Определение № 461 от 01.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2369/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. А. Б., М. А. Д., Д. А. Б., Н. А. Д., Л. А. Б. и М. А. Б. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 203 от 20.02.2023 г. по гр.д.№ 2259/ 2022 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 8699/ 2018 г. и като краен резултат Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД е осъдено да заплати на всеки от жалбоподателите по 35 000 лв - обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на смъртта на баща им А. Б. Д., настъпила на 29.04.2015 г. в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 29.04.2015 г. до окончателното им изплащане, като исковете са отхвърлени за разликата до пълния предявен размер от 150 000 лв. за всеки ищец и е разпределена отговорността за таксите и разноските за производството по делото в двете инстанции. Въззивното решение не е обжалвано от ответника, не съществуват съмнения по валидността му, поради което е влязло в сила в частта, в която исковете са уважени до размер 35 000 лв. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК като основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол жалбоподателите поставят материалноправния въпрос „Кои обективно съществуващи обстоятелства следва да бъдат взети в предвид при определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застраховател?“, като в тази връзка формулират четири подвъпроса, касателно релевантните според тях обстоятелства. Освен това касаторите повдигат процесуалноправните въпроси „Следва ли съдът, в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а други – не?“ и „При определяне степента на съпричиняването следва ли да бъде направена съпоставка на тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат?“. Жалбоподателите поддържат, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, същевременно че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна ЗАД „Армеец“ оспорва жалбата с доводи, че въззивното решение съдържа отговор на поставените въпроси, който е в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. Излага съображения за правилност на обжалваното решение. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Въззивният съд приел, че няма спор между страните, че бащата на ищците е загинал при ПТП, което е било причинено виновно и противоправно от застрахования при ответното дружество водач Х. Г. А.. Спорът между страните, очертан с въззивните жалби, се свеждал до справедливия размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди и обема на съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия. Посочил, че според задължителната съдебна практика обективно съществуващите обстоятелства, които следва да се съобразят при определяне на размера на справедливо обезщетение за телесни увреждания, са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр., а при причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От показанията на разпитаните по делото свидетели съдът установил, че починалият е живеел в едно домакинство със своите синове, а двете му дъщери били омъжени и живеели в други населени места. Между децата и техния баща били налице много близки и сърдечни отношения. Починалият подпомагал домакинството със средства за заплащане на консумативните разходи, помагал за отглеждането на внуците, с които живеел съвместно. Всяко от децата му изживяло тежко неговата загуба. От друга страна съдът взел предвид тежкото здравословно състояние на починалия, чиято смърт не е била внезапна и неочаквана за ищците. Той бил на 71 години, страдал от артериална хипертония, неинсулинозависим диабет и хроничен етилизъм, имал левостранна хемипареза. Отчитайки тези обстоятелства и вземайки предвид съдебната практика в сходни случаи, съдът приел, че на ищците следва да се определи обезщетение за неимуществени от по 70 000 лв за всеки. Оплакванията на страните, свързани с определения от страна на първоинстанционния съд процент на съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия, съдът намерил за неоснователни. Установил, че пътният инцидент, при който е починал наследодателя на ищците, настъпил в тъмната част на денонощието, при сухо време и нормална видимост, на път извън населено място и при липса на осветление. Пострадалият се движел по пътното платно, попътно с автомобила, управляван от застрахования водач, на разстояние 2 м. вляво от дясната му страна и в близост до средата на пътната лента. Поведението на пешеходеца било в нарушение на разпоредбата на чл.108 ал.2 ЗДвП, която го задължавала да се движи противоположно на посоката на движението на пътните превозни средства, по възможност най-близо до лявата граница на пътното платно, когато няма тротоар или банкет или е невъзможно те да бъдат използвани. Ако пострадалият беше съобразил посоченото правило, той бил в състояние да възприеме фаровете на автомобила от голямо разстояние и ПТП не би настъпило. Освен това пострадалият се движел в тъмната част на денонощието с неподходящи дрехи, което е било причина водачът да го възприеме късно като опасност за движението. При наличие на светлоотразителни знаци по пешеходеца, водачът бил в състояние да го възприеме на достатъчно голямо разстояние и чрез предприемане на маневра аварийно спиране да предотврати ПТП. От друга страна застрахованият водач управлявал автомобила със скорост, която е била по-висока от разрешената за конкретния пътния участък и несъобразена с пътната обстановка. Затова съдът приел, че приносът за настъпване на ПТП на пешеходеца и водача е равен и намалил дължимото обезщетение с 50 %. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, формулираните от касаторите правни въпроси са обуславящи, но са разрешени от въззивния съд не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. Тези въпроси освен това нямат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Допълнителните основания по т.1 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК са несъвместими – въпросите биха били от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, когато по разрешаването им няма установена практика или има такава, но тя се нуждае от осъвременяване. След като жалбоподателите сами твърдят, че е налице установена практика, с която въззивният съд не се е съобразил, и която практика не се нуждае от осъвременяване, липсата на допълнителното основание по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК следва само от съдържанието на изложението им по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Не е налице и допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ал.1 ГПК. Съдът е съобразил установената практика, че за да определи справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за търпени неимуществени вреди дължи изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, да съобрази общественото възприемане на критерия за „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата. При определяне на справедливия размер на обезщетението следва да се отчита и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” /решение № 50042/ 10.05.2023 г. по т.д.№ 342/ 2022 г., І т.о. и цитираните в него предходни актове на ВКС по същия въпрос/. Съобразена е и практиката на ВКС, според която при определяне на степента на приноса съдът е длъжен да съпостави тежестта на нарушението на деликвента с действията на увредения и да извърши преценка за поведението на всеки от участниците в пътнотранспортното произшествие. Съдът трябва да отчита поведението на пострадалия, всички негови действия и допуснати от него нарушения на правилата за движение по пътищата. След съпоставяне на поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, съдът следва да определи конкретния принос за причиняване на съответното ПТП на всеки един от участниците и да разпредели отговорността за причиняването на деликта /срв. решение № 50109/ 18.01.2023 г. по т.д.№ 1495/ 2021 г., І т.о. и и цитираните в него предходни актове на ВКС по същия въпрос/. Съобразена е и практиката, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр.д.N 3902/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Въззивното решение не се отклонява от така формираната практика, поради което не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. По тези съображения Върховният касационен съд