Определение № 1297 от 12.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 621/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ГАРАНЦИОНЕН ФОНД, БУЛСТАТ[ЕИК], против решение № 154/06.02.2023 г. по в.гр.д. № 2958/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, 1 състав, в обжалваната част, в частта, с която след частична отмяна на решение № 262263/07.07.2022 г. по гр.д. № 11593/2017 г. по описа на СГС, I-4 състав, е осъден ГАРАНЦИОННИЯ ФОНД да заплати на З. Й. П. на основание чл.288, ал. 1, т. 1 от КЗ (отм.) сумата от 15 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 25.03.2015 г. в [населено място], ведно със законната лихва за забава върху тази сума от 13.11.2015 г. до окончателното изплащане.

С касационната жалба са въведени оплаквания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 от ГПК за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд не е извършил самостоятелен анализ на доказателствата по делото в тяхната съвкупност и не е изложил собствени мотиви досежно правнорелевантните факти по делото. Твърди се, че въззивният съд е придал на Констативния протокол с пострадали лица косвена доказателствена тежест, като е пропуснал, че когато фактът съставлява волеизявление, направено от участник в ПТП, протоколът има доказателствена сила само относно съдържащите се неизгодни факти за лицето, чието изявление се възпроизвежда от съставителя на документа, а в случая протоколът е подписан само от съставителя, по данни за механизма от самата пострадала, без да съдържа неизгодни за нея факти, и не установява механизма на ПТП. Твърди се, че в САТЕ, предвид липсата на данни и доказателства, са направени предположения, които неправилно са приети от въззивния съд като косвени доказателства. Твърди се, че по делото няма доказателства за нито един от елементите на непозволеното увреждане, за да бъде ангажирана отговорността на ГАРАНЦИОННИЯ ФОНД – няма данни за скоростта, с която се е движело предполагаемото неидентифицирано МПС, нито за мястото на съприкосновение между него и пострадалата. Твърди се, че не е установено именно водачът на неидентифицираното МПС да е имал противоправно поведение, а е възможно да се е движел в пълно съответствие с правилата за движение по пътищата и пътният инцидент да е настъпил единствено по вина на ищцата, или водачът да не е могъл да предотврати удара. Твърди се, че по делото е установено, че не е имало технически причини ищцата да се движи по платното за движение, поради което тя носи изключителна вина за настъпване на ПТП. Твърди се, че въззивният съд не е посочил защо и на база на кои доказателства е приел едни факти за осъществили се, а други е отхвърлил и приел за неосъществили се. Твърди се, че въззивният съд е заявил, че кредитира изцяло заключението на съдебно-медицинската експертиза, но не е обсъдил и преценил тази нейна част, в която е посочено, че част от травмите могат да се получат и при падане от собствения ръст на ищцата. Твърди се също, че не става ясно за кои травматични увреждания въззивният съд е приел, че са получени от удар от автомобил и за кои, че са получени при друг механизъм. Твърди се, че въззивният съд, без да притежава специални знания, е игнорирал изцяло заключението по САТЕ и не е приел посоченото от вещото лице, че от техническа гледна точка вина за настъпване на процесното ПТП е имала единствено ищцата, която неправилно се е намирала на платното за движение. Твърди се неправилност на въззивното решение и поради необоснованост, тъй като фактическите изводи на съда не съответстват на установеното от събраните по делото доказателства. Претендира се да бъде отменено въззивното решение и да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни и недоказани предявените искове, или ако се приеме, че на ищцата се дължи обезщетение, то да бъде определено в по-нисък размер.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като са формулирани следните въпроси:

1. За правомощията на въззивната инстанция и задълженията й като инстанция по същество да обсъди всички събрани по делото доказателства, да обсъди и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба доводи, аргументи, възражения и оплаквания?

По отношение на този въпрос се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните?

По отношение този въпрос се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС, както и в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 30/13.04.2020 г. по гр.д. № 2378/2019 г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 180/06.02.2017 г. по гр.д. № 1826/2016 г. по описа на ВКС, ГК, II г.о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. по описа на ВКС, ГК, I г.о., решение № 75/20.06.2016 г. по т.д. № 1608/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., др.

3. Може ли въззивният съд да основе решението си на предположения?

По отношение на този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с ППВС № 1/1953 г. и решение № 22/02.07.2019 г. по т.д. № 587/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о.

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и данни по делото?

Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие с практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение от 17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 103/09.11.2020 г. по т.д. № 2546/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о.

5. Може ли при определяне на обезщетението съдът само декларативно да изброи кои критерии е приложил, без да е обсъдил и преценил обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства и значението им за определяне на обезщетението за неимуществени вреди? 5.1. Длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфични за всеки отделен случай критерии при определяне обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетение за приложението на чл.52 от ЗЗД? 5.2. Длъжен ли е съдът при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правно релевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента на интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението?

По тези въпроси се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с ППВС № 4/1968 г., Тълкувателно решение от 21.06.2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, решение № 93/23.06.2011 г. по т.д. № 566/2010 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 158/28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 88/09.07.2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 215/03.02.2017 г. по т.д. № 2908/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83/21.10.2020 г. по т.д. № 1664/2019 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о.

6. Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост? 6.1. Следва ли съдът да приложи установените с ППВС № 4/1968 г. критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди?

По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с ППВС № 4/1968 г.

7. По въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото и да го възприеме с оглед неговата яснота и обоснованост?

По този въпрос се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 117/28.10.2020 г. по т.д. № 1034/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., и решение № 77/22.06.2020 г. по т.д. № 684/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о.

8. По въпроса как съдът следва да цени свидетелските показания и за задължението на съда да даде отговор на доводите на страните за наличие на обстоятелствата по чл. 172 от ГПК и за наличие на вътрешни противоречия в свидетелските показания? 8.1. По въпроса следва ли съдът да подходи със засилена критичност при преценка свидетелските показания па чл. 172 от ГПК?

По тези въпроси се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 15/30.01.2015 г. по т.д. № 4604/2014 г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о.

9. Какви факти и обстоятелства следва да съобрази въззивният съд при преценка дали е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД? 9.1. При определяне степента на съпричиняването длъжен ли е въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредите? 9.2. По въпроса следва ли определеният размер на обезщетението от въззивния съд да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на процесното ПТП?

По тези въпроси се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с ППВС № 17/63 г., ППВС № 1 от 13.07.1953 г., решение № 19/20.07.2018 г. по т.д. № 1748/2017 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 54/22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 117/08.07.2014 г. по т.д. № 3540/2013 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 118/27.06.2014 г. по т.д. № 3871/2013 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 96/29.06.2015 г. по т.д. № 2461/2014 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 159/24.11.2010 г. по т.д. № 1117/2009 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о.

10. По въпроса как въззивният съд следва да формира вътрешното си убеждение и до какъв порок на съдебния акт води несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събрания по делото доказателствен материал и обхваща грешките при формиране вътрешното убеждение на решаващия съд, при прилагане на правила от неюридически характер – на формалната логика или на емпиричното и научно-теоретичното знание?

11. След като съдебният състав няма необходимите специални знания, той би ли могъл само да даде отговор по съответните въпроси, за които съдиите нямат нужната квалификация и образование?

По този въпрос се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 240/15.01.2021 г. по гр.д. № 3944/2019 г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о.

Искането за допускане на касационен контрол се основава също на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по отношение на горепосочените въпроси, както и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.

В срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК ответникът по касационната жалба З. Й. П. подава писмен отговор, в който възразява по основателността на искането за достъп до касация и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 от ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.

В случая въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение в частта за главницата от 15 000 лева и законната лихва върху тази сума и да уважи ищцовите претенции в този размер, е приел, че по делото е доказано настъпването на ПТП на 25.03.2015 г. около 12.30 ч. в [населено място],[жк], на кръстовището на [улица]с [улица], с участието на неидентифициран автомобил и водач, както и механизма на същото. Приел е, че независимо че няма преки доказателства, то са налице множество косвени факти, които, разгледани в тяхната съвкупност, водят по несъмнен и безпротиворечив начин до единствения извод, че З. П. е пострадала при ПТП. Приел е, че близките на З. П. са съобщили веднага след падането й и на място е дошъл полицай от “Пътна полиция”, т.е. още към момента на получаване на травмите, когато З. П. и близките й са били в шок, те са съобщили за ПТП, а такова съобщение още същия ден е направено и в болницата, където е заведена пострадалата. Приел е, че вещите лица както по САТЕ, така и по СМЕ са посочили, че при наличните данни е възможен механизъм, при който З. П. да е паднала вследствие удар от МПС или заради поведението на водач на такова МПС, независимо че в изводите на вещите лица има известни хипотези, предвид твърде оскъдните данни за процесното ПТП, но тези хипотези са изградени логично и обосновано. Посочил е също, че липсват каквито и да е други данни по делото, които да обосновават друг механизъм на получаване на увредите. Въззивният съд е приел, че свидетелката Р. Х. е посочила, че е видяла З. П. паднала до лек автомобил и е чула шум от удара, като нейните показания подкрепят посочената хипотеза на падане вследствие действия на МПС. Приел е, че ГАРАНЦИОННИЯТ ФОНД не е ангажирал никакви доказателства, които да разколебават твърденията на ищцата за начина, по който е претърпяла вредите, както и направените от вещото лице по САТЕ изводи. Приел е, че не се установяват данни, идентифициращи автомобила, който е ударил ищцата или неговия водач, поради което ГАРАНЦИОННИЯТ ФОНД се явява материалноправно легитимиран по иска, на основание чл. 288, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.). Направил е извод, че от приетия от вещото лице механизъм на ПТП се установява противоправното поведение на водача на неизвестния автомобил, който не е пропуснал движещия се по път с предимство велосипед и по този начин е нарушил нормата на чл. 48 от ЗДвП, в резултат на което е настъпило ПТП, като вината на водача се предполага, на основание чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, а доказателства за оборването й не са събрани. Приел е, че се установяват претърпените от З. П. неимуществени вреди – болки и страдания, в пряка причинна връзка с претърпяното ПТП, получени непосредствено при ПТП епифизиолиза (отлепване и изместване на разтежния хрущял) на лявата лакътна кост от II ст. в областта на лявата гривнена става, счупване на лявата лъчева кост в областта на лявата гривнена става. Приел е, че З. П., която била само на 12 г., е изпитала при ПТП стрес и уплаха, била е ограничена в ежедневието си от поставения на лява ръка гипс за около 35 дни, имала нужда от чужда помощ в бита си, не е можела да играе с другите деца както преди, докато е била с гипс. Въззивният съд, съобразявайки описаните увреждания и последиците от тях, и свързаните със същите физически болки и страдания на жалбоподателката, техния вид, интензитет и продължителност, обусловени от вида и тежестта на уврежданията, възрастта на пострадалата при ПТП – 12 г., която възраст се характеризира с изключителен динамичен начин на живот, която динамика несъмнено е била силно ограничена за около два месеца, нуждата от чужда помощ в бита й, невъзможността да играе наравно с другите деца, преживените стрес и уплаха и остатъчния страх да кара колело, обстоятелството, че ищцата е напълно възстановена от травмата, лимитите на застрахователните обезщетения и икономическите условия в страната към 2015 г., както и с оглед принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, е намерил, че размерът на адекватната обезвреда на претърпените от З. П. неимуществени вреди от ПТП е сумата от 15 000 лева, за която сума искът е основателен. Приел е за неоснователно направеното от ГАРАНЦИОННИЯ ФОНД възражение за съпричиняване, тъй като макар З. П. да се е движела по средата на пътното платно по нейни собствени думи, което поведение е в нарушение на чл. 80 от ЗДвП, не се доказва по делото нейното противоправно поведение да е в причинна връзка с ПТП, нито да е излязла внезапно в кръстовището, а и тя не е имала задължение да намалява и спира, тъй като се е движела по път с предимство. Приел е, че ГАРАНЦИОННИЯТ ФОНД е постановил отказ да заплати обезщетение на 12.11.2015 г. и дължи лихва за забава от деня, следващ тази дата.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от касатора процесуалноправни въпроси №№ 1, 2, 3, 4, 7 и 10 са относими към задължението на въззивния съд като втора инстанция по същество и съгласно правомощията по чл. 269 от ГПК да обсъди оплакванията и доводите на страните, които имат отношение към предмет на спора, да извърши собствена преценка на доказателствата по делото в тяхната съвкупност. Същите са релевантни и отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Доводите обаче за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по така поставените въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд са неоснователни. Съгласно приетото в Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и формираната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., и други), непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. В разглеждания случай въззивният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и предвид посочените в жалбата основания съгласно чл. 269 от ГПК, е обсъдил относимите към спорните факти, доказателства, възражения и доводи на страните. Въззивният съд подробно е изложил съображения относно настъпването на ПТП с участието на неидентифициран автомобил и водач, механизма на същото, противоправното поведение на водача, увреждания, последиците от тях, физически болки и страдания на ищцата, използваните критерии при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Поради това не може да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от така формираната практика на ВКС по така поставените от касатора процесуалноправни въпроси, за да се обоснове наличие на соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за достъп до касация.

По отношение на поставените от касатора въпроси №№ 5, 5.1., 5.2., 6 и 6.1. относно приложението на чл. 52 от ЗЗД е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС, в цитираните от касатора съдебни решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 47/01.06.2022 г. по т.д. № 550/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 78/30.06.2016 г. по т.д. № 1284/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., др.), съгласно която за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически болки и страдания, евентуално допълнително влошаване на здравословното състояние на лицето, причинените морални страдания, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая въззивният съд при определяне на размера на справедливото обезщетение не се е отклонил от така формираната постоянна практика на ВКС, като е взел предвид възприетите критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните по делото доказателства и конкретните факти. Преценката на въззивния съд на отделни факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост в разглеждания случай, е въпрос по правилността на съдебното решение, който не може да бъде обсъждан в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 от ГПК.

Поставените от касатора въпроси №№ 8 и 8.1. относно приложението на чл. 172 от ГПК са ирелевантни, доколкото в касационната жалба такива доводи не се излагат. Същите не са от значение за изхода на спора и не отговарят на общия селективен критерий за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 от ГПК, предвид разясненията в мотивите на т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Липсата на общия критерий изключва необходимостта от обсъждане на соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Поставеният от касатора въпрос № 9 относно фактите и обстоятелствата при преценка наличието на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е от значение за изхода на спора и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В мотивите на т. 7 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС са дадени разяснения, че съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Н аличието и степента на съпричиняване се преценява във всеки конкретен случай, но не може да доведе до пълен отказ от обезвреда. Последното разбиране е в съгласие с чл. 13, т. 3 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 16.09.2009 г., транспонирана в националното ни право чрез разпоредбата на чл. 257, ал. 4 от КЗ. В случая въззивният съд не се е отклонил от формираната практика на ВКС. Като е разгледал възражението на ГАРАНЦИОННИЯ ФОНД за съпричиняване и с оглед конкретните факти по делото, включително че увреденото лице се е движело по път с предимство с велосипеда си и не е била длъжна да намали и спира на кръстовището, е приел, че не е налице съпричиняване. Поради това и по така поставения въпрос не е налице соченото от касатора допълнително основание по чл.280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационен контрол.

По отношение на поставените от касатора въпроси №№ 9.1. и 9.2. не е налице общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като след като въззивният съд е приел, че не е налице съпричиняване, то не са разглеждани степента на съпричиняване и приносът на увреденото лице.

Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос № 11 е неконкретизиран и не кореспондира с решаващата воля на въззивния съд. В обжалваното решение са обсъдени изслушаните и приети по делото заключения на вещите лица по СМЕ и САТЕ, като въз основа на тях и на останалите събрани по делото доказателства са направени от въззивния съд съответните правни изводи. Поради горното така поставеният правен въпрос не отговаря на общия селективен критерий за допускане на решението до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Поради липса на общия селективен критерий по отношение на въпроси №№ 9.1., 9.2. и 11, не се обсъжда и въведеният от касатора допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По отношение на поставените правни въпроси касаторът сочи и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Касателно ирелевантните за решаващата воля на въззивния съд правни въпроси са изложени съображения по-горе, че същите не могат да обосноват допуск до касация. По отношение на релевантните за изхода на делото правни въпроси настоящият състав намира, че е налице формирана практика на ВКС, поради което не се обосновава наличието на сочения допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Касаторът се позовава и на “очевидна неправилност” на въззивното решение. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2, предл. трето от ГПК очевидно неправилен би бил този въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логика. Такива основания не се твърдят от този касатор, а в останалите случаи, каквато е сочената от касатора неправилност на въззивното решение поради процесуални нарушения или необоснованост не се обосновава наличие за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето от ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София в обжалваната част.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,