета. От заключението на съдебно-психологичната експертиза, въззивният съд е направил извод, че при ищеца е имало реакция на силен стрес, продължително разстройство в адаптацията, промяна на жизнения стил в личен и социално значим план, което състояние е продължило 8 - 9 месеца и се характеризира с повишено безпокойство и тревожност, нарушения в съня и др. От свидетелските показания на съпругата на ищеца и негов приятел - св. Д., апелативният съд е приел, че ищецът е изпитвал силни болки, не е могъл да се придвижва и обслужва сам първите 3 - 4 месеца след ПТП, ползвал е инвалидна количка и патерици, настъпила е и негативна промяна в емоционалното му състояние. Въззивният съд е направил извод, че определеното от първоинстанционния обезщетение в размер на 50 000 лв. отговаря на критериите за справедливост. Посочил е, че полученото от процесния инцидент телесно увреждане на въззивника е единствено, проведеното му оперативно лечение - трикратно, но второто и третото са били за отстраняване и подмяна на поставената първоначално остеосинтеза. Изтъкнал е, че за период от около три месеца ищецът е бил зависим, но не в пълен обем, от чужда помощ в бита си. Отчел е по-продължителния период на възстановяване, в сравнение с обичайния за този вид травма, но е посочил, че горното е във връзка с предходно заболяване на ищеца, несвързано с инцидента /диабет/. Съдът е приел, че няма трайно и невъзвратимо увреждане на засегнатия крайник и изпълняваните от него двигателни функции. САС е изложил, че получените от ищеца реакции вследствие на пътния инцидент не представляват психотонично разстройство, както и че за преодоляването им той не е потърсил специализирана психиатрична/психологическа помощ, не му е назначавана, нито провеждана терапия, което обосновава временния им характер. Въззивният съд е посочил, че съобразява практиката по сходни казуси, както и че определеният конкретен размер на обезщетение от първоинстанционния съд от 50 000лв. е съответен и на обществено-икономическите условия към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие – месец май 2022 г., както и инфлационните процеси. С така изложените мотиви е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият съдебен състав намира, че са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в тълкувателното решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като съдът не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, а може само да го конкретизира и доуточни. Съдът намира, че поставените в изложението въпроси от първи до седми включително са взаимосвързани - относно критериите и начина на определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД, поради което следва да бъдат разгледани общо. Те са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и удовлетворяват общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Налице е и допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като постановеното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка дали при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е съобразена задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД - ППВС № 4/1968г., както и съдебната практика на ВКС. С оглед горното следва да се допусне касационно обжалване по следния обобщен и уточнен, въз основа на поставените от касатора, въпрос: „За приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди“. Останалите въпроси от изложението на касатора съставляват оплаквания за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила от страна на въззивния съд, съответно основания за касиране на въззивния акт като неправилен /чл. 281, т. 3 ГПК/, и по тях съдът ще се произнесе с решението по чл. 290 ГПК. Касационният жалбоподател е освободен от заплащането на държавна такса на основание чл. 83 ГПК, поради което делото следва да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание без внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба. Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение